– Кого чакаш?

Майка й я прегърна през рамо и каза:

– Мислех, че ще дойде принцът в бляскави доспехи, но съм сбъркала.

И така, празненството по случай първата слана беше към края си. И Клеър разбра, че всичко ще бъде наред.

Пламъчетата на свещите примигваха, докато жените Уейвърли разговаряха на масата. Мъжете гледаха от другия край на градината – гледаха по онзи начин, за който Бей им завиждаше, като че ли са редки птици.

Някъде на улицата се смееха деца, а гласчетата им достигаха като дим.

– Трябва да ти кажа нещо – обърна се Бей към майка си.

Сидни замълча, както казваше нещо на Клеър, и двете се извърнаха към Бей.

– Онзи старец... видях го вчера следобед – призна момичето. През целия ден пазеше тайната си, но вече трябваше да се издаде и може би, ако го признаеше сега, щеше да усети онова освобождение, онова щастие, което първата слана винаги й носеше. Още не го усещаше, но цяла вечер чакаше. Скоро всички щяха да се приберат у дома, първата слана щеше да се е стопила, а по това време нещата им винаги се оправяха. Така ставаше. – Хрумна ми, че сигурно е отседнал в странноприемницата на Пендланд Стрийт, и отидох там. Заминаваше от града заедно с Ан Ейнсли. Попитах го за майка ви.

– Говорила си с него? – изненада се майка й. – Самичка?

– Само за минутка. Той много бързаше. Попитах го и той каза, че доколкото знае, Клеър е дъщеря на Лорълай. После го попитах каква е била дарбата на Лорълай.

Сестрите се спогледаха, смълчани и неподвижни, застинали като камък.

– Каза, че била скрежът. Можела да замразява нещата.

Едва доловима усмивка разтегли устните на Сидни.

Обаче Клеър изглеждаше объркана.

– Скрежът е бил нейната дарба? – повтори. – Не разбирам. Какво означава това?

– Помня – обади се Сидни. – Не помня много, но това го помня. Как издухваше снежинки от дланта си посред лято.

– Иванел, ти знаеше ли? – попита Клеър.

Старицата поклати глава. Цялото й тяло сякаш беше погълнато от грамадното й палто – приличаше на купчина дрехи върху стола до Бей.

– Може да се е случвало, след като изяде някоя ябълка. Дървото винаги е обичало Лорълай.

Клеър се озадачи:

– Скреж значи. Това е удивително дори за една Уейвърли.

Сидни изгледа дъщеря си и отсече:

– Наказана си за още една седмица.

– Моля? – смая се Бей. – Защо?

– Знам, че съм те учила да не го правиш – да не говориш с непознати.

Момичето завъртя отчаяно очи и се прегърби на стола си.

– Мамо, петнайсетгодишна съм.

– Петнайсетгодишна и наказана.

Иванел се изкиска.

– Забравила бях колко ми е приятно тук с вас, момичета. Това ще ми липсва, когато си отида.

Фред изведнъж се изправи, за да се пораздвижи, както обясни, но всички знаеха, че не обича Иванел да говори за смъртта. Той се приближи към Тейлър и Хенри.

Обзе ги меланхолията, докато Марая, която беше до дървото и правеше снежни ангели в цветчетата, неочаквано се изкиска и каза:

– Най-добрата ми приятелка казва да не бързаш толкова да си ходиш, Иванел. Имаш още неща да вършиш.

– Скоро установихме, че Ем не е истинска – обясни Иванел на всички.

И всички край масата възкликнаха:

– Аххх! – Все едно това си беше съвсем логично.

– Истинска е – възрази Марая, оскърбена от това твърдение. Изправи се и вдигна ръце. – Просто не я виждате.

Дървото се пресегна и нежно положи корона от цветове върху главата на Марая. Тя дори не забеляза.

Както винаги Бей застана на страната на братовчедки си.

– Разкажи ни повече за тази Емили – подкани я тя и й махна да се приближи.

– Коя Емили? – попита Марая и се запъти към масата.

– Ем не е ли съкратено от Емили? – попита Бей и я прегърна. Обичаше това хлапе. Никой не умееше да бъде себе си толкова добре, колкото Марая – с вълшебство или без вълшебство.

– Не, казва се Мери – отговори детето. – Аз просто я наричам Ем. Като буквата „М“. Твърди, че съм кръстена на нея.

Изведнъж всички се умълчаха. Дори гласовете откъм улицата утихнаха.

– Баба Мери? – попита най-накрая Клеър. Плъзна поглед към Тейлър, за да види дали чува. Не чуваше. -Тя тук ли е?

Снижи глас, сякаш искаше да го запази в тайна – тази невероятна нова връзка, която сега имаше между нея и дъщеря й, само между тях двете. Марая сви рамене:

– Казва, че винаги е била тук.

Иванел се плесна по коляното.

– Браво, Мери! Открай време умееш да пазиш тайна!

Сидни се приведе към Клеър и й прошепна:

– А ти се притесняваше, че Марая не е Уейвърли.

– Казва да не се притесняваш за дневника с Карл - продължи Марая. – Там била писала само колко много го обича, а когато престанала да го обича, зачеркнала всичко.

– Попитай я коя от нас е смокинята и коя е пиперът - побутна Сидни Клеър с лакът, все още шептейки.

– Защо ти не я попиташ? – възрази Клеър на сестра си и пред очите на Бей двете се превърнаха в спорещи момиченца. – Тя е тук.

Сидни вирна брадичка.

– Просто те е страх, че ще определи теб като пипера.

– Ясно е, че съм смокинята.

Бей се усмихна – беше доволна, че всички са спокойни и щастливи. Можеше да почака. Това й стигаше.

– Вече я няма – оповести Марая. – Каза, че на вратата има някой.

Иванел кимна, като че ли това й се струваше смислено.

– Мери винаги се криеше, когато дойдеше някой.

Дървото изведнъж започна да поклаща клони напред-назад и предизвика силен вятър, който угаси свещите. Мощна вълна от цветчета се разлетя в градината като снежна виелица. Някой се прокашля на портата и се обади:

– Ехо?

Бей веднага стана, разпознала гласа.Не, не можеше да бъде.

Но точно така се оказа. Джош Матисън пристъпи напред и благоговейно огледа градината. Беше по джинси и спортно горнище; беше поруменял от студа, сякаш е стоял отпред известно време и е събирал смелост да влезе. Изглеждаше красив тук. Е, навсякъде изглеждаше хубав, но тук изглеждаше на мястото си. От него не се надигаше дим. Защо изобщо не й беше хрумнало? Джош в градината по време на първата слана. Беше съвсем логично.

– По-хубаво е, отколкото си го представях – прокашля се той. – Обаче май глътнах едно цветче.

Бей се втурна към него, все едно се бе прицелила, и за малко да го прегърне, обаче се възпря отчасти заради Джош и отчасти защото цялото семейство я гледаше. Вместо това двамата се ръкуваха и тя го придърпа по-близо до масата.

– Какво търсиш тук? – попита щастливо.

– Майка ти ме покани.

– Така ли? – обади се Хенри откъм групата на мъжете. А когато Бей и Джош се приближиха още повече един към друг, той протегна ръка и го възпря: – Полека, синко.

Джош се закова на място. Бей хвърли отчаян поглед на баща си.

– Ние, мъжете в това семейство, бързо се научаваме да не се доближаваме много до дървото – поясни Хенри с усмивка. — Ако мислиш, че цветчетата са ужас, само почакай да видиш ябълките.

– Наздраве – вдигна бирата си Тейлър.

– Остани от тази страна – посъветва Хенри Джош. - Отсам е по-добре.

Джош се усмихна и погледна Бей.

– Май имаш право.

Облечена с фланелка с надпис ЖИВОТЪТ МИ СЕ ОСНОВАВА НА РЕАЛНИ СЪБИТИЯ, Бей вдигна поглед към цветчетата, които се сипеха като снежинки, и си помисли за своята мечта за Джош – как в съня й край тях цареше смут, и се оказа точно каквото си бе мислила. Просто трябваше да почака.

– Определено имам право.

Шестнайсета глава

Сидни остави Джош да откара Бей у дома, но явно бяха по най-дългия път, защото двамата с Хенри се прибраха във фермата преди тях. Хенри беше оставил лампата на верандата да свети и двамата влязоха в хладния мрак, помъкнали тежките торби с остатъците от вечерята.

Когато влязоха, едва се добраха до дивана, после се строполиха и пуснаха торбите отстрани на пода.

– Трябва да приберем храната – каза Сидни.

– Така преядох, че никога повече няма да ям – простена той.

– Ще се наложи. Не мога сама да изям тези остатъци - усмихна му се тя. – Може тази вечер да изгорим малко калории?

И двамата не помръднаха.

– Първо ти – каза Хенри.

– Ела тук – немощно вдигна ръка тя.

– Не, ти ела.

-– Аз съм преяла. Май ще отнеме известно време. Ама на кого му е притрябвало да спи?

Хенри се засмя.

– Това ми напомня за нещо, което дядо ми каза веднъж. Каза, че когато татко бил бебе, толкова често държал дядо и баба будни по цели нощи, че сутрин дядо заспивал на полето. Казваше, че кравите го търкулвали до обора и сами се доели.

Сидни го изгледа недоверчиво.

– Кравите го търкулвали до обора ли?

– Така ми каза. Събуждал се в обора и установявал, че са издоени и отново са излезли на паша, доволни, колкото може да са доволни едни крави.

Жена му се засмя и изсумтя, което разсмя Хенри, което пък разсмя нея още повече. Тя се преви и се плъзна от канапето на пода. Хенри се смъкна след нея.

Двамата се излегнаха един до друг по гръб и постепенно смехът им утихна. Сидни лежеше на нещо твърдо, пресегна се и извади от джоба на палтото си нощната лампа, която й беше подарил Фред.

Включи я и на тавана се образува кръг от сини звезди.

-Откъде я взе? – попита Хенри и премести глава по-близо до нея, докато двамата съзерцаваха тавана.

– Фред ми я даде.

– Защо?

– Нямам представа – отвърна тя и в този момент на вратата се позвъни.

Сидни се надигна и седна.

– Заключи ли вратата? Бей може да си е забравила ключа.

– Може да са деца, които обикалят по къщите за лакомства – каза Хенри.

– Нямам бонбони. Чакай, може би са ми останали дъвки.

– Ако им дадеш дъвки, със сигурност ще замерят къщата с яйца. – Хенри се изправи, протегна ръка и помогна на Сидни да стане. – Ще ги отнеса в кухнята. - Той взе торбите, а Сидни отиде до вратата и я отвори с усмивка на лицето, докато прибираше нощната лампа в джоба си.

Обаче не беше Бей, нито деца, които те заплашват с пакост, ако не им дадеш лакомство. Поне наглед.

В светлината на лампата на верандата стоеше Вайълет Търнбул. Невръстният Чарли спеше в ръцете й.

– Може ли да вляза? – попита тя. Въпреки студа беше с къси панталонки и каубойски ботуши. И с пуловер, който сякаш беше навлякла след кратък размисъл. Поне Чарли беше с фланелен гащеризон. Сидни безмълвно отстъпи назад и я пусна да влезе.

– Извинявай, че влязох с взлом в салона – каза Вайълет. – Огледа дневната и леко се олюля, по-скоро от нерви, а не защото се опитваше да успокои Чарли. — Макар че на практика не беше взлом, защото имам ключ.

– И идваш да върнеш парите? – попита Сидни с ранен тон и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да прикрие, че ги е стиснала здраво в юмруци.

– Вече ги похарчих. Казах ти, парите ми трябваха, за да купя колата.

– Значи идваш да върнеш ключа?

– Изгубих го. Пък и ти си сменила ключалката – отговори Вайълет, без да я поглежда в очите.

Думите й послужиха като предупредителен сигнал, който Сидни все пренебрегваше преди, що се отнася до Вайълет.

– Откъде знаеш? Да не би да си се върнала и да си опитала пак да влезеш?

Вайълет подмина въпроса, защото и двете знаеха отговора.

– Довечера заминавам. Имах нужда от пари за път.

Сидни въздъхна.

– Ще ти дам, каквото имам у себе си. Не е много.

– Не съм тук за парите – каза Вайълет, докато Сидни вадеше портмонето си. – Парното в тойотата не работи и с Чарли измръзнахме.

Сидни се поколеба. Наистина ли щеше да ги отпрати? Не, разбира се.

– Остани да пренощуваш тук. Ще измислим нещо.

– Не ме слушаш! – повиши тон младата жена. Очите на Сидни тутакси се стрелнаха към Чарли, който се намръщи насън. – Няма значение, че парното не работи. Заминавам на юг, където е топло. Чарли няма зимно палто, но реших, че няма да му трябва, ако отидем на топло място. Обаче дрешките му омаляват и аз прецених, че като пристигнем, така или иначе ще се наложи да му купя нови. А нямам пари.

– Нали току-що каза, че не си дошла за пари?

Лицето на Вайълет се разкриви от гняв. Не, не беше от гняв. Беше измъчено. В очите й бликнаха сълзи.

– Просто го вземи – каза тя и подаде спящото бебе.

– Моля? – Ръцете на Сидни изхвърчаха от джобовете и лампата на Фред падна на пода, докато тя поемаше Чарли. Вайълет не й остави избор. Или трябваше да го вземе, или да го остави да падне.

Вайълет остави на пода бебешката чанта, която носеше.

– Тук са някои от любимите му играчки. И дрешките, които все още му стават. И актът за раждане. Сложих и няколко снимки, за да не забравя как изглеждам. Написала съм му и писмо. – Тя вдигна пуловера си и си избърса носа. – Когато бях на девет, мама ме остави при приятелката си Карън за почти година, а тя замина с гаджето си. Счупи си ръката и Карън имаше сериозни неприятности със социалните, защото мама не беше оставила никакви инструкции относно попечителството и така нататък. Затова съм ги пъхнала вътре. Искам да бъда щастлива. Искам и той да бъде щастлив. Обаче не можем да го направим заедно, разбираш ли? Сигурно мислиш, че съм най-лошата майка на света.