Разбра, че става така, когато излизаш на среща.

А това не беше среща.

Джош се взираше право напред.

Без да каже дума, Бей слезе и сковано тръгна към вратата, заповядвайки си да не поглежда назад.

– Не мога да повярвам, че не видях как отива на първите си танци – каза Хенри няколко часа по-рано, след като Сидни беше оставила Бей и Фин пред салона. Тя се бе опитала да му се обади по телефона, за да му каже, но той не беше вдигнал.

Тъкмо се беше прибрала сред облак парфюмиран въздух, а бузите й бяха поруменели от щастие заради необичайния обрат на социалните събития в живота на дъщеря им. На път за вкъщи беше купила китайска храна и сега слагаше кутиите на масата. Хенри току-що се беше изкъпал и подсушаваше косата си с кърпа в розови и бяло. Розово и бяло. Сидни твърдеше, че двете с Бей бавно, но неотклонно са внесли момичешка нотка в къщата. Той нямаше нищо против.

„Един дом не е истински дом, ако в него няма жена“ – казваше дядо му.

– Измислил съм толкова много неща, които да кажа на Бей, когато започне да излиза с момчета – каза Хенри изпод хавлията. – Дори си записах някои. Наистина, мисля, че бележките са някъде в кабинета ми.

Сидни се засмя, сякаш беше поласкана от това.

– Какво ще кажеш да я пратя при теб сутринта и ще можеш да й дръпнеш една лекция колко ужасни са момчетата и как искат само едно нещо.

Хенри смъкна кърпата около врата си и седна на масата, докато Сидни вадеше чинии. Тя докосна лицето му, преди да се настани срещу него.

Хенри срещна Сидни за първи път на катерушките в училище. Някои хора се появяват в живота ти и го променят завинаги. Такава беше Сидни за него. Той се влюби в нея в мига, в който я видя. В началното училище беше най-добрият й приятел. Обаче като пораснаха, започна да се отдалечава от нея. Хънтър Джон Матисън също се влюби в нея, но имаше куража да й го признае. Хенри я загуби заради гимназиално увлечение, после я загуби завинаги, когато тя стана на осемнайсет и замина. Не беше очаквал да я види отново. Тогава дядо му все още беше жив, макар че ударът го беше накарал да забави темпото. Прекарваше дните си в опити да помогне на Хенри, защото искаше да го види със съпруга и семейство. Нищо не помагаше. Когато Сидни се върна, Хенри все едно беше тичал в кръг и беше палил дървета, докато остане само гола земя. Тогава тя се появи и той най-накрая спря да тича в кръг и хукна към нея като към прохладно и меко поле.

„Така се чувстваш, когато най-накрая я намериш“ -каза дядо му.

В началото, когато започнаха да излизат, Хенри не повярва на късмета си. И до днес усещаше как спира по средата на някоя история за дядо си (съзнаваше, че говори прекалено много за него) и се чуди как може на човек като нея това да му е интересно. Искаше да й даде целия свят. Дори това не му се струваше достатъчно в сравнение с нейния дар – живота им заедно, семейството, кърпите в бяло и розово, петнайсетгодишната дъщеря, която сега беше на танци.

– Как се случи? – попита Хенри и се отказа да яде скаридите и граха си с пръчици. Взе си вилица. – Как стана на петнайсет? Ще ни напусне, преди да се усетим.

Изведнъж Сидни се вцепени. Хенри усети във въздуха предстоящата промяна, затова бавно остави вилицата и зачака. Сякаш червените кичури никнеха буквално пред очите му. Често се случваше напоследък. Беше безпокойството заради първата слана. Хенри и Тейлър отдавна обменяха опит и бяха разбрали, че по това време на годината съпругите им винаги правят нещо откачено. Тази година Сидни не можеше да му се насити. Не че имаше нещо против. Щеше да помогне с каквото може. Обаче продължаваше да се притеснява защо се случват тези неща. Какво наистина ставаше в главата й?

Тя пусна вилицата, наклони се към него през масата и го целуна.

Издърпа го от стола и се нахвърлиха един на друг, свалиха ризите, разкопчаха панталоните. След това се озоваха на кухненския под, където дъските скърцаха под тях, а те се блъскаха в шкафовете. Светът се преобърна, времето отлетя. Неусетно вече оправяха дрехите си, върнаха се към вечерята и се подсмихваха един на друг над китайската храна за вкъщи.

Кърпата в розово и бяло, все още мокра от душа, беше забравена на пода.

Някъде дълбоко в съзнанието си Хенри се чудеше дали това продължава да се случва, защото има нещо, което тя иска, а той не й е дал и сега тя е принудена да си го вземе.

Не му харесваше тази мисъл. Би й дал абсолютно всичко. Всичко, което има.

Просто трябваше да му каже.

Сидни отново целуна Хенри, преди той да си легне. Вътрешният му часовник забавяше ход около осем часа всяка вечер, сякаш беше играчка на пружина, която губи скоростта си. Ако останеше до късно, Сидни понякога го заварваше да стои по средата на стълбите с ръка върху парапета, заспал, а по острите му скули се трупаше прах.

Хенри се усмихна, докато вървеше към спалнята им, щастлив и доволен. От годините примижаване срещу слънцето около очите му се бяха образували бръчици. Слънцето. Точно така го чувстваше тя, даваше й светлина и я хранеше, винаги беше там, беше предсказуем. Обуздаваше безпокойството й и лудуваше с нея, когато тя имаше нужда, но на следващата сутрин винаги се събуждаше същият мъж, същото сърце, същата светлина.

Сидни зачака Бей. Сложи си кимоното, прихвана косата си с неизползваните пръчици от вечерята и гледа филми с Моли Рингуолд от осемдесетте на лаптопа си, в които особнячката винаги получава своя щастлив край.

Когато чу по алеята да се задава кола, затвори лаптопа. Бей се прибираше точно навреме. Сидни за пръв път й определяше вечерен час, затова го сложи прекалено рано, но дъщеря й изобщо не се възпротиви. Баба Мери никога не беше определяла на Сидни вечерен час, макар че понякога й се искаше да го беше правила. Тя често позволяваше на внучката си да преспива у приятели, където беше свободна да се измъква и да се среща с гаджето си по всяко време на нощта.

Стана бързо с мисълта да изгаси лампата в дневната, за да не види Бей, че я е чакала. Когато чу колата да спира пред къщата, разбра, че вече е прекалено късно. Може би трябваше да изтича в кухнята и да направи горещ шоколад, за да седнат и да обсъдят вечерта. Не, на Бей нямаше да й хареса.

Не чу вратата на колата да се затваря, затова застана до прозореца, долепи гръб до стената и повдигна лекичко пердето. Отне й малко време да различи колата – черно ауди. Не беше шевролетът на майката на Фин. Кой ли беше по това време? Колата й се струваше позната и разбра защо, когато вратата на мястото до шофьора се отвори и вътре светна. Дъщеря й слизаше от автомобил, управляван от Джош Матисън.

Неочаквано звънна мобилният телефон на Сидни и тя подскочи изненадана. Грабна го от масичката и вдигна.

– Ало?

– Сидни? Обажда се Талюла Янг, майката на Фин. Аз съм пред салона в училището с Фин. Бей не е тук. Фин твърди, че имало кой да я закара. Ти знаеше ли за това?

– Не – отвърна тя, докато входната врата се отваряше, – но тя тъкмо се прибра.

– Добре ли е? Фин каза, че е имало бой на танците.

Сърцето на Сидни подскочи в гърдите, когато погледна дъщеря си. Роклята й беше изцапана с кръв.

– Изкуствена е – побърза да я успокои Бей. – Изкуствена кръв. От един костюм.

– Добре е – отвърна Сидни на майката на Фин, без да сваля очи от момичето. – Финиъс добре ли е?

– Добре е. Обаче съсипа най-хубавите ми чаршафи. Ще го оставя без джобни.

– Боже, мамо, извиних ти се! – каза Фин, преди майка му да затвори.

Мъжете Янг може и да бяха най-силните в града, но майките им не оставаха по-назад.

– Не мога да повярвам, че си ме чакала – рече Бей, заемайки отбранителна позиция, без Сидни да е казал и дума, което й подсказа, че дъщеря й крие нещо. Бей подръпна роклята. – Изкуствена е. Дори мирише на царевичен сироп. Помириши.

– Не искам да я мириша. Искам да знам как се е озовала върху теб – каза майка й.

– Помогнах на един ученик, който беше паднал. Беше с костюм на зомби. Това е всичко.

– Това е всичко ли? И толкова голяма част от костюма му се озова върху теб само докато му помагаше?

– Да! Не съм се целувала с него, ако това си мислиш! Не съм направила нищо нередно. Просто помогнах на някого, който се беше сбил.

– На Джош – изрече Сидни равно. – Помогнала си на Джош Матисън.

Физиономията на Бей беше за милиони.

– Откъде знаеш? Майката на Фин ли ти каза нещо?

– Не – отвърна Сидни. – Видях Джош да те оставя пред къщи.

– Гледала си? – настоя Бей. Сидни замълча. – Той предложи да ме докара. Напълно платонично. Карахме с разрешена скорост. Сложихме си коланите. Той ми каза само две думи.

– Джош Матисън!

– Да, мамо, Джош Матисън.

Сидни имаше чувство, че се дави, когато си спомни какво беше казала Клеър. Споменавала е едно момче веднъж или два пъти.

– О, Бей, не е той, нали?

– Кой?

– Леля ти Клеър спомена, че харесваш момче. Не е Джош, нали?

Бей доби оскърбен вид.

– И какво ако е той? Какво му има на Джош Матисън?

Сидни прехапа устни – не знаеше откъде да започне.

– Как очакваш да споделям, когато ти никога нищо не казваш? – попита Бей, мина покрай майка си и се качи по стълбите. Сидни я последва.

Стаята на Бей беше първата на горния етаж. Беше боядисана в гълъбовосиво, което се превръщаше в пауновосиньо след мръкване, сякаш стаята поглъщаше светлината през деня, а нощем я излъчваше. Момичето не включи лампата. В тъмнината стъпи върху обувки и книги, измъкна цветята от косата си и ги хвърли върху килимчето с индийски мотиви.

Съблече роклята на баба Мери и я огледа отчаяно.

Сидни протегна ръка и Бей се приближи, за да й я даде.

После изрита обувките си и се пъхна в леглото с клина, който носеше, за да й топли под тънката рокля.

Сидни стоеше тихо до вратата.

– Ходите ли? – попита най-накрая.

– Не. Той не ме харесва. – Бей се обърна с гръб към майка си. – Дори не ме познава – прошепна и Сидни осъзна, че дъщеря й плаче.

Всичко започна, както често започват тези неща – с момче. В гимназията Сидни разцъфна. И й харесваше. Харесваше й всяка минута. Толкова копнееше да го задържи, че почти напълно се откъсна от семейството си.

Рядко си беше вкъщи. Баба й Мери разбираше какво означава да получаваш такова внимание, затова позволи на по-малката си внучка да му се наслаждава. Малко прекалено. Понякога дори сякаш я притискаше. Забавлявай се. Спомням си какво беше, когато бях на твое място.

Сидни беше красавицата на бала, завиждаха й за много неща – за красотата, за уменията й да прави прически, но най-вече защото най-популярното момче в училище се беше влюбило в нея. Сидни и Хънтър Джон Матисън бяха неразделни. За нещастие на Ема Кларк, която беше обичала Хънтър Джон през целия си живот и която в крайна сметка се омъжи за него. Просто трябваше да почака. Това, което знаеше тя, което знаеха всички, беше, че Хънтър Джон само чака да изгрее слънцето. Можеше да си губи времето с една Уейвърли само в училище. Веднага щом завърши, започна истинският живот, който всеки баща от семейство Матисън налага на сина си.

В истинския живот един Матисън никога не се женеше за една Уейвърли.

Тогава Сидни не знаеше това. Смяташе, че с Хънтър Джон ще се обичат цял живот. Когато завършиха, нищо не й подсказа какво предстои. Той прекрати връзката им внезапно и я остави поразена, със сърце, спаружено като грахче, и с омраза към този град, която се трупаше, докато не започна да се отделя от кожата й на ядосани сини люспички по чаршафите й, когато станеше сутрин.

Бей не знаеше точно защо Сидни е напуснала Баскъм. Не знаеше, че е заминала, защото един Матисън бе разбил сърцето й и тя бе решила да направи това, което майка й бе сторила – да напусне този глупав град и всички в него. Понякога Сидни се чудеше дали ако Хънтър Джон не се беше подиграл с нея, щеше да остане. Сигурно не. Но поне щеше да си тръгне по-спокойна, което сигурно нямаше да привлече човек като бащата на Бей в живота й. Несигурността й ли беше причината да остане с човек, който я бие? Никога нямаше да разбере.

В крайна сметка всичко имаше две страни. Случи се каквото трябваше, защото от тази история се роди Бей. А когато се върна в града, там беше Хенри, когото Сидни познаваше от дете. Влюбеният Хенри я беше наблюдавал с Хънтър Джон, неспособен да я спре да погуби сърцето си.

Проклета да беше, ако позволи на още един Матисън да разбие сърцето на още една Уейвърли, особено на дъщеря й. Джош не се удряше в гърдите и не беше горделив като баща си, но с този характер явно щеше да прави каквото му наредят. Щеше да навлезе в семейния бизнес точно както направи баща му преди него.

Сидни не знаеше какво точно изпитва Джош към дъщеря й сега, но знаеше, че е много лесно да се влюбиш в някого, който вече е влюбен в теб. Все едно да се влюбиш в себе си. Тя беше достатъчно честна със себе си, за да си признае, че така се беше случило с Хенри. Той я обичаше много преди тя да се влюби в него. А Бей беше изключителна. Красива, мила, загадъчна. Ако Джош прекараше известно време с нея, щеше да се влюби. Сидни беше повече от сигурна в това.