– Май ще трябва да се оженя за теб. Вече никой друг не те иска.

И започна да работи като майстор. О, наистина беше голям майстор. С жените. Ябълковото дърво го ненавиждаше. Непрекъснато го замерваше с плодове през верандата.

Иванел продължаваше да идва всеки ден, макар да знаеше, че Карл не я харесва.

Мери все повтаряше: „Постой при мен, докато направя еди-какво си“ – ако искаше да го изгони. Затова Иванел оставаше, докато двамата се караха, чупеха разни неща и затръшваха врати. Накрая Карл винаги си приготвяше куфара, а Мери заспиваше разплакана.

Обаче когато Иванел се появеше на следващия ден, той винаги се връщаше, все едно нищо не се е случило. Накрая Мери все пак се отърва от него, но се наложи да роди едно бебе, за да го постигне. Иванел разбра, че Мери е бременна, преди самата нея. Една сутрин се събуди, обзета от непреодолима нужда да подари на братовчедка си бебешко кошче, онова от тъмно дърво на тавана, което тя пазеше за своето бебе, но се оказа, че на двамата с мъжа й не им е писано.

Поръча на мъжа си да отнесе кошчето на Мери. Изражението на Мери, когато отвори вратата, беше незабравимо. Все едно обвиняваше Иванел, че е станало така.

Иванел присъстваше, когато братовчедка й съобщи на Карл. Двамата се скараха, после той замина с куфара си както винаги. Но повече не се върна. А Мери се промени безвъзвратно. Беше съсипана. Сърцето на една Уейвърли се възстановява трудно. А разбитите сърца хвърлят дълги и тъмни сенки. Иванел открай време смяташе, че дъщерята на Мери, Лорълай, е тъжна и неспокойна още от утробата заради разбитото сърце на майка си.

Иванел познаваше възрастната и затворена Мери много по-дълго от младата и жизнерадостна Мери. Тя се състари сякаш в мига, в който осъзна, че Карл няма да се върне. Въпреки това, когато Иванел помислеше за братовчедка си, все си припомняше младата Мери, онази с дългата коса, която блести на слънцето, докато тя стои в градината, а пред нея е целият й живот като купа плодове, които те очакват.

Онзи следобед Иванел се унесе, приспана от бръмченето на кислородната си машина и мислейки как винаги помним любимите си хора такива, каквито са били в най-щастливите си мигове. Надяваше се, когато близките й си помислят за нея, да си я спомнят в този миг, на топло в леглото, с чист въздух в дробовете, щастлива, че е живяла такъв живот – толкова странен и красив живот, изобилстващ от необикновени дарове – получени и раздадени.

Искаше й се да беше казала на Мери, че е възможно да бъде така. Щеше да спести огромни неприятности на всички. Искаше й се да я бяха познавали тогава.

Да знаеха, че щастието не е един миг, който оставяш зад гърба си, а е онова, което ти предстои. Всеки божи ден.

Тринайсета глава

– Клеър? – повика я Тейлър, влизайки в кабинета й късно през нощта. Беше му казала, че ще си легне след пет минути, а я нямаше вече три часа. Тя често работеше до късно в четвъртък вечерта. Обикновено в петък разпращаше поръчките и обичаше да провери всичко по два пъти. Бъстър беше дошъл на работа днес следобед, озадачен, че не се правят никакви бонбони. Тя го инструктира да подреди в кутии, да залепи етикети на поръчките, после го изпрати в куриерската фирма един ден по-рано с микробуса си, отстрани на който още се мъдреше надпис „Уейвърли кетъринг“. Така и не се накани да го промени. Или просто не искаше.

Когато Бъстър се върна, след като беше изпратил поръчките, тя му каза на следващия ден да си вземе почивка, защото имала да се погрижи за някои лични неща.

– Лични ли? – попита той заинтригуван. – Кажи ми, моля те.

– Няма да стане – отвърна Клеър.

– Добре, както искаш. – Подаде й ключовете на микробуса и излезе с полепнали по задника стиропорени топчета.

– Клеър? – повика я отново Тейлър.

Тя вдигна очи към него от стола си пред компютъра. Съпругът й стоеше до нея само по долнището на пижамата си и излъчваше такава успокояваща топлина, че тя пресегна и сложи длан на гърдите му, за да я почувства.

– Извинявай, изгубила съм представа за времето.

– Мислех, че още работиш – каза той и кимна към тъмния екран на компютъра й. – А ти още мислиш за онзи дневник, който си намерила, нали?

И за още някои неща. Не можеше да отрече, че държеше кухненския дневник на Уейвърли, който беше намерила предния уикенд, и вече за стотен път разлиствате страниците му.

– Толкова много неща не ми е казала. Тук може би е най-важното – може би е свързано с майка ми или с причината баба така и да не позволи търговийката й от задната врата да се разрасне, – обаче тя всичко е зачеркнала.

– Не ти ли е хрумвало, че може да го е зачеркнала, защото не е смятала, че е важно. Замисляла ли си се за това? – Тейлър я целуна и се отдалечи. Знаеше, че нещо не е наред, но не искаше да я притиска. – Идвай бързо в леглото – подкани я.

Тя се изправи и отиде до отсрещната стена на тесния си кабинет, където бяха лавиците с книгите. Всичките й готварски книги бяха там. На единия рафт се намираха само дневниците на баба Мери. Бяха малки и тънички, приличаха по-скоро на тетрадки. И всички имаха черни корици с изключение на няколкото червени, които Клеър допускаше, че Мери е купила, защото в магазина са свършили черните. Всички бяха номерирани от вътрешната страна на корицата, затова знаеше предполагаемата им поредност – хроника на живота на баба й в рецепти, градински съвети и от време на време по някое наблюдение за времето или за това с какво е била облечена през този ден. Никога не пишеше за други хора, обаче Клеър се досещаше за някои важни събития от живота на Мери от начина, по който пишеше за готвенето. Например в дневник номер шейсет и четири тя пишеше за желе, шоколадова торта и компреси за облекчаване на сърбежа от варицела, затова Клеър се досети, че по онова време са дошли двете й внучки.

Клеър погледна корицата на дневника за Карл. Седемнайсети номер. Отброи отляво на лавицата и го пъхна сред другите. Плъзна длан по гръбчетата. Дневниците бяха сто и десет. Брой трети, девети, двайсет и седми и шейсет и първи липсваха – както и онези над сто и десети номер. Вероятно още бяха скрити някъде из къщата.

Ръката й се върна при дневника за Карл, искаше й се да го измъкне и да се опита да го разгадае, но вместо това извади съседния дневник, следващия по хронология. Номер осемнайсет, ако помнеше правилно, съдържаше простички рецепти без съставки от цветната градина, без лалета, теменужки или ангелика, само с неща, които има във всяка къща. Клеър винаги мислеше за този дневник като за завръщането на Мери към първоосновата.

Разгърна го и там, още на първата страница, попадна на рецептата за хляба със смокини и пипер.

Тя се усмихна, защото си спомни за сестра си. И думите на Сидни от по-рано през деня изведнъж добиха смисъл. Дължи се на теб, не на градината.

Храната е просто нещо, което човек отглежда, а рецептите са написани в готварските книги.

Те са нищо, докато не се появи подходящият човек.

Тогава се случва истинското вълшебство.

Клеър печеше отпреди изгрев слънце на следващия ден. Тестото се надигаше в купи навсякъде и колкото повече печеше, франзелите сякаш се умножаваха от само себе си. Отвореше ли фурната, изваждаше повече, отколкото бе пъхнала. Във въздуха в кухнята хвърчаха брашнени прашинки и ухаеше на мая.

Клеър месеше нарязани на едро смокини в една топка тесто, когато чу почукване на вратата, което й показа, че Ръсел най-сетне е пристигнал.

– Влез – провикна се тя, докато придаваше на тестото овална форма и го слагаше върху тавичка. След това направи три нареза отгоре.

Ръсел бавно отвори вратата. Беше облечен със същия сив костюм като предния ден. Беше леко поизносено, даде си сметка Клеър. Той предпазливо се озърна, за да провери има ли още някой. Сигурно се питаше дали Клеър е казала на някого. Дали беше променила намерението си? Тя си помисли, че за него сигурно това е най-трудният момент от играта, най-опасният.

Сега, когато можеше да прецени положението по-обективно, започваше да проумява защо майка й е имала връзка с него, макар и за кратко. Лорълай винаги си беше падала по буйните типове, по онези, които пазеха равновесие на ръба на морала. Така се чувстваше жива.

– Чудех се – поде тя, когато той най-сетне влезе, - когато разпитвахте за мен из града, някой разказа ли ви за баба ми?

– За баба ти ли? – повтори Ръсел. – Не, не подробно.

– По време на познанството ви с майка ми тя говореше ли за нея? – Клеър надяна кухненската ръкавица и се наведе, за да издърпа от фурната тавичката с още два хляба.

Той заобиколи въпроса:

– Стига, Клеър, Лорълай не ти беше майка.

Тя вдигна хлябовете от тавичката и ги постави върху решетка, за да се охлаждат заедно с другите.

– Веднъж баба Мери продала на някаква жена шишенце от нейното масло от антиринум, а на следващия ден жената намерила изгубените смарагди на рода си, заровени в консерва от фасул в задния двор – каза и свали ръкавиците. – Има много такива истории за нея. Учудвам се, че не сте ги чували.

– Фантасмагории – заяви той.

– Във вашия свят може и да е така, но не и в моя.

Ръсел се обърка и Клеър разбра, че тази работа никак не му харесва.

– Приготви ли ми чека или не?

– Още не – отговори Клеър.

– Днес. Казах, че го искам днес.

Тя отиде до дървеното блокче с ножовете и извади ножа за хляб.

– Първо трябва да задоволите любопитството ми по един въпрос. – Взе един от вече изстиналите хлябове и отряза дебела филия. – Чели сте за моите бонбони, но опитвали ли сте ги?

– Не обичам сладко – отговори Ръсел.

– Това не ме учудва. Мисля, че ако бяхте, щяхте да спестите и на двама ни много неприятности. – Сложи филията в една синя чиния. Дори добави и бучка масло до нея. - Заповядайте, опитайте това. – Плъзна чинията пред него.

Погледът на Ръсел за кратко се спря върху хляба, после отново се върна на Клеър.

– Благодаря, но не съм гладен – отговори.

– Май не разбирате условията ми. Опитайте го, иначе няма какво да обсъждаме.

– Той не откъсваше поглед от нея, но пипалата му трептяха.

– Нали съзнаваш, че ако се опитваш да ме отровиш, само ще привлечеш повече внимание към онова, което не искаш никой да знае?

– Не се опитвам да ви отровя – отвърна Клеър през смях. – Това е хляб със смокини и пипер, приготвен с продукти, които вече имах в шкафовете.

Отряза парче от същия хляб и отхапа. Коричката беше твърда, но хлябът беше влажен и острата лютивина на пипера беше необичайно допълнение към екзотичната сладост на смокинята. Клеър сдъвка залъка и го глътна, за да демонстрира колко е вкусен. Обаче Ръсел каза:

– Въпреки това няма да го ям.

Тя се усмихна.

– Какво мислите, че ще ви причини този хляб, господин Залер? Ще промените намерението си? Ще забравите? Ще се засрамите? Защото аз мога да причиня всичко това. Толкова ме бива. На това ме научи баба ми Приведе се напред и прошепна: – Опитайте, предизвиквам ви.

Усещаше гъдела под кожата си – своята дарба, своята цел. Това я караше да се чувства силна и здраво стъпила на краката си. С корени.

Той съвсем леко се размърда.

– Както казах, не съм гладен.

Клеър се наклони напред и поклати глава.

– Трябва да призная, че подправеният акт за раждане и ДНК тестът бяха хитро измислени. Обаче твърдя, че блъфирате.

Ръсел се взря в нея със сребристите си очи, зачака, но тя просто отвърна на погледа му. Явно той използваше мълчанието, за да потърси нов подход. Внезапно обаче по някаква причина Ръсел откъсна очи от нейните. Нахакаността му изчезна, преобразяването беше почти физическо и той сякаш се смали в костюма си.

– Оставих ти твърде много време за размисъл. – Пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна с няколко крачки. После отново се приближи и каза: – Ако бях поискал парите вчера, щеше да ми ги дадеш. Личеше си. Какво се случи?

– Говорих със сестра си – отвърна простичко Клеър. – Подценявате силата на семейството, господин Залер. За малко и аз да го сторя.

– Клеър, както ти казах, Лорълай не ти беше майка...

– Не ме оскърбявайте отново, господин Залер.

Без нито дума повече той се обърна и излезе. Може би реши, че тя не си струва. Може би се измори. Може би другаде щеше да улови по-едра риба. Клеър никога нямаше да узнае как се беше озовал тук с историята за Лорълай. Тръгването му беше толкова внезапно, че тя за миг се поколеба дали да не го последва. Искаше да го разпита за майка си, какво наистина знае за нея, каква е била връзката им.

Дреболии, които ще допълнят образа на Лорълай в съзнанието й. Ала не го стори. Накрая реши, че ще се примири с всичко неизвестно за майка си и за баба си. Можеше да живее, без да знае какво пише в дневника за Карл. Единствената истина беше, че тези жени са част от живота й, част от същината й. От това коя бе тя - жена от рода Уейвърли.

Ан Нйнсли миеше съдовете след закуска (брат й беше отсякъл, че за миялна и дума не може да става с този фин порцелан), когато май й замириса на изгоряло. Прекрати заниманието си и завъртя глава, за да се увери че фурната е изключена. По-рано беше открехнала прозореца над мивката, за да пусне част от горещия въздух от готвенето на закуската да излети навън. Няколко пъти подуши към прозореца. Миризмата идваше отвън.