– Беше свършила страхотна работа на танците – каза Джош и неочаквано си спомни момента, в който я видя на скамейките. Стоеше права с красивата си рокля, с цветя в косата и изглеждаше като мечта, която бе имал като момче. Единствената му мисъл беше как да се махне, за да не трябва да се изправи пред факта, че няма да може да изживее тази мечта, че всъщност никога не е получавал каквото иска. Пък и така или иначе, нищо от това, което имаше, всъщност не му принадлежеше.

– Изглеждаше невероятно онази вечер. Трябваше да ти го кажа. Но докато се усетя, вече беше изцапана с изкуствена кръв.

Тя се изпъчи гордо.

– Мисля, че се справих много добре.

– Да, така е. – Той се взираше в нея толкова дълго, че дори Бей, която беше ненадмината в зяпането, отмести поглед.

– Е, какво трябва да правим сега? – попита най-накрая. – След като сме един за друг?

Бей се разсмя и се премести до него, за да се облегне на главата на Хорас и да се взре в студеното нощно небе, сякаш очакваше нещо да падне. Беше с розова плетена шапка с похлупачета за ушите, от които се спускаха връзки до раменете й.

– Не очаквам да ме целунеш или нещо такова – каза, все още загледана нагоре.

– Така ли?

Тя кимна.

– Да. Това, което правим сега, чувството, разговорите и смехът, а понякога и тишината. Това трябва да правим. Леля ми се обажда на майка ми и понякога просто си седят, без да си говорят. Така трябва да бъде.

При тези думи той усети неочакван прилив на чувства. Това беше облекчение. Тя му носеше такова облекчение. Изглежда искаше да каже, че да са един за друг не е бог знае колко трудно.

– Мислиш ли, че ще завали тази вечер? – попита Бей и го погледна отново, а лицата им се оказаха неочаквано близо едно до друго. Тя ухаеше на студен въздух и рози. Каза му, че е правила бонбони с рози следобед в дома на леля си. Когато по-рано се качи в колата му, сякаш донесе със себе си целия юли месец.

Лицата им бяха съвсем близо, почти се докосваха. Очите му се спряха на устните й.

И тогава телефонът неочаквано звънна в джоба му.

И двамата подскочиха. Бей разля кафе върху джинсите си и веднага скочи, опитвайки се да го избърше. Джош посегна да извади телефона си от джоба на якето и се смути, когато видя какво пише на екрана.

– Ти си. Как го направи?

Бей спря да бърше джинсите си.

– Кое?

Той обърна звънящия телефон към нея, за да й покаже екрана. На него пишеше „Бей Уейвърли“. Той се изсмя.

– Ти ми се обаждаш.

Тя заопипва джобовете си.

– Сигурно съм го изпуснала отвън, когато... – Не довърши изречението.

– Ако не си ти, тогава кой ми звъни от твоя телефон?

– Почакай...

Ала беше прекалено късно. Джош вдигна. След няколко секунди й подаде телефона.

– Майка ти е.

– Съжалявам – каза Бей, когато седнаха на пейката в парка рамо до рамо и гледаха напред.

– Няма проблем.

– Искам да кажа наистина съжалявам – повтори тя.

– Вината отчасти е моя. Разбрах, че нещо не е наред, когато се срещнахме край пътя, а не пред дома ти.

Бей го погледна – с плетената си шапка и зимното си яке той спокойно очакваше последствията. Отново беше потънал в тъгата си, тлеещият пламък отново се излъчваше от него. Тя осъзнаваше, че проблемът е в неговата вцепененост от нерешителност и страх. Можеше да се чувства единствено нещастен, докато някой не му предложи алтернатива – все едно да получи кислород, когато се задушава.

Тъкмо стигаха до същината на нещата. Защо трябваше майка й да звъни точно сега? Правеше всичко по-трудно, когато не трябва да е трудно.

Така да не я биваше с наказанията, че беше забравила отново да вземе телефона на дъщеря си. Бей го беше оставила на вибрация и след като Джош й се обади, че идва да я вземе със сандвичи и кафе, тя го пъхна в джоба си и се измъкна през прозореца на стаята си. Срещнаха се край пътя, защото му обясни, че баща й си е легнал рано и не иска колата на Джош да го събуди. Което си беше вярно. Сигурно беше изпуснала телефона, докато се спускаше по дървото (което беше по-трудно, отколкото звучеше). Номерът на Джош беше последен в списъка с обажданията, затова когато майка й беше открила телефона под дървото, след като бе разбрала, че Бей я няма, беше позвънила и хоп, намери я.

Бей гледаше навъсено, докато пикапът на Хенри заобиколи моравата и спря. Хенри се появи по джинси, тениска и работното си палто. Майка й беше с червеното си кимоно. Дори не се беше преоблякла.

Момичето покри очи с едната си ръка, сякаш така щяха да изчезнат.

Двамата тихо прекосиха парка и се приближиха.

– Ела с мен, Джош – каза Хенри. – Трябва да обсъдим някои неща.

– Татко! – извика Бей ядосано, защото те смятаха, че Джош е извършил нещо нередно.

– Няма проблем, Бей – каза Джош, докато ставаше.

– Реагираш пресилено – обърна се Бей към майка си, когато Сидни спря отпред и безмълвно впери поглед в нея.

– Имаш ли представа колко се уплаших? Качих се в стаята ти, за да се сдобрим. Носех две чаши чай и кутия бонбони с шоколадова глазура. Щях да прекратя това веднъж завинаги, защото и двете бяхме нещастни, и трябваше да си поговорим. Обаче теб те нямаше. Прозорецът беше широко отворен. Помислих, че са те отвлекли!

О, боже! Бонбоните. Беше взела точно тези бонбони. Наричаха ги храна за помиряване, защото никой не можеше да се кара, докато ги яде. В момента нищо не можеше да накара Бей да се почувства по-виновна. Беше се измъкнала точно вечерта, когато майка й искаше да се помирят. Да се помирят. Звучеше толкова добре. Беше й омръзнало всичко да е толкова трудно.

– Обадих се на леля ти Клеър, за да проверя да не би да си там. Тогава тя ми разказа за странния мъж, когото си видяла на Пендланд Стрийт.

Ставаше все по-зле.

– Приличаше на търговец – опита се да обясни Бей.

– Просто лукав и фалшив, не и опасен.

– Значи казваш, че не е трябвало да се тревожа, когато влязох в стаята на дъщеря си и видях, че е изчезнала?

– Не съм изчезнала. – Тя погледна към Джош и Хенри. Хенри се бе навел към Джош със скръстени пред гърдите ръце. И двамата бяха навели глава. Хенри казваше нещо, което тя не можеше да чуе.

До моравата се приближи микробус и паркира зад пикапа на Хенри. Слязоха Клеър, Тейлър и Марая. Клеър поне беше облечена. Обаче Тейлър и Марая бяха по пижами.

– Те какво правят тук? – изстена Бей.

– Обадих се на Клеър и й казах къде си – отвърна майка й. – И тя се тревожеше за теб.

– Сега и Иванел ли ще се появи?

– Може би.

– Бей! Здрасти! – извика Марая и изтича към нея. -Защо всички сме тук през нощта?

– Сидни? – обърна се Клеър към сестра си, когато се приближи. – Сидни?

Сидни най-накрая отмести ядосания си поглед от Бей.

– Оставила ли си да свети в салона?

– Не.

Клеър посочи през парка към „Бялата врата“, където лампите светеха и по тъмния тротоар пред салона се образуваха лимоненожълти квадрати.

– Тогава мисля, че нещо не е наред.

– Ключовете не са у мен – каза Сидни, когато предпазливо се приближиха към салона като банда неумели крадци на коли.

– Не мисля, че ще ти трябват – рече Хенри, след като бутна вратата и тя се отвори широко. Хенри бе оставил Джош в парка и му беше наредил да изчака. И той го направи. Седеше на една пейка и наблюдаваше странното семейство с изражение, което според Сидни беше заинтригувано. Не изглеждаше смутен, развеселен или надменен. Не беше очаквала, че ще се окаже толкова свестен. Сякаш повече от всичко искаше да се присъедини към тях. Не беше допускала, че Джош ще поеме своя дял от вината, макар че очевидно всичко беше дело на дъщеря й. Не беше очаквала да види в него онова, което явно виждаше дъщеря й. Изгубен човек.

Не искаше да харесва Джош Матисън.

След като Хенри огледа салона и не откри нищо, останалите влязоха.

– Сигурна ли си, че не си забравила да загасиш лампите? – попита Тейлър. Всъщност това беше типично за него. Той забравяше всичко. Губеше се, докато отиваше на работа. Тази година си беше купил четиринайсет чифта очила за четене. А в момента носеше две различни обувки. Понякога Сидни напълно разбираше как бе успял да намери път до Клеър. Очевидно се беше загубил в търсене на правилния път и се бе озовал пред таен проход. Това беше единственият начин да стигнеш до Клеър, онези тайни проходи, уязвимите места – семейство, приемане, дълголетие.

– Аз си тръгнах последна – каза Сидни. – Дори да съм забравила осветлението включено, никога няма да оставя вратата отключена.

– Кой друг има ключ? – попита Хенри.

Тогава разбра. Сидни веднага отиде до рецепцията и откри сейфа под касовия апарат отворен и празен.

– Обрали са те – обади се Клеър зад нея. – Трябва да повикаме полиция.

– О, чудесно! – каза Бей и вдигна ръце. – Джош ще си помисли, че искате да го арестувате!

– Не ме интересува какво ще си помисли Джош – отвърна Хенри. Бей не можеше да го погледне в очите.

– Няма да викаме полиция – каза Сидни. – Знам кой го е направил – вече отдавна я няма. Хайде да се прибираме.

Те излязоха, Сидни затвори сейфа и ги последва. Преди да изгаси лампите, тя погледна към стола си.

Вайълет беше взела парите, но бе оставила люлката.

Когато Сидни, Хенри и Бей се прибраха, Бей веднага отиде в стаята си.

– Лягай си – каза Сидни на Хенри, докато уморено се качваха по стълбите заедно. Не е лесно да си родител. Сигурно беше полудяла, щом иска да го направи отново. – Поспи колкото можеш. Аз ще поговоря с нея.

– Нямаш ли нужда от мен?

Тя поклати глава.

– Ти свърши мъжката работа. Аз ще се оправя с женската.

– Лека нощ – отвърна съпругът й и я целуна. Тръгна по коридора, но спря пред вратата на спалнята. – Тейлър да не би да носеше две различни обувки тази вечер?

– Да.

– Трябваше да се сетя. Като че ли не засрамихме Бей достатъчно.

Сидни се усмихна и отвори вратата на стаята на дъщеря си.

– Джош не беше виновен – каза веднага Бей. Седеше на леглото си, прегърнала една възглавница. – Не му казах, че съм наказана. Само си говорихме. Не сме правили нищо друго.

Сидни отиде до нея. Кутията с бонбони и чашите с чай, вече изстинал, бяха на нощното шкафче, където ги беше оставила по-рано, когато разбра, че дъщеря й е изчезнала. Първата й мисъл беше, че някой я е отвлякъл, и от паника стаята беше затрептяла в ритъм със сърцето й. Докато не откри телефона на Бей отвън, не й хрумна, че може сама да се е измъкнала. Тя никога не го правеше. Беше прекалено пряма. Ала сега беше влязла в света на Матисън, преди майка й да успее да я спре. А в техния речник не фигурираше думата „прям“.

– Странно, защото според теб в събота той дори не знаеше коя си.

– Ами, сближихме се едва в понеделник. Преди време му написах бележка, че ако някога иска да поговорим, ще го чакам пред училище следобед.

– Написала си му бележка? – Бележка. Няма друг миг в живота, когато една бележка да има повече сила, когато опишеш ли чувствата си, ги правиш някак истински, а очакването на отговор става вледеняващо, сякаш минава цяла вечност.

Бей хвърли възглавницата настрани и се излегна, загледана в тавана, където беше залепила стари корици на опърпани книги, които беше купила от разпродажба в библиотеката преди години. Четеше книгите стотици пъти, носеше ги със себе си, докато страниците не се разкъсат и корицата не се отдели, тогава залепваше кориците на тавана, за да ги гледа, сякаш си спомня хубав сън.

– За първи път привлече вниманието ми през първия учебен ден. Тогава разбрах, че мястото ми е до него.

От всичко, по което можеше да прилича на Сидни, точно това ли трябваше да е!

– О, Бей!

– Не разбирам какво нередно има.

Майка й седна на леглото до нея. Взе възглавницата, която Бей беше хвърлила настрани, и я пъхна под гърба си. Замълча, за да подреди мислите си, после каза:

– Имах връзка с бащата на Джош в гимназията.

Момичето веднага се изправи.

– Не беше нещо мимолетно. Бяхме неразделни три години. Обичах го повече, отколкото бях обичала някого преди. Обаче обичах и това, което означаваше да бъдем заедно, фактът, че принадлежах към групата, че ме приемаха. Говорехме за брак. Дърдорех за сватбата и как ще живея в имението на Матисън.

– Какво стана? – попита Бей.

– Заряза ме в деня на завършването. Знаеш ли какво ми каза? „Мислех, че разбираш.“ Синовете в семейство Матисън вървят по стъпките на бащите си. Продължават семейния бизнес. Женят се за момичета от подходящо семейство. Аз не бях такова момиче. Затова напуснах Баскъм. Той разби сърцето ми, но най-вече разби мечтата ми, че мога да бъда нормална. Реших, че щом не може да съм нормална тук, ще успея на друго място. Ала така и не се получи.

– Затова ли си заминала?

Сидни кимна.

– Защо не ми каза?

Сидни се пресегна и погали Бей по бузата, вече беше почервеняла от студа – изглеждаше като порцеланова кукла с нарисувани бузи.