Напоследък здравето на Иванел се влошаваше и при всяка следваща среща Клеър я намираше по-дребна, сякаш бавно тлееше и не след дълго Клеър щеше да я прегърне и в ръцете й да остане само с пепел.

– Трябва да ти дам нещо – каза Иванел с хартиена торбичка в ръка. – Хрумна ми онази вечер.

– Искате ли кафе? – попита Клеър гостите. – Мога да помоля Бей да направи. Така или иначе, май днес не й се мисли за бонбони.

Момичето се взираше в обувките си с лека усмивка на устните, но погледна нагоре и се изчерви при думите на леля си.

– Не, няма проблем – отвърна Иванел. – Излязохме и просто решихме да се отбием. Фред каза, че трябва да се измъкна от къщи за малко, че имам нужда от чист въздух.

– Никога не съм го казвал – възрази той.

– Добре де, аз добавих чистия въздух – рече Иванел.

– Как мина при лекаря миналата седмица? – попита Клеър.

– Лоши новини. Стара съм.

Бъстър се засмя. Той отиде при Клеър и взе лъжицата от ръката й.

– Аз ще се оправя с това. Ти се виж с Иванел.

Клеър свали престилката си, взе торбичката от Иванел и най-накрая я прегърна. Миришеше на одеколона на Фред, което винаги развеселяваше Клеър. Иванел твърдеше, че е така, защото прекарва прекалено много време с него, но Клеър и Фред имаха теория, че си слага малко, когато Фред не я гледа. Често казваше, че харесва начина, по който миришат мъжете.

– Иванел, ела с мен в дневната. Бей, ела и ти.

– Остани тук и си поговори с Бъстър – каза Иванел, когато Фред понечи да я последва. Взе от него чантата с бутилката кислород и прошепна: – Симпатичен е. Трябва да пофлиртуваш с него.

– Иванел! – възмути се Фред. – Той работи в магазина ми!

– Просто казвам, че няма да навреди. Не си във форма.

– В момента имам краткотрайна връзка с човек от класа по хлебарство, но можеш да се поупражняваш върху мен – обади се Бъстър. – Нямам нищо против.

Фред неловко стисна ръце зад гърба си и изобщо не изглеждаше щастлив.

– Значи това правиш, преди да дойдеш вечер в магазина – заговори Фред, гледайки предпазливо Бъстър. -Каза, че не можеш да работиш следобед по религиозни причини.

– Бонбоните са моята религия.

Клеър изведе старицата от кухнята. В дневната Бей отиде до прозореца и се загледа навън, докато Клеър се настаняваше на канапето до Иванел. Колкото и дребна да беше Иванел, голямата й пазарска чанта, пълна с предмети като кламери, пластмасови цветя, червени панделки и оцет – все неща, които можеше да й се прииска да даде на някого – сега изглеждаше огромна и сякаш тя носеше собственичката си. Старицата остави чантата и бутилката с кислород на пода и въздъхна. Сякаш беше вчера, когато възрастната жена енергично се разхождаше около колежа всяка сутрин и гледаше влюбено хубави мъжки дупета, а после се отбиваше на кафе и торта тук, в дома на Уейвърли. Това беше преди Годината, когато всичко се промени, когато Клеър се запозна с Тейлър, когато Сидни се върна, когато Фред се пренесе при Иванел. Клеър не би заменила живота си за нищо, но понякога си мислеше с нежност за онези времена. Тогава всичко беше по-просто и по-ясно.

– Хайде – подкани я Иванел и посочи хартиената торбичка. – Отвори я.

Клеър я отвори и извади стара дървена шпатула.

– Беше на баба ти Мери – продължи старицата. -Даде ми я веднъж, когато се опита да ме научи да готвя. Когато беше по-млада, не искаше никой да се състезава с нея в кухнята, макар че беше толкова талантлива, че нямаше с кого да се сравнява. Беше вълшебна гледка, нали? Как само наливаше, разбъркваше и режеше! Беше като музика. Дори танцуваше на нея, спомняш ли си?

– Спомням си – усмихна се Клеър, загледана в шпатулата.

– Когато поостаря, нямаше нищо против да споделя знанията си. Мисля, че го правеше от суета. Искаше да предаде дарбата си, за да я помнят. Обаче аз не се интересувах от готвене, затова й харесваше ти да си в кухнята с нея, за да те учи. Онази нощ я сънувах. Знаех, че трябва да дам шпатулата на теб.

– Благодаря ти, Иванел. Сигурна съм, че ще ми потрябва – отвърна Клеър, макар да знаеше, че няма да й потрябва, не и с всички тези бонбони. Може би по-късно, когато положението се успокои. – Знаеш ли, напоследък се чудя защо баба Мери не направи нещо велико с таланта си? Защо го ограничаваше само до задната врата?

– Мери не направи нищо велико, защото щеше да изисква много работа – усмихна се Иванел. – А тя нямаше мотивация. Харесваше й, когато нещата стават лесно.

– Затова не е смятала, че трябва да доказва нещо, нали? – попита Клеър. – Като мен.

Очите на старицата, уголемени зад очилата, примигнаха два пъти, сякаш изведнъж си спомни нещо.

– Не бих казала. И тя се чувстваше несигурна, особено след като съпругът й я напусна.

– Обаче никога не я е интересувало какво мислят хората за нея – настоя Клеър. – Била е уверена в това, което прави, нали?

Иванел поклати глава.

– Интересуваше я прекалено много какво мислят хората. Затова предпочиташе да си стои вкъщи.

Клеър заобикаляше въпроса, който всъщност искаше да зададе. Дарбата й беше истинска, нали? Не някакви магии, до които прибягва, за да заблуди хората, че може да повлияе на чувствата им, като използва цветя от градината си? Нали не е било нещо, което не е разгласявала, за да запази тайната си?

Обаче не попита. Щеше да е абсурдно и дори можеше да обиди Иванел и Бей, двете очевидно най-надарени жени, които познаваше. Разбира се, че дарбите на Уейвърли бяха истински. Поне техните бяха.

Иванел погледна към Бей, която беше застанала до прозореца.

– Как е майка ти, Бей? Трябва да си запиша час, за да ми накъдри косата. – Старицата потупа рошавата си сива коса.

– Добре е – обърна се момичето и й се усмихна.

– В събота вечер Бей беше на първите си танци за Хелоуин – оповести Клеър. – Облече се като баба Мери. Носеше една от старите й рокли от пикниците. Открихме някои стари снимки. Бей, защо не отидеш да ги донесеш?

Момичето излезе от стаята и се качи горе.

– Какво й е? – наведе се и попита Иванел.

Клеър се обърна, за да се увери, че Бей вече се е качила горе, преди да отговори:

– Влюбена е и майка й никак не е доволна.

– Защо?

– Защото е влюбена в Джош Матисън.

– Леле! – възкликна Иванел. – Той е хубавичък. Адски лош късмет обаче. Матисън и Уейвърли никога не са били добра комбинация.

– Знам – отвърна тъжно Клеър, когато Бей донесе кутията и й я подаде, а после се върна до прозореца.

– Спомням си ги – каза Иванел, докато двете с Клеър разглеждаха снимките. – Баба ти беше толкова хубава. Всички тези мъже я обичаха. Идваха да живеят при нея на пансион. Списъкът беше много дълъг. – Тя се поколеба, когато видя една от снимките. Извади я от кутията. – Ето го Карл. Мислех, че повече няма да го видя.

– Кой е той?

Иванел изтрака с ченето си.

– Това е дядо ти. Не знаеше ли? Мери се отърва от него, когато беше бременна с майка ти. Мръсникът й изневеряваше. След това се промени. Той я промени.

– Променил я е? Как? – Клеър взе снимката и я погледна. Карл стоеше пред портичката на градината. В краката му имаше ябълки, сякаш ябълковото дърво го беше замеряло. Усмихваше се, пъхнал ръце в джобовете на раирания си костюм. Изглеждаше весел и малко самодоволен. Колкото и пъти да беше виждала тази снимка през годините, защото винаги откриваше кутията със снимки, когато търсеше нещо друго, така и не беше разбрала.

– Хора като нас никога няма да разберат – отвърна старицата. – Ние веднага се влюбихме в мъжете, в които трябваше. Обаче жените с разбити сърца се променят.

Иванел няколко пъти вдиша през тръбичката на носа си. Изглеждаше леко разтревожена, както изглеждаше винаги напоследък, когато смяташе, че е била навън прекалено дълго и ще й свърши кислородът.

– Трябва да си вървя. Фред? – извика тя весело.

След малко той се появи, сякаш беше чакал наблизо.

– Тук съм.

– Онова момче научи ли те на някой номер? – попита Иванел, докато ставаше.

Той взе бутилката с кислород.

– Иванел, аз съм с четирийсет години по-възрастен от него.

– Просто казвам, че имаш нужда да се поупражняваш.

Клеър остави снимките и шпатулата, после изпрати гостите до входната врата. Когато излязоха на верандата, въздухът беше остър и свеж като лайм и всички спряха, за да се насладят на освежаващата изненада.

– Застудява – отбеляза Иванел и уви оръфаното черно палто около врата си. – Скоро трябва да дойде първата слана.

– Според годишника трябва да е в събота – отвърна Клеър. – На Хелоуин. Всеки ден ходя да проверявам дървото. Мисля, че е почти готово.

– Ще организираш ли тържество? – попита Иванел.

– Разбира се.

– Нямам търпение. Знам, че съм малко нетърпелива тази година – потрепери тя. – Не знам защо. Имала ли си някакви неочаквани посетители?

– Не – отвърна Клеър. – Защо питаш?

– Есенните ветрове довяват непознати. Така казваше татко. Той не беше Уейвърли. Беше Нюгет. Нюгет познаваха времето – обясни Иванел на Клеър, а Фред й помогна да слезе по стълбите и да влезе в колата му, паркирана до тротоара.

– Тревожа се за нея – каза той, щом я вкара в колата и затвори вратата.

– Знам – отвърна Клеър и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа. – Малко е разсеяна напоследък. Обаче се справя добре за човек на осемдесет и една.

– Не знам какво ще правя без нея – натъжи се Фред.

– Сякаш вече ми липсва.

Клеър им махна и изчака колата да изчезне от погледа й, преди да влезе вътре. Бей още стоеше до прозореца, после я последва в кухнята.

– Става дума за момче – обяви Бъстър, когато влязоха.

Клеър погледна Бей, която тъкмо си беше измила ръцете и си слагаше чисти гумени ръкавици, за да напълни бурканите с бонбони.

– Казала си му? – възкликна изненадана леля й.

– Нямаше нужда – поклати глава Бъстър. – Винаги познавам, когато става дума за момче.

– Сещаш ли се за възрастния мъж със сивия костюм, когото видях преди няколко дни? – смени бързо темата момичето. – Току-що го видях отново, докато стоях до прозореца.

Девета глава

– Господин Залер?

През нощта Ръсел отвори очи, когато на вратата му се почука тихичко. Беше в леглото си в стаята в странноприемницата. Светеше само нощната лампа и прорязваше нежната, топла тъмнина като лунен лъч. Беше един и половина през нощта. От радиото се носеше тиха класическа музика. Той не разбираше много от музика. През по-голямата част от живота му слушаше тенекиените звуци на панаирджийските въртележки. Обаче тази музика беше приятна. Приспиваше го, когато имаше намерение само да подремне, преди да се срещне с Ан в полунощ в кухнята, за да хапне. Беше им се превърнало в традиция.

Той се надигна бавно и ставите му изпукаха. Взе стария си халат на маг от долния край на леглото, където го оставяше внимателно сгънат, и докато вървеше към вратата, се наметна, за да скрие вехтата си пижама.

Ан Ейнсли стоеше в коридора и държеше чиния със салата с пилешко, картофен чипс и туршия. В другата си ръка носеше студена кутийка с бира.

– За да има какво да хапнете, ако огладнеете – каза тя и му ги подаде.

Не беше разстроена, че не се появи на срещата им в полунощ. В живота си приемаше разочарованията като неминуеми. Беше отегчена, а той я забавляваше. Любопитството я бе довело тук е чинията, приготвена за него, нищо повече. Привлечена бе към вратата му, за да разбере какво не е наред. Вероятно си е помислила, че може да го намери мъртъв в леглото. Това определено щеше да й донесе вълнението, от което се нуждаеше. Зачуди се дали би плакала за него, ако това се случеше, дали щеше да изпита истинска скръб.

Запита се дали някой изобщо би изпитал истинска тъга, което беше ново за него и му отне известно време да свикне с мисълта. Реши, че тази нова мисъл не му харесва, но не беше способен да се отърси от нея.

– Моля те, Ан, наричай ме Ръсел – каза той, докато поемаше нещата от ръцете й. – Ужасно съжалявам. Сигурно съм заспал.

– Уморен си. Много се разхождаш напоследък – отвърна тя. – Слушай. Извинявай, че трябва да ти напомня, но първоначалната резервация за тази стая, която изтрих, за да те настаня, изтича в петък. Тогава ще дойдат нови гости. Те са редовни, идват всяка година, затова не мога да откажа резервацията, без да съобщят на брат ми.

– Разбирам – каза той мило. – Наистина не смятах да оставам толкова дълго, но се оказа, че ми е приятно. Ще си тръгна до петък.

– Къде ще отидеш? – попита тя и се облегна на рамката на вратата.

Единственото място, където искаше да отиде, бе да се върне в мекото, топло легло. Обаче не трябва да хапеш ръката, която те храни, и тем подобни.

– Във Флорида. Прекарвам зимата там всяка година.

Тя се усмихна. Предните й зъби бяха изцапани с червилото, което току-що си бе сложила.

– Звучи приятно.

Не би го нарекъл точно „приятно“.

– Поне е топло.

– Тук беше необикновено топло за октомври, преди да дойдеш. Предполагам, че си донесъл студа със себе си – пошегува се тя.