– Чао.

– Браво – каза Фин, след като вече не смяташе, че е невидим. – Поговори си с Рива Алегзандър. Сега отива там да им разкаже.

– Не ме интересува.

– Такава си лъжкиня. Ще ти се да не те интересува, ама не е така. Има една дреболия, която се нарича съобразяване. С някои хора можеш да си себе си, а с други не трябва да си толкова странна. И познай? Тези хора са навсякъде. Не можеш да ги избегнеш. Светът не е само твой. Всички трябва да живеят в него – Фин започна да се отдръпва бавно, сякаш тя нямаше да забележи, че се движи. – Сега ме извини, ще се направя на призрак и ще кръжа наоколо.

През следващия час Бей от време на време забелязваше призрака Фин, който кръжеше около различни групи и подслушваше разговорите им. Най-често се навърташе около Рива и се местеше, когато тя ставаше подозрителна. Изглежда, много се наслаждаваше на анонимността си.

Бей постоя край масата за напитки и няколко човека я заговориха и й направиха комплимент за косата и роклята. Едно момче от гимназия „Хамилтън“, облечено като нинджа, я покани да танцуват, но тя отказа. Прекара останалата част от времето със смотанячките на скамейките и гледаше Джош.

Фин беше прав, че слухът за нея се е разнесъл. Рива веднага беше казала на приятелите си, че Бей е дошла. Ала тя не беше единствената новина тази вечер. Райли Ашър беше изпратена вкъщи, защото носеше костюм на гола жена и дълга перука и твърдеше, че е лейди Годайва. Носеха се слухове, че някой е внесъл бутилка с водка. Футболисти от гимназия „Хамилтън“ говореха грубости на мажоретките. Носеха се толкова много слухове, че на Бей й беше трудно да следи коя новина до кого достига, но забеляза точно кога Джош разбра за нея. Нарочно го гледаше в очакване.

Негов съотборник се приближи и го шляпна по ръката, след което каза нещо през смях. Джош поклати глава. Съотборниците му се обърнаха към скамейките и посочиха Бей.

Тогава тя срещна погледа му. Не отмести очи, макар да усещаше сърцето си да бие толкова силно в гърдите, че тънкият плат на роклята потрепваше. Той изглеждаше смутен. Огледа косата и роклята й, после устните му леко се раздалечиха.

„Това беше“ – помисли си Бей. Изправи се. Смотанячките около нея я погледнаха, после погледнаха Джош и за момент тя усети надеждата им като зараза, сякаш го правеше заради всички тях.

Съотборникът му отново го удари по ръката, Джош се намръщи и й обърна гръб.

Бей седна бавно и смотанячките отместиха разочаровано погледи.

„Е, това беше“– помисли си Бей и раменете й се поотпуснаха.

Джош я беше видял. Само това я интересуваше. Е, не искаше само това, но бе постигнала целта, заради която беше дошла.

Свърши се.

Сега само трябваше да изчака Фин да престане да се рее и да подслушва всички. После щеше да се прибере вкъщи и най-сетне да се опита да не обича толкова много Джош Матисън.

Седма глава

През следващия час Бей разбра, че Джош е напуснал салона. След онзи момент не беше поглеждала право към него, но винаги знаеше къде е по тънката струйка дим, която оставяше след себе си. Вече не. Седеше сама на скамейките, защото смотанячките бяха решили да станат още по-големи смотанячки и да танцуват на бавни песни в кръг насред салона. Бей беше достатъчно близо до вратата, за да чуе прошепнатата дума „бой“, докато няколко деца се измъкваха навън.

Изведнъж се разтревожи къде ли може да е Джош.

В гимназиите имаше тайно общество, за което повечето деца разбираха по-късно и тогава изведнъж им ставаше ясно защо през онази седмица популярните момичета ходеха без грим, а популярните момчета си боядисваха джинсите в розово. Това беше седмицата на посвещаването, официалното им въвеждане в групите. Изключителността ги караше да се чувстват важни и да смятат, че държат всичко под контрол и повечето им събирания бяха безобидни. Ала понякога имаше наркотици. И боеве.

Бей не можеше да открие Фин – на танците имаше прекалено много призраци, момчета, които щяха да се приберат със съсипани чаршафи при ядосаните си майки – затова тя се шмугна през вратата с другите и тръгна към паркинга за учители, на който нямаше почти никакви коли.

Всички футболисти от отбора на „Хамилтън“ бяха там. Бей си проправи път през тълпата и видя, че надутата звезда от отбора на гимназия „Хамилтън“ е на земята заедно с футболист от отбора на „Баскъм“. След миг различи осми номер на гърба на фланелката му.

Джош.

Видя костюма на пчела на Рива и се добра до нея.

– Какво стана? – надвика Бей врявата.

Антенките на костюма на Рива потрепваха.

– Това е Коуби от „Хамилтън“ – извика тя. – Със Стивън се сбили, затова Джош се намесил. И изведнъж Джош започнал да удря Коуби без причина! Хванал го неподготвен. Но не за дълго. Сега никой не иска да им помогне!

На Бей й секна дъхът. Джош беше бърз и пъргав, но Коуби беше много по-висок и по-тежък. Опитваше се да притисне Джош към земята, като същевременно го удряше отстрани.

Ако никой друг не възнамеряваше да помогне, тя щеше да се намеси. Трябваше да направи нещо. Не биха наранили момиче, нали? Щяха да престанат в момента, в който се приближи.

За първи път присъстваше на бой. Имаше нещо първично, което изпълваше въздуха със заряд. То я увлече и уплаши. Страхуваше се за Джош и за себе си, защото винаги бе смятала, че е човек, който ще се намеси, за да помогне, който не е като всички останали. Може би Фин беше прав. Може би тя живееше в измислен свят, а може би дълбоко в себе си беше като всички останали.

Изведнъж нещо профуча край нея, развя косата й и подгъва на роклята й изпърпори.

Случи се много бързо. След секунди Коуби беше метнат във въздуха със сила, от която се приземи по гръб на разстояние. Той остана без въздух и на лицето му се изписа същият въпрос, който си задаваха всички.Какво, за бога, беше това?

Тълпата се раздвижи и когато се обърнаха, учениците видяха, че учители и родители се появяват през задната врата на салона с осветени от лампите лица.

Всички се раздвижиха. Съотборниците на Коуби го вдигнаха зашеметен и го задърпаха настрани, докато той повтаряше:

– Какво, по дяволите, се случи току-що?

Тълпата заблъска Бей и тя се бореше, за да намери Джош. Когато го видя, той все още беше на земята и се опитваше да се изправи. Бърза като светкавица, тя изтича и му помогна. Всички останали хукнаха към преградата на входа на паркинга, за да се доберат до предната част на сградата. Проблемът беше, че щяха много лесно да ги спипат на входа, а някои учители и родители вече се бяха върнали в салона, вероятно за да направят точно това.

Бей преметна ръката на Джош през рамото си и се отправи в обратната посока, далеч от салона към учебните сгради. Преведе го около сградите, през полето от кучешки дрян, посаден от някаква асоциация преди години. Духаше вятър, от който голите клони потракваха и драскаха зловещо.

Джош леко накуцваше и притискаше ребрата си отдясно. Трябваше да се облегне на нея, когато най-накрая се закатериха по далечния хълм към добре осветения паркинг за ученици. Там нямаше никого, което доказваше, че повечето ученици са били спрени пред салона.

Бей се озърна за патфайндъра, който знаеше, че Джош кара. Ако я притиснеха, сигурно можеше да изрецитира и номера му, толкова пъти го бе гледала да се отдалечава.

– Къде е колата ти? – най-накрая попита тя.

Джош вдигна поглед от краката си, всяка крачка му струваше усилия. Веднага се отдръпна от нея.

Едва сега разбра, че е тя. Имаше изражение на човек, зад когото са се промъкнали и са извикали „Познай кой е!“, а той се е обърнал в очакване на приятна изненада, само че насреща му се е оказал последният човек, когото иска да види.

Джош се огледа. Бей видя облекчението му, че няма кой да ги види заедно. Видя и как подозрението му нараства, сякаш тя е планирала всичко това.

– Защо дойдохме тук?

–Защото щяха да ни хванат, ако бяхме тръгнали в друга посока. Къде е колата ти? – попита отново тя.

Той се взря в нея. Ако Бей извикаше „Бау!“, сигурно щеше да отскочи стреснато.

– Ей там – отговори й най-накрая. – Дойдох с аудито на баща си.

Тя погледна колата, после него, опитвайки се да прецени дали е способен да шофира.

– Ще се справиш ли?

– Да. Болят ме ребрата, но нямам нищо счупено.

– Откъде знаеш?

Той потърка ребрата си.

–Удряла ме е футболна топка по-силно, отколкото онзи може да удря.

Бей се обърна да си върви, защото не понасяше начина, по който я гледаше, сякаш щеше... какво? Да го омагьоса? Какво изобщо значеше това?

– Чакай – подвикна той, когато тя се отдалечи.

Но тя не спря. Продължи да върви със свити в юмруци ръце. Той беше глупав и твърдоглав и сега, като се замислеше – имаше и ужасен вкус за обувки. Как беше възможно да си принадлежат? Защо го обичаше толкова много? Защо не можеше да го изключи като лампа?

– Бей, почакай – провикна се той, подтичвайки неловко зад нея.

– Какво? – завъртя се тя.

Той не очакваше гнева й. Честно казано, тя също. И двамата изглеждаха леко стъписани.

– Нека поне да те откарам у вас.

– Не, благодаря. Майката на Фин ще ни вземе.

Той стисна устни. Белият му грим и нарисуваната уста се бяха размазали. Изглеждаше така, все едно са го заличили и на негово място се показва някой друг.

– Значи вие с Фин... – започна.

– Ние с Фин какво?

– Нищо.

Бей се обърна отново.

– Чакай. Цялата си в кръв заради мен.

Тя сведе очи и видя, че изкуствената му кръв се е размазала по красивата рокля на прабаба й. Доплака й се. Майка й и леля й щяха да я убият.

–Изкуствена е – отвърна тя. – Мога да кажа на всички, че съм искала да приличам на Кери на Стивън Кинг.

– Нека те откарам вкъщи.

Чувстваше се крехка, това беше всичко. Така можеше да определи този миг на слабост. Извади телефона от ботата си и се обади на Фин.

Отне му доста време да вдигне. За малко да се включи гласова поща. Най-накрая вдигна, задъхан и разтреперан:

– Ало?

– Ало, Фин, Бей е. Къде си?

–Пред салона. Майка ми ще дойде всеки момент. Ти къде си?

– На паркинга за ученици. – Бей погледна Джош, после извърна поглед. – Ще ме закарат вкъщи.

– А... – Фин беше разсеян. – Добре.

– Добре ли си?

– Да. – Направи пауза. – Да, добре съм.

По пътя Джош мълча. Аудито на баща му миришеше на кожа, на царевичен сироп и на нещо свежо като одеколон, който тя усети, когато Джош се облегна на нея, за да му помогне да стигне до паркинга. Това ухание на Джош беше по дрехите й, но се чувстваше така, сякаш го е откраднала, сякаш не е трябвало да бъде там.

Гърдите й потръпнаха от близостта с него в това затворено пространство. Интимността я замая, както когато си бил буден дълго време и си поел много кофеин. Впечатляваше се от глупави неща. Шофира толкова добре! Виж колко лесно върти волана! Дори не отделя очи от пътя, когато пуска парното! Тогава разбра, че той е взел нервността й за тръпки от студ.

Съсредоточи се върху ръцете му на волана, налагайки си да остане неподвижна. Имаше хубави длани, загорели от слънцето и големи. Ръката му от китката до лакътя беше мускулеста и стегната.

Мандрата на Хопкинс беше малко встрани от пътя, но всички деца от началното училище бяха ходили там на екскурзия, затова знаеха къде се намира. Не й се налагаше да напътства Джош как да стигне дотам. Още преди да му каже да завие наляво или надясно, той вече го правеше.

Пътуването им заедно свърши прекалено бързо. Когато наближиха завоя към фермата, Бей се прокашля и каза:

– Може да спреш на входа. Ще мина пеша по алеята към къщата.

– Няма проблем – отвърна Джош, взимайки завоя на слизане от магистралата.

Докато той караше по покритата с чакъл алея, Бей се напрегна. Той нямаше да види фермата на Хопкинс за първи път. Ала изведнъж й се стори непоносимо Джош да зърне фермата и да реши, че мястото й наистина е там.

Когато със Сидни избягаха от баща й в Сиатъл, отседнаха в къщата на Уейвърли при Клеър, но се преместиха във фермата близо до мандрата на Хенри след сватбата. На Бей фермата й харесваше. От самото начало разбра, че там е мястото на майка й, макар че тя се смяташе за гражданка и не обичаше спокойствието. Правеше я неспокойна, както в Сиатъл чакаше нечий гняв да пламне и нещо лошо да се случи. Ала Бей не беше за тук. Нейното място беше в къщата на семейство Уейвърли.

Не се срамуваше от фермата. Не точно. Обаче беше виждала къщата на Джош и мразеше усещането, че се налага да обяснява къде живее.

Той спря пред малката, бяла, двуетажна къща. Голата крушка на верандата беше включена. В дневната също светеше.

Бей не слезе от колата веднага. Седеше и чакаше, защото си мислеше, че той ще каже нещо. Така правеха родителите й, след като излизаха. Връщаха се, но оставаха в колата – с изключен двигател и отворени прозорци през лятото, с включен двигател и пуснато парно през зимата – и говореха, сякаш нещо в седенето в колата вечер предизвиква един последен разговор, една последна целувка, преди да слязат.