След като успя да изнуди диджея да я научи да върти плочи, Емили бурно прегърна Бет.

— Страхотно е! Много ти благодаря.

— Казах ти, че имаш нужда да поизлезеш малко — натякна й Бет. — А какво ще кажеш за госпожица Морската богиня? — Тя посочи русалката, която се въртеше на дансинга. — Тя адски си пада по теб. Трябва да се пробваш.

— Не си пада по мен. — Емили я плесна по ръката, но после погледна към русалката. Блестящата й зелена рокля подчертаваше всяка извивка на тялото й. Когато забеляза, че Емили я гледа, тя й изпрати въздушна целувка.

Емили и Бет се наредиха на опашката пред бара за питиета и русалката се приближи към тях с танцувални движения. Емили се наведе към ухото й.

— Знаеш ли кой организира този купон?

Момичето потупа зелената си перука.

— Едва ли някой тук знае. Говори се, че помещението е на някакъв шеф от звукозаписната индустрия. Аз научих за купона от мрежата.

Край тях минаха две момичета, обвити в облак от марихуанен дим. Емили се отдръпна от тях.

— А ти оттук ли си?

— От предградията. — Момичето направи гримаса. — Скука.

* * *

— Аз също. Роузууд. — В мига, в който го каза, Емили потръпна, убедена, че непознатата ще я изгледа подозрително и ще се досети, че тя е едно от момичетата в „Малка сладка убийца“.

Но русалката просто сви рамене.

— Ходя в едно частно училище, което е наблизо до там. Но скоро завършвам, слава Богу.

— Избра ли вече в кой колеж искаш да учиш? — Емили погледна към ключодържателя с емблемата на Университета на Пенсилвания, който висеше от чантата й. — В „Пен“ ли?

По лицето на момичето премина неопределено изражение.

— Едва ли някой от университетите ще приеме такава като мен. — Тя хвана Емили за ръката и отново грейна. — Имам едно предизвикателство за теб, диваче. — Тя посочи към другия край на стаята, където стоеше едно момиче, облечено с костюм на Покахонтас и с голяма индианска диадема на главата. — Отмъкни й диадемата. Сложи си я. Обзалагам се, че ще си адски готина.

Стомахът на Емили се сви. Може би Бет беше права, че това момиче си пада по нея.

— Дадено.

Тя се засмя и се затича към Покахонтас. С едно бързо, смело и леко движение на ръката грабна диадемата от главата й. Изведнъж се оказа залята с пера. Ръцете на Покахонтас се стрелнаха към косата й. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Емили слага диадемата на главата си и побягва през залата.

— Жестока си! — извика русалката, когато Емили се върна при нея. — Може ли някой ден да излезем заедно? Ще умра, ако не станем приятелки.

Емили едва не изтърси, че се надява да станат нещо повече от приятелки.

— Дай ми телефонния си номер — рече вместо това и извади айфона си. — Боже, току-що осъзнах, че дори не знам името ти.

— Ама че съм невъзпитана! — Момичето бавно прокара пръст по емблемата на дамската й чантичка. — Аз съм Кей.

— А аз — Емили. — Тя се усмихна широко на момичето и й даде нерегистрирания си номер. Беше се заклела да не го дава на никой друг освен семейството и най-близките си приятели, но изведнъж усети, че това е нещо, което би направила само старата изплашена Емили.

А тази вечер тя я беше оставила зад гърба си.

6.

Падаща звезда

На следващата сутрин Спенсър седеше на ръба на зеления кадифен стол в аудиторията на „Роузууд дей“. В ръцете си държеше оръфано копие на „Макбет“, в което с розов флумастер бяха подчертани всички реплики на нейната героиня лейди Макбет.

Докато преглеждаше нервно първата сцена, Пиер Кастел, новият им учител по театрално майсторство, плесна с ръце.

— Така. Лейди М. на сцената! — Пиер, който настояваше учениците да го наричат на малко име, отказваше да произнася цялото име Макбет от страх пред някакво вековно проклятие като че ли онези, които се осмеляваха да го изрекат на глас, биваха обречени на смъртоносна треска, получаваха жестоки изгаряния, промушваха ги с нож или ги удушаваха. Днешната репетиция беше първата му като режисьор и той я започна, като нарече продукцията „Шотландската пиеса“ и назовава Макбет и лейди Макбет само с инициалите им, което объркваше повечето първокурсници. Пиер беше избран за заместник, след като Кристоф, почитаемият директор и бивш учител, се премести в Италия заедно с приятеля си. Но всички твърдяха, че Пиер е истинско попадение. Той бе драматургът на „Цимбелин“ във Филаделфия, както на още няколко други шекспирови пиеси в Ню Йорк.

Спенсър мушна сценария под мишница и се изкачи с омекнали колене по стълбичката към подиума. Предишната вечер беше размишлявала до ранните часове на деня как се е получило това ужасно объркване в „Принстън“. В два сутринта се беше измъкнала от леглото и беше прегледала писмото с надеждата, че ще открие някаква грешка. Но след това потърси Бетина Блуум на сайта на „Принстън“ и я откри — шефка на приемния комитет, със самодоволна физиономия на снимката.

Абсурдно бе на този свят да има още един обещаващ Спенсър Хейстингс. Освен това тя бе потърсила в Гугъл информация за Спенсър Ф., както бе започнала да го нарича. Оказа се, че още шестнайсетгодишен Спенсър Франсис Хейстингс се беше кандидатирал за кмет на Дариън, Кънектикът, и едва не бе спечелил. В профила си във Фейсбук той се хвалеше, че заедно с баща си е обикалял света с яхта и че в десети клас се е състезавал за научната награда „Уестингхаус“. Снимките на страницата му показваха привлекателно момче, което изглеждаше като човек, който се държи изключително учтиво с възрастните дами, но същевременно върти по шест гаджета едновременно. Когато Спенсър Ф. е получил същото писмо като нея, той сигурно просто е свил рамене и се е свързал с някой чуждестранен чиновник или холивудски директор, които са му най-добри приятели, и ги е накарал да се обадят на когото трябва в комитета по приеманията.

Не беше честно. Спенсър беше работила толкова, толкова много, за да я приемат в „Принстън“. Освен това бе извършила ужасни неща, за да си осигури мястото, включително да съсипе живота на Келси предишното лято. Тя трябваше да бъде приетият в „Принстън“ Спенсър.

Но макар да не се беше кандидатирала за кмет, Спенсър имаше доста сценичен опит. Беше изпълнявала главните роли във всяка училищна пиеса, като се започне с малката й роля в „Малката червена кокошчица“ в първи клас. След това в седми клас беше преборила Али — всъщност Кортни — за ролята на Лора от „Стъклената менажерия“, впечатлявайки дори абитуриентите със зрелостта и крехкостта си. В осми клас — след като Али изчезна — или по-точно след като Истинската Али я уби — Спенсър изигра Мери в „Дългият път на деня към нощта“ и беше бурно аплодирана за изпълнението си. Миналогодишният „Хамлет“ бе единствената пиеса, в която не беше участвала — бяха й забранили да участва в каквито и да е училищни дейности заради това, че е изплагиатствала есето на сестра си. Всъщност беше извадила истински късмет, че тази година в „Роузууд дей“ бяха избрали „Макбет“ и че Спенсър спечели кастинга за лейди Макбет — ролята беше истинско предизвикателство и щеше силно да впечатли комитета по приемането в „Принстън“. Би трябвало да е достатъчна, за да й даде преднина пред Спенсър Ф.

Дъските на подиума изскърцаха под краката й. Пиер, който бе облечен изцяло в черно и си беше сложил нещо, което подозрително приличаше на очна линия, потупа устните си със сребристия си химикал „Мон Блан“.

— Ще опитаме сомнамбулската сцена, лейди М. Репетирахте ли я с Кристоф?

— Разбира се — излъга Спенсър. Всъщност Кристоф беше толкова зает с преместването, че предположи, че Спенсър е научила репликите си и няма нужда от репетиции.

Пиер сведе поглед към сценария в ръцете на Спенсър.

— Още ли използваш това нещо? Представлението е само след две седмици!

— Знам почти всички реплики — възрази Спенсър, макар това да не беше така.

Тя дочу тихо кискане отляво.

— Няма шанс за театралното училище на „Йейл“ — разнесе се тих глас.

Спенсър рязко се обърна. Гласът принадлежеше на Бо Бразуел, поредната нова придобивка на „Роузууд дей“ и партньор на Спенсър в ролята на Макбет.

— Моля? — сопна му се тя.

Бо стисна гневно устни.

— Нищо.

Уф. Спенсър се обърна отново и запретна ръкавите на униформеното си сако. Бо се беше преместил тук от Лос Анджелис и заради високите си скули, дълга тъмна коса, преднамерено поведение на лошо момче и очукания мотоциклет „Индиън“, той бързо се беше превърнал във всеобщия любимец на момичетата в групата по театрално майсторство. На всички момичета без Спенсър, всъщност. Предишния месец, след като минаха предварителните записвания, той небрежно беше подхвърлил, че е приет в театралното училище на „Йейл“. И под „небрежно подхвърляне“ се разбираше помпозно парадиране всеки божи ден. Особено днес споменаването на „Йейл“ беше особено болезнено предвид несигурното бъдеще на Спенсър.

— Така. — Пиер почука с химикал по сценария и Спенсър подскочи. — Започваме от началото на сцената. Лекар? Придворна дама? — Той погледна към Майк Монтгомъри и Колийн Лаури, които също участваха в сцената. — Вие наблюдавате отстрани лейди М., която се намира в особено положение. И… действие!

Майк, който играеше лекаря на лейди Макбет, се обърна към Колийн, която играеше прислужничката на лейди Макбет, и я попита откога лейди Макбет ходи насън. Колийн му отвърна, че очевидно лейди Макбет е станала посред нощ, написала е нещо на лист хартия и го е запечатала.

След това Пиер махна на Спенсър, тя излезе на сцената и започна трескаво да потрива ръце.

— Да, това е мястото — рече задъхано тя, опитвайки се да прозвучи като луда жена, разкъсвана от вина заради това, че е убила краля.

— „Тихо, говори!“1 — изрецитира Майк.

— „Излизай, проклето петно! Измивай се, казвам ти!“ — изкрещя Спенсър. После погледна към сценария и прочете още няколко реда. Когато стигна до мястото, където се казваше, че още усеща миризмата на кралската кръв по кожата си, Пиер тежко въздъхна.

— Спри! — извика той. — Спенсър, искам да вложиш повече емоции. Повече вина. Всички злини, които си извършила през живота си се стоварват върху главата ти, сънуваш кошмари и виждаш кръв по ръцете си. Опитай се наистина да почувстваш какво е човек да извърши убийство.

„Идея си нямаш“ — каза си Спенсър и потрепери при мисълта за Табита. Ами ако комисията в „Принстън“ научи по някакъв начин за това? Ами ако А. им каже? Тя потрепери и затвори очи, а сцената продължи.

— Спенсър? — подкани я Пиер.

Спенсър примигна. Оказа се, че междувременно са били изречени няколко реплики, които тя напълно бе пропуснала, и сега режисьорът я гледаше втренчено.

— Ъ-ъ-ъ, съжалявам, докъде стигнахме?

Пиер изглеждаше доста раздразнен.

— Майк, ще повториш ли репликата си?

— „Тази болест надхвърля границите на моя опит. Но виждал съм някои, които са бродили насън, да умират все пак благочестиво в леглата си“ — каза Майк.

Спенсър гледаше в сценария си.

— „Измий си ръцете! Облечи си халата…“

Но докато изричаше репликите си, умът й се рееше някъде надалеч. Ами ако комисията разбереше за случилото се с Келси миналото лято? Полицаите бяха казали, че в досието на Спенсър няма да бъде вписано нищо, но може би в „Принстън“ го бяха научили по втория начин.

Връхлетяха я спомени за онази лятна юнска вечер, когато за пръв път срещна Келси в онзи бар, наречен „При Макгиликъди“ в района на Университета на Пенсилвания. Подът лепнеше от бира, по телевизията вървеше някакъв мач на Филаделфия Филис, а подредените на бара шотове проблясваха под неоновото осветление. Помещението беше тъпкано с ученици от летните курсове, повечето от които бяха непълнолетни. Спенсър беше заедно с едно момче на име Финиъс О’Конъл, което седеше зад нея в подготвителните часове по химия.

— Смяташ да вземеш четири изпита след шест седмици? — Финиъс я погледна ококорено над халбата си с „Гинес“. Той беше сладък по един джъстин-бийбъровски-напредничав-емо-начин, с пригладена коса и износена тениска. — Да не си се побъркала?