Затова очевидното решение бешетя да го осуети.

Осма глава

В понеделник следобед Бей седеше на каменните стъпала пред главната сграда на училището, пишеше си домашното и чакаше късните автобуси, които откарваха децата от училище у дома. Това бяха учениците, които живееха в най-отдалечените кътчета на областта и учеха тук. Бяха по-кротки от останалите. Не всяка минута от живота им беше запълнена с нещо. Изглежда, прекарваха повечето си време в автобуса. Бей обикновено слизаше първа на Пендланд Стрийт, на разстояние, което лесно можеше да извърви, когато има желание. Не беше толкова далеч. Ала тя имаше нужда от повод да седи тук, защото беше уверила Джош в бележката си, че ще го прави. Ако се откажеше, щеше да означава, че е сгрешила, макар вече да съзнаваше, че е така.

Просто чакаше сърцето й също да го разбере.

Всички обичаха октомврийските следобеди. Дори децата, които чакаха автобуса на тротоара, бяха по-оживени. Беше типичен есенен ден в училище – свеж въздух, спортни якета, карирани поли. Нещо, за което всички твърдят, че някога са чели в книгите.

Бей довърши домашното си и извади „Ромео и Жулиета“. Разгърна страниците на думите, които й харесваха, и започна да ги върти в ума си: тържество и гибелен, радостен, мерзавец.

Снемеш.

Наизустявам.

Свада.

Чу някой да се прокашля зад нея и механично се сви и премести раничката си, защото си помисли, че пречи на някого да мине по стълбите.

Някой застана до нея, но после седна.

Вдигна очи, леко подразнена, защото имаше трийсет и три стъпала от тротоара до ротондата, а този държеше непременно да навлезе в личното й пространство.

Тогава разбра кой е всъщност.

– Здрасти – поздрави Джош.

Всеки ден седеше на тези стъпала и го чакаше. А сега, когато най-накрая беше тук, нямаше представа какво да му каже. Дори не беше сигурна, че иска да каже нещо. Не можеше да понася чувството, че мястото й е до него, че всеки път, когато той е наблизо, стомахът я присвива, сякаш нещо вътре в нея го сочи и казва: „Дом, дом, дом.“ Не биваше да се старае толкова. Не променяше нищо, освен себе си, превръщаше се в нещастно и неуверено момиче, каквото не беше.

–В събота си забрави телефона в колата ми – каза Джош. Беше подпрял лакти на коленете си, а с едната си ръка небрежно й подаваше телефона.

– О, благодаря – отвърна тя, взе телефона и го напъха в раницата си. Значи там е бил. Не можа да го открие никъде, когато майка й поиска да го прибере като част от наказанието й, сякаш Бей го използваше постоянно и щеше да усети липсата му.

Започна да рови в чантата си, защото мислеше, че Джош ще си тръгне. Ала колкото повече ровеше и ненужно подреждаше учебниците, толкова по-ясно осъзнаваше, че той няма да помръдне.

Накрая се обърна към него. Джош се взираше в нея през слънчевите очила, закрили очите му. Беше с джинси и раиран пуловер. Тя отвърна на погледа му мълчаливо и повдигна вежди. Ако ще разговарят, той трябваше да положи някакво усилие.

– Съжалявам, че се държах грубо – проговори най-накрая момчето. – Имах ужасна вечер, но не трябваше да си го изкарвам на теб. – Той погледна ръцете си, стиснати между раздалечените колене. – Радвам се, че си тук. Мислих много за това през уикенда. Сетих се, че дори не ти благодарих. Така че, благодаря ти.

– Добре – каза тя.

– Добре?

– Приемам извинението ти.

– Много великодушно от твоя страна – усмихна се той.

– Такава съм си аз. Великодушна.

Настъпи мълчание. Най-накрая Бей заговори:

– Все още си тук.

Не го каза грубо, а любопитно, сякаш той е забравил да си тръгне.

– Да – кимна той.

– Това – тя описа кръг с пръста си към него, имайки предвид присъствието му – част от извинението ли е?

– Не, но разбирам защо питаш. Отново съжалявам.

– Защо се сбихте с онова момче? – Бей умираше да разбере, но смяташе, че никога няма да получи отговор. Сега, след като той беше тук и очевидно не се случваше нищо, можеше да се възползва и да разбере.

Джош сви рамене.

– Пошегува се, че баща ми не може да ми купи място в щатския шампионат. Ние сме добър отбор. Баща ми няма нищо общо с това. Наистина. Той мрази футбол.

– Ти си добър. Гледала съм те да играеш. Искам да кажа, всички сме те гледали – добави бързо Бей.

– Донякъде се надявах, че ще ме хванат. Някой дори пусна в интернет видеоклип на боя. Мислех, че ще объркат почивката на родителите ми, че ще ме смъмрят и ще ми кажат колко са разочаровани от мен. Обаче директорът дори не ме погледна днес, въпреки това – каза той, свали слънчевите си очила и посочи насиненото си око. Днес беше в лилаво и жълто, меланхолични цветове. – Никога няма да разберат, освен ако не им кажа.

– Защо ще им казваш?

– Понякога ми се иска да знаят, че не съм този, за когото ме смятат – поклати глава Джош.

Твърдението му беше толкова странно, че тя веднага попита:

– А кой си?

Най-накрая разбра, че всъщност не знае. Знаеше толкова малко за него, колкото той за нея. Просто имаше предимството да знае, наистина да знае, къде трябва да се озове накрая.

– Аз съм Джош Матисън, приятно ми е – отвърна той, устните му се разтеглиха в пресилена усмивка и подаде ръка, сякаш искаше да се здрависат. Бей не я пое. Усмивката му угасна и той отново сложи слънчевите си очила. – Не искам да ходя в „Нотр Дам“ като дядо си. Не искам да работя с баща си в неговата компания.

– Това не показва кой си. Това показва кой не си – отбеляза тя. – Ти какво искаш?

Изглеждаше смутен от въпроса й.

– Не знам – каза. – Докато седя в колата си сутрин и се опитвам да се накарам да отида на училище, ме облива студена пот. Лягам си в девет вечерта, защото съм изтощен. Понякога скулите ме болят от това, че се усмихвам, че се преструвам на доволен от живота си.

Отговорът му казваше нещо толкова очевидно, че май й се подиграваше. После разбра, че не е така.

– Тогава престани да се преструваш – отвърна Бей.

Погледна я, все едно е изръсила нещо готино.

–Обзалагам се, че и един ден през живота си не си се преструвала.

– Казваш го, все едно е много лесно.

Той сви рамене.

–Понякога си представям, че кося. Харесва ми да гледам как косят игрищата. Струва ми се толкова успокоително да се возиш напред-назад на косачката с часове.

Автобусите спряха, децата грабнаха раниците и калъфите с музикални инструменти и се подредиха на опашка.

Бей се изправи.

– Можеш да започнеш работа на стадиона в Хикори. Обзалагам се, че там често косят. Играят. И преподават – каза тя.

Джош я наблюдаваше, докато си слагаше раницата. Изглеждаше леко озадачен, сякаш се беше приготвил за нещо неприятно. Бей завъртя отегчено очи. Наистина ли смяташе, че е толкова ужасно дори да разговаря с нея?

– Искаш ли да те закарам до вас? – попита той.

– Колкото и вълнуващо да беше първият път, не, благодаря. Автобусите вече са тук. – Не спомена, че е наказана.

Джош остана на мястото си, докато тя слизаше по стъпалата.

– Ще бъдеш ли тук утре? – извика той.

– Тук съм всеки ден – отвърна тя, докато се редеше на опашката.

Точно преди да се качи в автобуса, Джош се провикна:

– Бей!

Тя се обърна. Той се беше изправил, потрепваше леко, а ръката му придържаше ребрата.

– Кажи на приятеля си Фин, че му благодаря.

– За какво?

– Гледай видеоклипа – отвърна той, после тръгна бавно нагоре по стъпалата и изчезна.

Бей се опита да гледа видеоклипа, докато пътуваше с автобуса към къщата на леля си Клеър, но батерията беше паднала и се налагаше да я зареди. Така или иначе нямаше значение, защото трябваше да даде телефона на майка си, щом се прибере вкъщи.

Условията, които Бей трябваше да спазва по време на наказанието, бяха следните:

1. Сидни да води Бей до училище сутрин и да я взема от дома на леля й Клеър вечер.

2. Бей да предаде телефона си веднага щом го открие.

Майка й предупреди, че може да добави още неща в списъка, ако се сети. Бей беше прехвърлила условията в ума си и беше открила всякакви вратички. Например нищо не се казваше за това, че не може да седи на стъпалата пред училище и да разговаря с Джош, макар че вероятността да се случи беше толкова нищожна, че майка й вероятно не бе сметнала за нужно да го спомене.

Друга вратичка: майка й не беше казвала, че не може да напуска къщата при извънредни случаи, макар че при наказанията то се подразбираше.

Сидни изглежда оставяше нещата да се случват от само себе си. Изненадващото наказание, което я сполетя цели двайсет и четири часа след предполагаемото провинение, вероятно се дължеше на факта, че Бей не бе попитала дали някой друг, освен майката на Фин може да я закара вкъщи. Поне така каза на Бей очевидно обърканият й баща, като се опитваше да внесе логика в решението на майка й.

Ала Бей знаеше, че сигурно има още нещо.

Защото след като толкова пъти Сидни беше насърчавала Бей да излиза, да се среща с хора и да ходи на срещи, в мига, в който Бей сподели, че харесва някого, тя реагира така. Тя стигна до заключението, че майка й няма проблем с провинението. Има проблем с момчето.

Майката на Бей не харесваше Джош Матисън. А момичето нямаше представа защо.

– Клеър, имаш нужда от уебсайт – твърдеше Бъстър половин час по-късно, когато Бей влезе в кухнята на Уейвърли.

Клеър се усмихна на Бей, която й отвърна със замечтан поглед, вероятно прекалено самодоволен за човек, който току-що е бил наказан за първи път.

– Всички имат уебсайтове! – продължи Бъстър. – Не мога да повярвам, че все още изпращаш факсове.

– Не знам как да си направя уебсайт – отговори Клеър, докато разбъркваше в голямата медна тенджера захар, вода и царевичен сироп и чакаше сместа да заври. Щом се свареше, щеше да следи как термометърът за храна се покачва, докато стане време да добави овкусителите и оцветителите. Днес отново правеше лимонова върбинка.

На етикетите на всички бурканчета с бонбони от лимонова върбинка пишеше:

Лимонова върбинка за успокоение

донася ви спокойна тишина.

Мъдрите по свое усмотрение

понякога опитват от това.

Бъстър се озърна крадешком. После прошепна:

– Добре, не казвай на никого, но има човек със строго секретна професия, наречена уебдизайнер, който ще го направи вместо теб. Ще те уредя, но трябва да се закълнеш, че ще пазиш тайната.

Клеър поклати глава. Беше се запознала с него миналото лято на едно тържество, което тя организираше, а той беше сервитьор. След това от всички кандидатури за почасова работа на студенти по готварство в колежа „Ориън“ бе избрала него. Понякога се съмняваше, че е взела правилното решение. Той не млъкваше.

– Добре, забрави за уебсайта – продължи Бъстър. -Трябва да приемеш предложението на „Дикори Фудс“. Бизнес консултантът, с когото говори, те посъветва до една година да продадеш бизнеса, преди да изгубиш инерцията. По този начин ще продадеш бизнеса, но пак ще можеш да го управляваш. Само помисли: разширяване, реклама, завод в Хикори. Можеш ли да си представиш да не ти се налага да разбъркваш сместа всеки ден? Да не ти се налага да лепиш етикети на бурканите? Да не подреждаш кашоните за поръчките? Край с биоразградимите стиропорени топчета, които залепват за задника ми от статичното електричество, когато си тръгвам от тук?

– Харесва ти, когато стиропорените топчета залепват за задника ти – отбеляза Клеър.

– Наслаждавам се на вниманието.

– Просто разчупи формичките и се захващай за работа.

Позвъни се на вратата и Бей отиде да отвори. Откакто беше пристигнала, не беше изрекла и дума.

– Какво й е? – попита Бъстър.

Клеър сви рамене.

– Имаш посетители – усмихна се Бей, когато се върна в кухнята с Иванел Франклин и приятеля й Фред. Иванел вече беше на осемдесет и една, привързана към бутилка с кислород и носеше очила с дебели стъкла, зад които сълзящите й очи изглеждаха огромни. Фред, спокоен и улегнал, винаги беше до нея и носеше портативната бутилка с кислород като чанта. Оставяше Иванел да говори, доволен, че е до нея.

Фред живееше с Иванел от години и Клеър знаеше, че той обича дребната възрастна жена. През последните десет години се бе превърнал в част от семейството. Когато се бе преместил при Иванел, беше стеснителен и несигурен, и идваше на празненствата в градината на семейство Уейвърли притеснен, сякаш се опасяваше, че може да го помолят да си отиде.

Сега Иванел и Фред бяха заедно навсякъде и хората говореха за тях като за едно цяло, Иванелифред, което доставяше удоволствие на Иванел.

– Иванел, не знаех, че ще идваш! – Клеър не можеше да остави тенджерата, но искаше да я прегърне. Старицата беше като любима история, която не искаш да свършва. Клеър я познаваше откакто се помнеше, беше далечна братовчедка от семейство Уейвърли. Детските й спомени изобилстваха от необикновените подаръци, които й правеше Иванел и които после й потрябваха, помнеше и как Иванел и баба Мери стоят край кухненската маса, говорят си и се смеят. Баба Мери се смееше само с Иванел.