Бей тъкмо излезе от канцеларията, когато чу Фин да я вика:

– Здрасти, Бей!

Погледна нататък по коридора и го видя до едно отворено шкафче с раничката му в краката. Приближи се към него. Не знаеше, че шкафчето му е на този етаж. Но пък почти никой в училище не знаеше къде се намира шкафчето му, затова всички мъкнеха такива тежки ранички. Във всяка сграда шкафчетата отляво бяха боядисани в червено, тези отдясно – в черно – цветовете на училището. Но с годините червените шкафчета бяха избелели до женствено розово, затова момчетата не ги искаха и се сменяха с момичетата, които пък не харесваха черните, а накрая всички забравяха къде се намират шкафчетата им.

– Здрасти, Фин – каза тя с приятното усещане да го види извън обичайните места. Почти никога не го срещаше в училище. Не учеха еднакви предмети, дори обедното им междучасие не беше по едно и също време.

– Цяла седмица не си се мяркала на спирката – отбеляза той, затваряйки шкафчето си, което се оказа розово, защото явно не беше успял да придума никого за замяна. – Какво става? Носи се някакъв нелеп слух, че с Джош са ви пипнали на моравата в парка миналата сряда.

Тя се облегна на шкафчетата до него.

– Мама ме наказа, защото ме пипна да се прибирам с колата на Джош след танците. После излязох с него без нейно разрешение в сряда.

Фин я изгледа равнодушно.

С Джош Матисън?

– Не е каквото си мислиш.

Той сложи на рамо раничката си, която беше толкова обемиста, че Фин леко залитна. Сигурно беше и много и тежка.

– Ако те подведе, ще трябва да се разправя с мен.

Бей се засмя.

– Фин, ама ти сериозно ли?

– Да, сериозно.

Тя стана сериозна, докато се отдръпваше от шкафчетата.

– Не мисля, че ще се наложи. Май ти дължи благодарност за нещо. За някакво видео на танците на Хелоуин.

– Ти гледа ли го? – попита Фин.

– Не. Мама ми взе телефона, а сега и лаптопа. Заради сряда. Какво е това загадъчно видео?

– Нищо. – Фин се озърна. По бузите и врата му избиха розови петна.

Бей се обърна и видя Рива Алегзандър да се приближава по коридора. Беше от момичетата, които изглеждат добре леко пълнички, макар че щеше да го осъзнае, когато стане малко по-голяма. Днес на шала, който беше вързала на кръста си, имаше звънчета, които подрънкваха, докато вървеше. Завършващите обикновено си стояха в тяхната сграда, където бяха повечето им часове, затова присъствието й тук беше необичайно.

Вместо да ги подмине и да продължи нататък, тя спря пред тях.

– Здрасти, Фин. Прекъсвам ли нещо?

– Не – в миг изстреля той, с което предизвика усмивката на Бей.

– Гледах видеото. Исках само да ти дам това – подаде му сгънат лист. – Написах ти бележка.

– О, благодаря – пое той бележката.

Рива се отдалечи с гордо вдигната глава.

– Какво беше това? – попита Бей.

– Представа си нямам – отговори Фин. – На мен ли така ми се струва, или всичко наоколо е странно?

Звънецът за часа на класния удари и всички се пръснаха.

– Не ти се струва – отвърна Бей с усмивка, докато се отдалечаваше, и после хукна към класната стая преди последния звънец.

Първите автобуси тъкмо потеглиха и Бей седеше на познатите стълби пред училището онзи следобед, когато чу клаксон на автомобил. Погледна надолу и видя миникупъра на майка си пред училището.

Край с чакането на Джош. Не го беше виждала от сряда, когато семейството й се изсипа накуп на моравата, а това можеше да сплаши всеки, камо ли клетото осемнайсетгодишно момче, което не беше сторило нищо нередно. Бей нямаше как да се свърже с него, освен да се навърта край сградата на големите, не знаеше и как да го заговори в училище. Само два пъти беше влизала в сградата на горните класове. На първия си учебен ден, когато се изгуби и срещна Джош за пръв път, и после отново, когато отиде да му даде бележката.

Бей слезе бавно по стълбите и влезе в колата на майка си, без да продума. Майка й беше с престилката си, значи щяха да се връщат в салона.

– Клеър каза, че днес няма да прави бонбони, затова реших да те взема – каза Сидни, докато потегляше, и принуди друг шофьор да натисне клаксона, когато се стрелна пред него.

– О! – възкликна дъщерята и се почувства малко виновна, задето се цупи така. – Пък аз си помислих, че е свързано с Джош.

– Ще се заемем с Джош някой друг път.

– Как е леля Клеър? – попита Бей, мислейки за предния ден и за това колко сериозно Клеър се беше отнесла към въпроса за произхода си. Ако някой беше казал на момичето, че не е Уейвърли, щеше да му се изсмее. Никога не би го приела сериозно. Но това се дължеше на факта, че никога не я оставяха сама да разгадава нещата с помощта само на няколко жокера.

– Каза, че е решила въпроса – отговори майка й.

– Какво означава това?

– Не съм сигурна, но й вярвам.

Минаха покрай офисите и магазините на улицата на училището, после Сидни зави по отбивката за шосето към центъра на града, защото оттам беше по-пряко, отколкото през кварталите. Бей можеше да затвори очи и пак щеше да знае къде се намират. Познаваше мястото като петте си пръста.

– Сериозно ли говореше вчера, като каза, че искаш да се срещнеш с онзи човек, защото сигурно ще може да ти разкаже повече за майка ти? – попита Бей. – Дори да са лоши неща?

– Да – отговори Сидни. – Тя си остава загадка за мен. Обаче ми се струва, че е още по-голяма загадка за Клеър. Бих искала да знам, дори само заради сестра ми.

Момичето погледна през страничния прозорец и каза:

– Извинявай, че се държах така. Имам теб и татко, а това е повече, отколкото някога е имала Клеър. Знам, че си се върнала, за да мога да отрасна тук, макар да не ти се е искало. Никога не си ме изоставила, не си ме карала да мисля, че съм нещо различно от това, което съм. Никога няма да имам съмненията или въпросите, които ви мъчат вас с Клеър. Добре си се справила, нали? И ти, и Клеър. Добре сте се справили. – Бей се смути.

– О! – възкликна майка й и завъртя глава за миг, за да я погледне. – Благодаря ти.

– Няма защо..

– Обаче още си наказана.

Бей облегна глава на седалката и се усмихна.

Когато отидоха в салона, Бей се зае да обслужва телефоните, защото реши, че след като няма да има работа при Клеър, може да помага в салона след училище, докато майка й си намери нова рецепционистка.

Седеше на рецепцията и се опитваше да чете „Ромео и Жулиета“, обаче книгата се разпадаше. Мразеше да се разделя с нещата, но вече беше време да се откаже, да залепи корицата на тавана и да се заеме с нещо ново.

Пресегна се и пъхна книгата в раничката си. Тогава забеляза снимката, с която старецът се беше опитал да изнудва леля й Клеър. Бей я беше задържала.

Извади я и подробно я разгледа, после вдигна поглед, зарея го през прозореца и се замисли. Смрачаваше се и сенките по моравата се издължаваха. Главата на Хорас Ориън изглеждаше така, все едно той се кани да потъне в дълъг зимен сън.

Беше по това време на деня, когато тя за пръв път зърна стареца с куфара му на моравата, без никакво транспортно средство наблизо.

Куфар.

Следващия път, когато го срещна, той крачеше по Пендланд Стрийт.

Имаше странноприемница съвсем наблизо до къщата на Уейвърли на Пендланд Стрийт. Явно той беше отседнал точно там.

Бей веднага стана и забърза към вратата.

– Ще се поразходя – провикна се тя към майка си. - Веднага се връщам.

Ан Ейнсли беше паркирала пред странноприемницата и чакаше на волана на стария си джип „Кия“ – реликва от последния й брак, но поне беше изплатен. Вече минаваше пет. За малко да закъснее, защото забрави, че на следващия ден е Хелоуин и Андрю я изпрати да купи бонбони, от скъпите, за да ги раздават на децата с въпроса „истина или предизвикателство“, които винаги се отбиваха в странноприемницата. Ан се спусна към най-близкия магазин, купи бонбоните и когато се върна, разполагаше с три минути.

Оттогава чакаше в колата си.

Ръсел нямаше да дойде.

Тя се приведе напред, огледа старата си семейна къща и осъзна, че няма да се върне. Беше взела всичките си дрехи и някои други вещи. После беше взела и някои неща от странноприемницата, които реши, че ще им потрябват. Ниска масичка и сгъваеми столове от мазето. Малко хубави чаршафи, хавлии и калъфки за възглавници. Дигитално радио. Съдове. Освен парите от сейфа беше взела и няколко хубави бижута на майка си, перлени обици и рубинени огърлици, за да ги продаде, ако се наложи. Андрю ги държеше в кутия за пури в килера. Сигурно беше забравил за тях. Единствената причина да ги държи беше, че не искаше да й ги даде.

Тя се замисли за куфара на Ръсел Залер и за това колко малко вещи носеше той. Колко малко неща му трябваха. И тя искаше да е такава. Искаше живот, който е пълен не с вещи, а с истории, толкова много истории, че ако имаха обем и тежина, щяха да напълнят хиляда куфара.

Хвърли последен поглед към странноприемницата и запали двигателя.

Тъкмо се канеше да потегли, когато предната врата внезапно се отвори и Ръсел Залер се настани на седалката до нея с куфар в скута.

– Значи щеше да тръгнеш без мен? – Той кимна. -Одобрявам. Напрежението е по-малко, ако не аз съм причината да заминеш. Следващия път не чакай толкова.

Той се загледа през предното стъкло. Ан зяпна. Изпитваше я? Ама сериозно ли?

– Наблюдавал си ме?

– Цял ден седиш в беседката си. Исках да разбера дали наистина ще го направиш.

Тя се взря в него все още със зяпнала уста.

Очевидно мълчанието й го караше да се чувства неловко.

– Добре, сутринта се измъкнах през задния вход, но после седнах в един от столовете ти и просто не можех да се надигна. – Той замълча. – Изморен съм, Ан. Много-много изморен.

– Може би аз вече не искам да тръгнеш с мен – каза тя малко ядосана. – Може пък да искам да го направя сама.

Ръсел изпъна рамене, все още вперил поглед напред.

-Ще ти разказвам по една история на ден, ако ме откараш до Флорида. По една история в замяна на храна и грижи, ако имам нужда. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да забравяш историите. Ако ги запомниш, ще знаеш и как аз искам да ме помнят хората. Интересно защо това стана важно за мен.

– Ами когато историите ти свършат? – попита Ан.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

– Това никога няма да се случи, повярвай ми.

„Така значи“ — помисли си Ан. Тя излизаше от своя сапунен мехур, литваше волно.

– Сложи си колана – каза Ан и потегли. Но в същия момент чу някой да вика:

– Чакай! Чакай!

Двамата с Ръсел се обърнаха и погледнаха през задното стъкло. Бей Уейвърли тичаше по тротоара към тях и неистово махаше с ръце, за да привлече вниманието им. Ан се завъртя отново напред и натисна газта.

– Не, почакай – спря я Ръсел. – Тя иска да се види с мен.

– Ще привлече вниманието на брат ми.

– Ще отнеме само минутка – увери я той, остави куфара на задната седалка и натисна дръжката на вратата.

Когато Бей видя стареца да се качва в джипа с куфара си, тя хукна и се провикна да го спре.

Беше съвсем наблизо. Не можеше просто да го остави да си замине, без да получи отговори. Продължаваше да вика и да тича, но джипът потегли. Бей спря, стиснала снимката в ръка.

И после за нейна изненада колата внезапно спря и старецът слезе.

– Малко бързаме, дете – подвикна й той с плавния си глас, който тя беше запомнила.

Бей изтича до него на тротоара.

– Имате ли още нейни снимки? – попита задъхано, вдигна снимката и посочи Лорълай,– Казвам се Бей. От семейство Уейвърли съм. Лорълай ми е баба.

-Знам коя си – увери я той. – Не, имам само тази снимка, нищо повече.

– Какво знаехте за нея? – попита тя и бързо пое глътка въздух. – Има ли нещо, което можете да кажете на мама и на леля Клеър за майка им?

Той въздъхна нетърпеливо, после вдигна поглед към потъмнялото небе.

– Запознах се с Лорълай в Шоний. Работех на панаира там. Позабавлявахме се и толкова. Бях с нея само три седмици.

– Но Клеър наистина е дъщеря на Лорълай, нали? Лорълай не я е откраднала.

Той сведе очи и срещна нейните. Остави напрежението да се сгъсти, все едно е отражение.

– Доколкото ми е известно, да, Клеър е истинската й дъщеря.

На Бей й се искаше да се залови за това, да го попита защо му е трябвало да лъже за такова нещо, защо е решил да дойде в града и да разстрои живота на напълно почтени хора. Обаче по улицата се появиха няколко подранили малчугани, тръгнали да обикалят къщите по случай Хелоуин, и Ръсел бързо се извърна, когато чу гласовете им. Тя усети напрежението му. Не разполагаше с много време, затова реши да не го губи и преценки.

– А кои са тези хора? – посочи тя другите на снимката.

– Мои приятели от панаира. Нямат нищо общо с Лорълай и с Клеър. Просто миг, уловен на снимката. Мисля, че това е единствената ми среща с тях. И само толкова мога да ти кажа. – Понечи отново да се качи в джипа.

Бей се наведе, за да провери кой е шофьорът. Оказа се Ан Ейнсли, сестрата на собственика на странноприемницата. Странно защо в това имаше логика. Бей я беше виждала през годините и винаги бе смятала, че тази слабичка като вейка жена, която се носеше по Пендланд Стрийт като привидение, не е на мястото си тук. Ан трябваше да е някъде на просторно място, а не да стои затворена в някаква къща.