Марая порасна и Клеър се надяваше, че дарбата й може да се прояви чак в пубертета, когато дремещото излиза на повърхността, както възвира тенджера със супа – всички съставки си стоят на дъното, докато не се разлудуват достатъчно, за да се издигнат на повърхността. Вече не беше толкова сигурна.

– Престани, държиш се нелепо – сряза я Сидни. -Майка ни изобщо не е искала да има деца. Защо й е да краде бебе?

– Винаги се опитваше да направи нещо голямо, опасно, драстично – възрази Клеър.

– Защото е отхапала от ябълката ли? – попита Бей, видимо наслаждавайки се на разговора с пълна с печеното уста, без да откъсва очи от двете сестри.

– Да – отговори Клеър едновременно със Сидни, която каза:

– Не.

– Чакайте – да или не? – попита момичето.

– Не знаем дали видението за това как ще умре я е направило каквато беше – каза Сидни на дъщеря си. - Никога няма да разберем. Мисля, че би било интересно да поговорим с този мъж, просто да го поразпитаме за мама. Дори не знаем кое е било нейното вълшебно умение. Казваш, че ще дойде утре, така ли? Може ли да се срещна с него?

– Не! – отсече Клеър. – Никой няма да говори с него.

– Къде е снимката, която ти е дал? Искам да я видя.

Сидни посегна към сестра си, подканяйки я с жест да я получи. Клеър бръкна в джоба на престилката си и й подаде снимката. Сидни я грабна и я разгледа най-подробно.

– О, виж каква е млада – възкликна и подаде снимката на останалите, както се прави с бебешките снимки.

– Иванел, мама или баба Мери да са ти споменавали, че не съм нейна родна дъщеря? – попита Клеър.

– За пръв път чувам – отговори Иванел и подаде снимката на Фред, който се усмихна и я подаде на Бей, а тя тайничко я пъхна в джоба си. – Тя те обичаше, Клеър. Ти си беше нейна.

– Не ми изглеждаш изненадана – каза Клеър. – Според теб вярно ли е?

Старицата сви рамене.

– Може и да е вярно. Но няма значение. Разбира се, че си Уейвърли. Носиш го в кръвта си, откъдето и да произхождаш. Все го повтарям на Фред. Той има моята дарба да предвижда. Открай време си я носи. Просто още не го е осъзнал. Толкова е обсебен от мисълта за смъртта ми, че не забелязва онова, което му е под носа.

Фред я изгледа печално. Хапна от печеното, остави чинията и бръкна в джоба си.

– Което ми напомня, Сидни, че докато подреждах някои неща на Иванел, попаднах на това. Може да ти потрябва. – Подаде й нощна лампа, не по-голяма от малко фенерче. – Когато я включиш нощем, по тавана се появяват звезди.

Сидни се усмихна, за да му угоди.

– Благодаря ти, Фред. Ако ми потрябват звезди на тавана, подсигурени са.

– Нали ви казах? – гордо щракна с протезите си Иванел. – Същият е като мен.

– Прекратявам бизнеса с бонбоните – оповести Клеър по-театрално, отколкото възнамеряваше, но положението излизаше от контрол.

– Ами, радвам се. Липсваха ми нашите неделни вечери. Помните ли ги? – попита сестра й. – Седяхме си с часове.

– Много обичах неделните вечери – заяви Бей.

– Като заговорихме за храна, печеното е много вкусно – отбеляза Сидни.

– Ще ти изпратя рецептата по имейл – обеща Фред.

– Картофени шницели, шунка на кубчета, заквасена сметана и сирене чедар. Тайната е в гъстия пилешки бульон. Майка ми казваше, че във всяко хубаво южняшко печено има пилешки бульон.

Клеър шумно стовари чинията си върху масичката и се изправи.

– Случайно да пропуснахте факта, че прехраната ми е заложена на карта, че самоличността ми е под въпрос?

Сидни завъртя очи.

– Самоличността ти не е под въпрос. Твоето си е твое. Никой не може да ти го отнеме. Можеш само да го отстъпиш. Ще го отстъпиш ли на някакъв непознат? – Тя се наведе и хвана ръцете на Клеър в своите. – Чуй ме, Клеър. Мамят те. Знам как ти изглежда. Защо според теб този човек разпитва из града за теб и семейството? Прочел е статия за теб, спомнил си е името и града и си е спомнил за снимката на мама, която би могъл да използва. Споменал е за финансите ти. Значи е проучил всичко. Научил е каквото е успял за теб, търсел е слабите ти места. Но не е разполагал с нищо, преди да му повярваш. Ето тогава си му отстъпила вълшебната си сила, просто ей-така.

– Не, започна да се случва преди това. Престанах да използвам за бонбоните цветни есенции от градината, а никой не забеляза. – Всички, освен Бей, която знаеше от самото начало, изглежда, леко се изненадаха, но не както очакваше Клеър. – Не го разбирам, не разбирам как хората твърдят, че се влияят от това, което правя, след като съставките дори не са от градината.

– Защото се дължи на теб, не на градината – поясни Сидни. – Винаги се е дължало на теб.

Клеър се облегна. Изгледа всички един по един, после покри лицето си с ръце. Чувстваше се изцедена и засрамена, както когато реагираш прекалено разпалено на нещо – на паяк, на неправилно схванато подмятане, на изненадващото приближаване на някого в гръб.

– Кажи на този тип да се омита и ще видиш как ще се изпари яко дим — посъветва я сестра й. — Ще се изненадаш как се стряскат хората, като им се опълчиш.

– Откъде ги разбираш тези работи? – подозрително изгледа Бей майка си.

– Не си достатъчно голяма за тази история – отговори й тя.

– Той каза, че актът ми за раждане сигурно е подправен. И че ако си направя ДНК-тест, ще се докаже, че не съм тази, за която се представям.

Сидни, Бей, Иванел и Фред се спогледаха. Ами да, когато Клеър го изрече на глас, наистина прозвуча малко абсурдно. Обаче онзи беше толкова убедителен. Магнетичен. Знаеше точно как да подходи, за да й пробута, каквото беше решил.

– Клеър, не ме разбирай погрешно – поде Сидни, -правиш прелестни бонбони, обаче не си пристигнала тук с „Мейфлауър“. Никой не дава пет пари за твоята ДНК.

Клеър разтърка челото си.

– Наистина се уплаших – призна.

Сидни поклати глава и я изгледа нежно.

– В такъв случай трябваше да потърсиш помощ по-рано.

– Кой би повярвал, че Клеър не е Уейвърли? Това е налудничаво – каза Фред, докато си закопчаваше колана, седнал зад волана на своя буик, и палеше колата.

– Никой – отговори Иванел, докато той потегляше. Тя държеше празния съд от печеното в скута си като кученце. – Обаче момичетата се опитват да докажат нещо – че са достойни за щастие, каквото майка им и баба им не са имали, като че ли да си нещастен е единственият начин да бъдеш Уейвърли.

След като шофира няколко минути, Фред нагласи парното, както обичаше Иванел, и каза:

-Какво имаше предвид, когато каза, че имам твоята дарба да предвиждам?

– Ами точно това – имаш моята дарба.

– Аз не съм Уейвърли.

– Разбира се, че си. Ти си един от нас.

Той се усмихна при тези думи.

– А да си Уейвърли означава да намериш някого, който те обича такъв, какъвто си, както ме обичаше съпругът ми – продължи старицата, без да пропусне възможността да разкритикува любовния му живот, по-скоро липсата на такъв. Беше любимото й развлечение, освен научнофантастичните филми. – Ще ти завещая къщата си, така да знаеш. Ще си имаш дом и собствен бизнес. Ще бъдеш изгодна партия.

Фред поклати глава. Доста време му отне да проумее, че най-хубавата му връзка е била с нея.

– Трийсет години бях с Джеймс, преди да ме напусне. От доста време знам, че няма да ми се случи повече. Влюбването. Не ме бива в това. По-щастлив съм сам, като твой съквартирант, отколкото когато и да е било досега. Това е най-големият дар, който си ми направила.

Тя го изгледа скептично и повдигна вежда.

– По-хубав от белачката за манго, която ти подарих?

– По-хубав.

– По-хубав от цветните моливи?

– По-хубав.

– По-хубав от импрегнираното покривало, което ти подарих преди голямата снежна буря? Покри колата с него и само като го дръпна, колата остана чистичка, без да се налага да стържеш лед от стъклата? – засмя се Иванел. – Ето това беше наистина полезен подарък, нищо че сама го твърдя.

– Да, по-хубав и от него. Ти си най-добрата ми приятелка, Иванел Франклин.

Преди десет години след раздялата му с Джеймс тя вдигна Фред, поотупа го и в крайна сметка го убеди, че ако може да избира на кого да прилича, би избрал да прилича на Иванел. Би избрал да бъде човек, който знае от какво се нуждаеш и който ти го дава, без да очаква благодарност. Би избрал да бъде приемащ и забавен, щеше да подслонява възрастни гейове с разбити сърца и щеше да ги лекува със смях и дълги разговори край масата в кухнята.

– Мисля, че за пръв път имам най-добър приятел - замислено рече Иванел.

– И аз.

– Каква двойка сме само! – възкликна тя, пресегна се и потупа коляното му.

Фред караше към къщи с ужасното чувство, че тя чезне пред очите му и той е безсилен да го спре. Спря на алеята, угаси двигателя, после остана да седи, докато той пукаше, изстивайки. Обърна се към Иванел и най-изненадващо изтърси:

– Не ме изоставяй, а?

Тя само се подсмихна. После слезе от колата.

Старицата отиде в спалнята си и седна на леглото. Фред влезе и замени портативната й бутилка кислород с домашната.

– Благодаря ти, НДП – каза тя със съкращението, което беше научила от Марая. Най-добър приятел. Иванел го произнасяше „ендепе“. Той се усмихна. После я остави да си почине.

Иванел свали обувките си и положи глава върху възглавницата, потънала в мисли.

– Не можеше да откъсне мислите си от Мери – как всичко се беше объркало, как цялото нещастие на семейство Уейвърли беше започнало от нея.

Мери и Иванел имаха само няколко месеца разлика. Като жена Уейвърли, отраснала в онази къща, Мери открай време носеше нещо магическо у себе си. Можеше да се очаква. Обаче дарбата на Иванел беше, честно казано, изненада. Тя беше от далечна издънка на рода Уейвърли от другия край на града и като че ли нямаше никакви особени дарби до деня, когато младата Иванел даде на пощальона една дъвка „Блекджак“, преди жена му изненадващо да се появи в службата. Беше й казал, че престанал да пуши, и дъвката замаскира мириса на цигари. След това Иванел даде макара с тъмен конец на съпругата на проповедника една седмица преди тя да си скъса роклята, докато се измъкваше през прозореца, за да отиде на танци в Хикори.

Иванел от години ходеше всекидневно до къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт, за да види Мери. Бяха отраснали заедно и все Иванел се стараеше, а Мери постепенно привикна братовчедка й да е край нея. По едно време Мери описваше двете като смокиня и пипер – винаги наричаше така две противоположности, които обаче добре си подхождат. Истината беше, че Иванел беше единствената приятелка на Мери, защото тя беше арогантна заради външността и дарбата си и често се държеше с хората коравосърдечно. Иванел обаче не се засягаше лесно. Отдавна се беше научила на това.Не може да си човек, който подарява нежелани неща, и да си чувствителен към такова нещо.

Мери беше толкова красива, колкото Иванел беше обикновена, притежаваше от онзи тип хубост, който те кара дълго да се взираш в нея невярващо. Жените страняха от нея и нареждаха на съпрузите си да правят същото, макар че жените винаги идваха на задната врата, когато им трябваше нещо, за да бъдат тържествата им специални или да им завиждат приятелките, например нещо от невени, глухарчета или понякога от розови листенца, скрити в бучки масло. Мери не само беше хубавица, а притежаваше и хубава Уейвърли дарба – умееше да прави разни неща с храната и с цветята. Обаче ако жените, които търсеха изделията й, бяха подли или говореха лошо за Мери, винаги имаше уловка в онова, което тя им даваше – ястие, което би трябвало да събуди завистта на другите гостенки на партито, правеше самите тях обидчиви и колкото повече ядяха, толкова по-малко желаеха съответното приятелство. Ястие, което би трябвало да направи нечий съпруг по-любвеобилен, го правеше и неспособен да лъже, затова разкриваше всичките си предишни прегрешения.

Братята на Мери бяха загинали във войната и тя остана сама в къщата. Търговийката, която въртеше от задната си врата, беше скромна и накрая вече идваха само отчаяните, затова тя започна да дава стаи под наем, та да свързва двата края. Иванел продължаваше ежедневно да ходи в къщата на Уейвърли. След като съпругът й отидеше на работа в телефонната компания, Иванел отиваше да помогне на Мери да почисти и да изпере, държеше всичко под око и се стараеше никой от мъжете квартиранти да не си позволява дързости с Мери. Не се налагаше да се тревожи. Квартирантите на Мери й се умилкваха и бяха готови на всичко за нея. Ходеха дори на глупавите вълшебни пикници, които тя обичаше да организира и на които се обличаше с широки рокли, пъхаше си цветя в косите и се наричаше градинска нимфа. Мъжете се държаха с нея като със специална особа и наистина вярваха, че е такава.

Докато не се появи Карл.

Подходящият човек може да промени всичко. Неподходящият - също. А Карл определено беше неподходящ.

Отначало стана квартирант на Мери. Всички мъже, които тя подслоняваше, я обичаха, обаче тя само си играеше с тях. Съзнаваше, че е изключителна. По-красива от повечето жени и магьосница в кухнята. В най-славните й дни всички жени й завиждаха, а всички мъже бяха влюбени в нея. Обаче Карл я спечели, защото се държеше така, все едно тя не е нищо специално. Никога не ходеше на пикниците й, никога не й казваше, че е красива. Най-сигурният начин да привлечеш вниманието на една жена, е да я пренебрегваш. Затова тя се отърва от квартирантите си и престана да готви. Едва когато косата й изгуби блясъка си и тя започна да поднася само студено месо за вечеря, той най-сетне каза: