Sara Shepard - Безпощадно

— Келси! — На Емили й трябваха секунди, за да осъзнае какво ще се случи. — Не скачай!

Келси не й обърна никакво внимание и продължи да се навежда напред, докато единствено пръстите на краката й останаха стъпили на ръба. В пропастта се посипаха камъни.

— Късно е. Писна ми от този гаден живот. — Тя заваляше думите толкова силно, че Емили едва я разбираше. — Писна ми от всичко. — Тя затвори очи и пристъпи в тъмнината.

— Не! — Емили обви ръце около кръста й. Келси се опита да я отблъсне с лакът, но Емили вложи всичката си сила и я дръпна назад. Двете се запрепъваха в тревата. Келси изпъшка и се опита да се освободи. Емили я стисна още по-здраво. Глезенът й отново се усука и тя изведнъж се озова на земята, затисната под тялото на Келси. Болка прониза главата и опашната й кост. Студът на скалите проникна през палтото й и стигна до кожата.

Тя изгуби съзнание за няколко секунди — чуваше единствено хълцане и слаби стъпки. Когато дойде на себе си, над нея се беше надвесила Хана.

— Емили? Емили! О, Господи!

Емили примигна бързо. Келси вече не лежеше върху нея. Тя се огледа трескаво, уплашена, че е скочила в пропастта, но момичето лежеше на няколко крачки от нея, свито на кълбо.

— Добре ли си? — Ариа също се надвеси над Емили.

— Н-не знам — отвърна замаяно тя. И тогава изведнъж си спомни всичко. Страха. Увереността, че ще умре. Как Келси знаеше всичко. По бузите й потекоха сълзи. Тялото й се затресе. Риданията й прозвучаха накъсано и грозно.

Хана и Ариа коленичиха до нея и я прегърнаха силно.

— Всичко е наред — прошепнаха те. — Вече си в безопасност. Обещаваме.

— Хей — разнесе се нечий глас отстрани. Емили отвори очи и забеляза трета фигура да клечи до Келси. — Събудете се.

Емили зяпна от изненада. Това беше Спенсър. Тя се беше усъмнила в нея и я беше предала, но приятелката й отново беше дошла за нея.

— Мацки, погледнете! — Спенсър вдигна глава към тях и отметна рус кичур от лицето си.

После се отмести встрани, за да могат да видят. Гърбът на Келси се беше извил в дъга, главата й беше отметната настрани, ръцете й краката й танцуваха така, сякаш по тях беше пуснат ток. На устните й изби жлъчка. Жилите на шията й изпъкнаха.

— Какво й става? — изпищя Хана.

— Ще се обадя на 911. — Ариа измъкна телефона си.

— Мисля, че е взела свръхдоза. — Спенсър коленичи до главата на Келси. — Сигурно е изпила нещо.

Емили се изправи и отиде със залитане до чантата на Келси, която все още лежеше на седалката в колата й. Вътре имаше шишенце с хапчета, пълно наполовина.

— Това. — Тя го показа на останалите.

Спенсър погледна и кимна с глава.

— „Лесно шест“.

Няколко минути след обаждането на Ариа към тях с вой се приближи линейка. Парамедиците заобиколиха Келси и веднага се заеха с нея, като казаха на момичетата да се отдръпнат назад. Емили притисна ръце към гърдите си, изтръпнала от студ и безчувствена. Ариа наблюдаваше действията на парамедиците, притиснала ръка към устата си. Хана не спираше да поклаща глава и да повтаря:

— О, Боже.

Спенсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

След известно време шофьорът на линейката, атлетична жена с дълга до раменете кестенява коса, се приближи до момичетата.

— Какво се случи?

— Мисля, че се опита да се самоубие — отвърна Емили със слаб глас. — Предполагам, че е изпила твърде много хапчета… и се канеше да скочи в пропастта.

Парамедикът прегледа Емили за наранявания, но освен няколкото натъртвания и синини тя си беше наред. Мъжете натовариха Келси в линейката и отпътуваха. Емили мълчаливо наблюдаваше как червения буркан се спуска по хълма. Не спираше да се вслушва в сирените, докато звукът не изчезна окончателно.

Настъпи оглушителна тишина. Емили се приближи до Спенсър, която стоеше край огромната клисура. Същата гледка се беше разкрила пред очите й година по-рано, когато Мона се канеше да я убие. Това, че отново се бяха озовали тук, борейки се с А., изобщо не им се струваше като съвпадение.

— Съжалявам — каза тихо Емили. — Не трябваше да се съмнявам в теб.

— Няма нищо — отвърна Спенсър.

— Но аз й казах всичко. — Емили затвори очи. — Казах на Келси какво си направила в „Пен“. Как си я изпратила в поправителното училище.

Спенсър рязко се обърна към нея. По лицето й преминаха различни емоции.

— Така ли?

Емили се намръщи.

— Тя не го ли спомена, докато разговаряше с теб?

Спенсър поклати глава.

— Всичко стана толкова бързо. Двете просто си крещяхме една на друга.

Емили хвана главата си с ръце.

— Толкова съжалявам. Въобще не трябваше да… — Тя замълча, задавена от ридания. Всичко й се струваше сбъркано. — Аз съм ужасна приятелка. Не застанах до теб. — И тя нямаше предвид само този случай.

— Хей, всичко е наред. — Спенсър я докосна по рамото. — Разбирам те. И онова, което направих аз, също беше ужасно. Може би съм си го заслужила, след всичко, което изрекох.

Вятърът нададе вой. Сирените все още се чуваха в далечината. Хана и Ариа тръгнаха по чакъла, мълчаливи и тъжни.

— Келси ще разкаже на всички какво сме причинили на Табита — каза Хана.

— Но никой няма да й повярва — отвърна Спенсър. — Тя е наркоманка. Ще решат, че е халюцинирала.

— Но тя има доказателство — възрази Хана. — Има снимка на Табита мъртва, на брега.

— Каква снимка? — изпищя Емили.

Спенсър извади телефона си, но после сви рамене, променила намеренията си.

— Дълга история. Честно казано, би трябвало да я изтрия. Да се престоря, че никога не съм я получавала. Но дори снимката на Табита не може да докаже, че ние сме го направили. Може дори да направи така, че тя да изглежда виновна. Кой прави снимки на трупове и не съобщава на полицията? Всички ще решат, че тя просто е… луда.

Над главите им прелетя самолет; червените му светлини примигваха. Някъде в клисурата птица нададе продължителен, кънтящ писък. Всички тръгнаха към колата на Ариа, разтърсени, но все пак изпълнени с облекчение. Но изведнъж думите на Келси отекнаха отново в съзнанието на Емили. Ти позволи да се случи. Ти си ужасен човек.

Само защото никой нямаше да повярва на Келси не означаваше, че нищо не се е случило.

Емили наистина беше ужасен човек. И вината й никога нямаше да изчезне.