Sara Shepard - Безпощадно

— Часовете за посещение приключиха — каза една сестра с бяла медицинска манта, когато надникна в залата. — Ако искате да си уговорите друго посещение за утре, можете да заповядате между дванайсет и два следобед.

Емили ухапа бузата си отвътре. На следващия ден бяха на училище.

— Има ли някакъв начин да се обадим на Келси? — попита тя. — Трябва само да я питаме нещо. Важно е.

Жената зачопли емблемата, която беше пришита на сакото й.

— Съжалявам, но телефонните разговори са забранени за пациентите. Искаме от тях да се концентрират върху работата тук, а не да се занимават с външния свят. Както обаче вече казах, ако искате отново да я посетите… — Тя отвори вратата към коридора, който водеше до фоайето.

Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Емили тръгна след Спенсър, Ариа и Хана по коридора, но в главата й бушуваше буря. Писмото на Келси до Спенсър беше озадачаващо, а до Емили — сърцераздирателно. Келси наистина ли не беше видяла какво са сторили с Табита… или това беше просто поредната игра на А.? Ако Келси не знаеше нищо, какво бе имала предвид при каменоломната, когато беше казала на Емили, че е ужасен човек? Може би просто ставаше въпрос за това, че Емили е премълчала за стореното от Спенсър. Все пак Келси й се беше доверила.

— И какво ще правим сега? — прошепна тя. — Ще я посетим ли отново?

— Сигурно — отвърна Спенсър. — Ако изобщо поиска да ни види.

Момичетата вървяха бавно по коридора и поредицата от плътно затворени врати.

— Погледнете — изсъска Ариа и спря пред малка ниша с шадраванче. От вътрешната страна бяха изписани дузина имена с различни цветове. Петра. Юлисис. Дженифър. Джъстин.

— Това беше съквартирантката ми — прошепна Хана и посочи написаното с розов маркер АЙРИС. — Онази, която мислех за А.

Изведнъж Емили забеляза нещо в ъгъла, един толкова познат почерк, че усети как коленете й омекват. Със сребристи, заоблени букви там пишеше КОРТНИ. Същия почерк като на училищния стенопис, където всички бяха написали по нещо за себе си. Почеркът приличаше ужасно на този на истинската Кортни, момичето, което Емили цял живот бе познавала като Али. Емили си представи как Нейната Али пише името си на лист, като буквата „и“ в Дилорентис е също толкова заоблена като „и“ в Кортни, и буквите са леко наклонени напред. Кортни искаше да прилича на Али и в най-дребните детайли — и наистина го беше постигнала.

Останалите проследиха погледа на Емили.

— Значи наистина е била тук — рече тихо Спенсър.

Хана кимна.

— Сега, като го виждам, ми се струва толкова реално.

Емили отново погледна към подписа, после се обърна към безрадостния, лъскав коридор на „Убежището“. Как ли се е чувствала Истинската Али тук, където в продължение на четири дълги, нещастни години никой не е вярвал на думите й коя е в действителност? Сигурно е изгаряла от омраза към сестра си заради това, че се е разменила с нея. Сигурно е трупала гняв към Емили, Ариа, Спенсър и Хана за това, че са били на погрешното място в правилното време. Докато е била затворена между тези стени, тя е планирала завръщането си, организирала е убийството на сестра си, градила е плановете си като А. и дори е замислила пожара в Поконос.

И ако предчувствието на Емили беше вярно, тя все още бродеше някъде отвън. Жива. Емили се обърна към трите си най-стари и най-добри приятелки, чудейки се дали да им каже тайната, която пазеше повече от година. Ако искаха да започнат отначало и да бъдат наистина близки, все някога трябваше да сподели, нали?

Но тогава Хана въздъхна и бутна входната врата в края на коридора. Спенсър я последва, после Ариа. Емили огледа за последен път вътрешността на клиниката. В ушите й отекна слаб, писклив кикот. Тя подскочи и рязко се обърна. Но разбира се, там нямаше никой.

Момичетата тръгнаха през поляната към паркинга. Един градинар беше коленичил наблизо и почистваше изсъхналите плевели от цветната леха. Знамето на щата Пенсилвания плющеше на пилона си. За пръв път от доста време, докато вървяха мълчаливо в редица, Емили не чувстваше неудобство да бъде със старите си приятелки. Даже й беше приятно. Тя се прокашля.

— Може би трябва да излезем заедно през седмицата — каза тихо тя. — Да пием кафе или нещо друго.

Ариа я погледни.

— С удоволствие.

— Аз също — обади се Хана. Спенсър се усмихна и побутни Емили с хълбок. Топло чувство на удовлетворение я обгърна като дебело одеяло. Поне едно добро нещо да излезе от цялата тази работа. Едва сега осъзна колко силно й бяха липсвали старите й приятелки.

Момичетата минаха през желязната порта до пилона. Сигурно го бяха монтирали наскоро; бетоновата му основа изглеждаше като наскоро отлята. Пред пейката се виждаше лъскава медна плоча, до която лежеше букет лилии. Емили разсеяно погледна към плочата, очите й се плъзнаха по буквите, но без да влага мисъл в това. После изведнъж се закова и отново ги прочете.

— Мацки!

Останалите, които вървяха няколко крачки напред, се спряха. Емили им посочи табелата на земята.

Всички се втренчиха в наскоро изсечените букви.

Точно под посланието бяха написани годината на раждането и на смъртта й — същите като на Истинската Али.

— О, господи — прошепна Спенсър. Ариа притисна ръка към устата си. Хана отстъпи, залитайки назад.

— Табита е била тук? — каза Спенсър.

— Защо това не го съобщиха в новините? — поклати глава Ариа.

Емили огледа приятелките си и направи смразяващата връзка.

— Смятате ли, че е познавала… Али?

Момичетата се спогледаха ужасено. Вятърът подухна, подмятайки мъртви листа върху името на Табита. Тогава телефонът на Ариа изпиука. Секунди по-късно се обади и телефонът на Спенсър. Ханиният издаде змийско съскане, а този на Емили изжужа в джоба й, карайки я да подскочи.

Емили знаеше от кого е есемесът още преди да го е видяла. Тя погледна объркано приятелките си.

— Мацки, Келси не може да се обажда от „Убежището“. Тя няма телефон.

— Значи… — Хана погледна телефона си. — Кой тогава е написал това?

С треперещи ръце Емили натисна бутона за четене. После затвори очи със съзнанието, че това не е краят. Никак даже.