Сидни попита как е минал денят в училище, а Бей й отговори лаконично. Майка й се предаде и се качи да помогне на Клеър с прическата. Ако не бяха уменията на Сидни, всички щяха да имат птичи гнезда на главите си.
След това се появи Хенри. Той седна в дневната при момичетата и зачака, русата му коса все още беше мокра. От него се носеше аромат на сапун „Айриш Спринг“. Хенри беше добър човек, който работеше здраво и обичаше безусловно. Той притежаваше сила, мощна като гравитацията в живота на Бей и майка й. Хенри бе осиновил Бей и беше единственият баща, когото тя всъщност познаваше. Беше загубила биологичния си баща преди години. Помнеше го смътно и съществуването му се ронеше в ума й като стара хартия. Майка й винаги се опитваше да оправи нещата, но и тя не говореше за него по същата причина, по която насърчаваше Бей да излиза по-често и да общува повече, да бъде по-малко Уейвърли. Опитваше се да компенсира неща, случили се не по нейна вина. Понякога на Бей й се искаше да я прегърне и да я увери, че всичко е наред. Обаче така щеше да осуети опитите си да не споделя с майка си – толкова сериозни опити, че понякога смайваха и нея самата.
След като възрастните излязоха, Бей стопли замразена вечеря (ужасен навик в семейство Уейвърли напоследък) в микровълновата фурна и двете с Марая хапнаха и си поговориха. Марая говореше предимно за новата си най-добра приятелка Ем. Бяха се запознали тази седмица, но Ем вече беше целият свят на момиченцето. Марая беше съвсем нормално дете, което носи шини, ноктите му са мръсни, а очите му искрят. В такова семейство това беше любопитно явление. Понякога Бей си мислеше, че би трябвало Марая да е дете на Сидни, а самата тя да е дъщеря на Клеър. Щеше да е по-логично. Всички щяха да са много по-щастливи така. Майка й щеше да има нормална дъщеря и нямаше да се тревожи, че някой ще се подиграва на детето й, а Клеър щеше да има някой като нея, който приема, че е необикновен, чиято самоличност се гради на това.
Когато Марая заспа в дневната късно вечерта. Бей остави настрана книгата си. Камината се запали сама. Подобно на старица къщата мразеше студа. Бей премести краката на Марая от скута си и взе спортното си горнище от облегалката на старото канапе. Мина през кухнята, излезе през задната врата и прекоси алеята към вратата на градината. Откри ключа, скрит сред лианите на орловите нокти, влезе и затвори вратата след себе си. Мястото бе оградено отвсякъде. Почти триметровата ограда, обрасла с орлови нокти, беше дебела като стена. Дървото спеше, затова нищо друго в градината не цъфтеше, дори розовите храсти, които заради горещото лято в града още бяха осеяни с розови и пурпурни туфи.
Лампите със слънчеви батерии по земята блестяха с постоянна жълта светлина, очертавайки пътеките чак до задната част на градината, където се намираше ябълковото дърво.
Дървото беше ниско, едва достигаше горната част на оградата, но клоните му бяха дълги и широки, почти като лиани. То имаше присъствие, характер и влияние над всички Уейвърли, живели в тази къща. Според легендата, която се носеше из Баскъм, ако изядеш ябълка от дървото на Уейвърли, ще осъзнаеш кое е най-значимото събитие в живота ти. Веднъж Клеър обясни на Бей, че ако някой иска да види най-значимото събитие в живота си, значи не се концентрира върху всекидневно случващото се, затова Клеър държеше вратата заключена и върховете на оградата остри, та никой да не влиза. А що се отнася до самите Уейвърли, никой от тях не обичаше ябълки – колко удобно! – затова никога не се изкушаваха да си хапнат. Хората в града казваха: „Семейство Уейвърли знаят къде да намерят истината, но не могат да я смелят.“
Бей стигна до дървото, докосна наклонения му ствол, завъртулките и издатините по кората, които приличаха на загадъчна карта на непознати места. Излегна се върху кафявата трева и погледна нагоре през голите клони към луната в небето, която приличаше на черно-бяла курабийка.
Бей обичаше да идва тук, за да размишлява. Правеше го още от петгодишна, откакто пристигна за първи път в града, и разбра –просто разбра– че си е у дома. Едно момиче и нейното дърво. Тук, в градината, винаги се чувстваше по-добре.
Мислеше колко й се иска Джош Матисън да я обича така, както татко й обича майка й, а чичо й обича леля й. Сестрите Уейвърли се бяха омъжили за толкова непоколебими и нормални мъже, колкото те бяха непостоянни и особени. Съпрузите им ги обичаха, както астрономите обичат звездите, обичаха стаеното обещание и съзнаваха, че в тях винаги ще има нещо загадъчно.
– Иска ми се да можеш да ми кажеш какво да правя, дръвче.
Стори й се, че вижда слабо раздвижване в клоните, лекичко потрепване, както очите потрепват под клепачите, когато сънуваш.
Може би и на дървото му се искаше.
Ръсел Залер закъсня за следобедния чай в странноприемницата на Пендланд Стрийт, но го направи нарочно. Най-добре беше да не го виждат прекалено много хора, а пък гостите на странноприемницата така или иначе не бяха местни. Не можеха да му кажат нищо полезно относно онова, което го интересуваше.
Андрю, собственикът и брат на Ан Ейнсли, беше на рецепцията, когато Ръсел се върна от разходката си. Ан разчистваше съдовете от столовата след чая. Усмихна му се, когато го видя. Зъбите й бяха криви и жълти, но без притеснение винаги се усмихваше и ги показваше.
– Здравейте, господин Залер. Пропуснахте чая – обади се Андрю от рецепцията. Беше дебел мъж, но движенията му бяха бавни и някак птичи, лактите му винаги бяха долепени до тялото, а стъпките му бяха шумни. Съдейки по позата му на стола зад бюрото с ръце, положени върху закръгления му корем, Ръсел предположи, че Андрю е излапал остатъците от следобедния чай.
Ръсел все още не беше плащал, дори не беше представил личната си карта, но Ан очевидно се беше справила с това. Брат й нямаше представа. Андрю Ейнсли обаче беше заинтригуван от Ръсел. Сигурно се чудеше дали не е някакъв богаташ. По време на закуската го беше засипал с въпроси, вероятно обмисляйки дали заслужава снимка на стената. Ръсел му беше разказал историята, която най-често пробутваше – че е пенсиониран бизнесмен от Бът, Монтана, който е на почивка.
Ако някога го попиташе какъв е бил бизнесът му, щеше да отговори, че е притежавал завод за производство на щифтове за перфорирани табла. След това интересът на повечето хора секваше.
– Изгубих представа за времето, докато разглеждах прекрасния ви квартал – отвърна Ръсел. – Има една къща, която е доста необикновена. Онази жълтата с кулата, на ниския хълм.
– Къщата на семейство Уейвърли – каза Андрю и махна презрително с ръка. – Първата къща, която са построили в квартала. Тази странноприемница, домът на семейство Ейнсли, е построена от прадядо ми само седем години по-късно. Къщата ни все още притежава оригиналните си...
– Уейвърли – прекъсна го Ръсел. – Името ми звучи познато.
Другият мъж се намръщи.
– Да, ами те са странни птици. Не са много общителни. – Телефонът иззвъня и той се наклони напред, за да го вдигне, като неволно изсумтя.
Ръсел забеляза, че Ан му прави знак, сочейки към кухнята. Тя събра последните чинии и чаши и той я последва през тъмната спретната столова към малката кухня. Насред помещението имаше голям дъбов плот, осеян с трохи и брашно, където жената очевидно беше приготвяла храната за следобедния чай.
Стомахът му изкъркори. Сутринта Ан се беше погрижила да му осигури голяма порция бъркани яйца, бекон и боровинки, но оттогава не беше хапвал нищо.
Богатата закуска беше в резултат от събитията предната нощ. Когато реши, че всички са заспали, Ръсел се промъкна долу, като преди това беше запомнил къде проскърцват стълбите и старите дъски на пода. Влезе в кухнята за храна, но Ан беше там и пушеше в тъмното до прозореца, който беше открехнала, за да излиза димът.
Когато той влезе, тя се пресегна и включи лампата.
Понеже такива неща се случваха – а той винаги предвиждаше всяка възможност – беше скрил старата си, скъсана пижама под тежкия копринен халат с индийски десен и златист колан с пискюли по краищата. Придаваше му елегантен и старомоден вид. Беше използвал халата в ролята си на Великия Бандити, след като истинският Бандити беше починал при загадъчни обстоятелства. Вероятно беше пийнал повечко и си беше ударил главата в камък на онова поле в Северозападен Арканзас. Или пък камъкът е бил хвърлен от неизвестен нападател. Истинският Бандити имаше много врагове сред хората, които работеха на панаирите. Ръсел бе едно от многото момчета, които той приемаше в караваната си в безлунните нощи, за да прави неща, за които никой не говореше.
След като Ръсел влезе в кухнята предната нощ, Ан го нагости със салата, сирене и бира. В замяна той я удостои с историята как като момче видял една сергия за люта наденица да пламва. Миризмата на печена наденица привлякла всяка дива котка и всяко улично куче в града към централната алея на панаира. Събрали се стотици животни, толкова много, сякаш газиш през пясъци. В града не знаели какво да правят. Ръсел довери на Ан как хрумнала гениалната идея да оградят алеята и да я превърнат в приют за животни. И до днес, рече й той, деца на всякаква възраст посещават приюта, за да хвърлят пръчки на кучетата и да се порадват на котките.
Не беше истина, разбира се. Е, част от историята беше. Беше видял как избухва будката за лютива наденица, но вината беше негова, защото разля мазнина, когато се опита да открадне наденица.
Ан изглежда не се интересуваше дали е истина или не. Тя вероятно отдавна се бе отказала да очаква истината.
Днес следобед, когато Ръсел я последва в кухнята, тя се усмихваше, докато слагаше розовите, ръчно рисувани чаени чаши и чинийки в мивката.
– Запазих ви малко сандвичи и сладкиши – каза му, избърса ръце в джинсите си и се пресегна под плота, за да извади чиния, покрита със салфетка. – Иначе Андрю изяжда всичко, което остане.
Тя махна салфетката с жест на опитна асистентка на магьосник. В чинията имаше няколко триъгълни сандвича без корички, кифлички и петифури. Ако не друго, Ан поне беше добра в кухнята.
– Благодаря ви, Ан – каза Ръсел, докато вземаше чинията с лек поклон, сякаш му беше направила изключително важен жест.
Хареса й.
– Елате с мен – подкани го тя и отвори вратата на кухнята, закрита с дантелено перде. Поведе го около къщата, далеч от прозорците, към малка ниша, оформена от помпата на нагревателя и дървена решетка за рози. Там имаше два евтини пластмасови стола.
– Преди залез навън още е достатъчно топло и донякъде спокойно. Андрю никога не ме търси тук.
Ръсел седна. Ан взе другия стол, който очевидно беше ново попълнение в скришното й местенце. Явно не канеше много хора тук. Той предположи, че следва да се чувства поласкан, ала за целта трябва да имаш сърце.
– Чух да питате за семейство Уейвърли – каза тя, докато вадеше кутия цигари и запалка изпод една преобърната саксия.
– Да – отвърна кратко Ръсел.
– Андрю не обича да говори за тях. Смята, че къщата им се радва на прекалено внимание. А пък Клеър Уейвърли е нещо като местна знаменитост, особено след като писаха за нея в списание. Андрю от години се опитва да го постигне. За тях винаги казва: „Не можеш да се състезаваш със странността. Странното винаги печели“ – обясни му жената, докато палеше цигара. – Обаче аз мога да ви кажа всичко, което искате да знаете за тях.
– Замълча и издиша кълбо дим. – Но първо вие ми разкажете някоя от вашите истории.
Ръсел се облегна и лапна една петифура.
– Когато бях на дванайсет, спасих цял град от разорение. Бях в Неро, Небраска, вървях по главната алея на панаира и просто се мотаех, когато видях полицаи да гонят човек, помъкнал голяма торба с пари. Току-що ги беше откраднал от градската банка, а това бяха всички пари, които имаха. Докато тичаше, след него летяха банкноти. Повечето хора на панаира се разтичаха и се опитваха да хванат парите. Но не и аз. Аз си хапвах захарен памук, но го изпуснах на земята и хукнах към едно стрелбище. Грабнах някаква пушка. Знаех, че е повредена, за да не могат хората да спечелят, затова се прицелих високо, уцелих крадеца в коляното и той се просна на земята. В града организираха парад в моя чест, а собственикът на панаира се погрижи да получавам безплатен захарен памук всеки ден в продължение на една година.
– Тази е добра – усмихна се Ан и си дръпна отново от цигарата. – Почти си вярвате.
– Засягате ме. Бих ли излъгал?
Жената изсумтя и той й се усмихна в отговор.
Истинската история беше друга. Един ден сър Уолтър Трот подгони с прът един от служителите, когото заварил в караваната си, защото разбрал, че краде от него. Служителят тичаше като луд, разбутвайки хора и събаряйки всичко по пътя си. Ръсел се възползва от положението, за да открадне десетина фунии захарен памук. Скри се зад стрелбището и ги изяде всичките. Прилоша му, но и досега смяташе това за един от най-хубавите дни от детството си.
Не знаеше защо просто не каза истината на Ан. С нищо нямаше да му навреди.
"Bibliotekata" отзывы
Отзывы читателей о книге "Bibliotekata". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Bibliotekata" друзьям в соцсетях.