– Фред, с всеки изминал ден заприличваш все повече на мен.

Той се обърна и я погледна, сякаш му беше направила най-големия комплимент.

Беше много забавен.

На следващата сутрин, докато отключваше вратата на салона, Сидни видя Фред Уокър, четвъртит, спретнат мъж на около шейсет, да отключва вратата на „Деликатесите на Фред“ – неговия малък туристически магазин на същата улица.

– Здрасти, Фред – провикна се тя и му махна. – Как с Иванел?

Той се обърна стреснат и й махна в отговор.

– Добре – отговори, но изглеждаше объркан. – Добре е.

Фред не беше много разговорлив.

Сидни влезе в салон „Бялата врата“. Вратата беше с прозрачно стъкло, но предишният собственик беше сметнал, че „Бялата врата“ звучи загадъчно, като врата, през която Алиса би могла да мине и да се озове в Страната на чудесата. Всички познаваха салона с това име, затова тя не го промени, когато го купи преди няколко години.

Включи осветлението. Това голямо отворено пространство с удобни канапета и стилен полилей, напомнящ ледена висулка, увиснала над рецепцията, все още я караше да се усмихва. Тук започна работа, когато се върна в Баскъм преди десет години. Мястото беше част от нишката, която скрепи новия й живот. Ръководеше седем стилисти, от които само двама бяха по-възрастни от нея. Харесваше й. Харесваше й как се обличат и колко безкомпромисни бяха по отношение на стила.

Бей не се интересуваше от тези неща. Харесваше провисналите си джинси и широките тениски.

Сидни включи компютъра на рецепцията, направи кафе и извади курабийките, които беше убедила Бей да прави всяка седмица. Преди ги приготвяше Клеър, но след като се зае с бонбоните, вече не й оставаше време.

Сидни беше казала на Вайълет, новата си рецепционистка, че част от работата й е да идва първа и да върши това, но тя винаги имаше извинение. Никой не знаеше защо Сидни я нае. Понякога сама се чудеше.

Отиде до работното си място и включи машата, за да оправи косата си, с което по-лесно се справяше тук, отколкото в малката баня във фермата. Погледна се в огледалото веднъж, после отново.

Бяха се появили още повече червени кичури. Сигурна беше. Сякаш бяха допълзели и се бяха настанили там през нощта. Сутринта дори Хенри беше направил коментар за тях, преди да тръгне за работа. Беше я нарекъл огнена.

Клеър беше посъветвала Сидни да каже на Хенри какво прави. Вероятно беше права. Съветите на Клеър винаги бяха добри. Справяше се с всичко толкова умело. Успокояваше всички около себе си само с присъствието си. Ако то беше парфюм, можеше да го бутилира и да спечели милиони. И да забрави за бонбоните.

Ала Сидни знаеше какво ще каже Хенри, ако разбере защо тя му се нахвърля така напоследък. Щеше да каже, че няма нищо против, че не могат да имат повече деца. Ала Сидни не вярваше. Дядо му почина малко след като Сидни и Хенри се ожениха и липсваше много на Хенри – копнеж, който понякога беше толкова силен, че кравите притихваха и в млякото, което даваха, се появяваше странна ягодова сладост. Дядото на Хенри го беше отгледал, беше го научил на всичко, за да стане добър мъж от семейство Хопкинс, въвел го беше и в работата на мандрата. През целия си живот Хенри копнееше да порасне и да остарее като дядо си. Имаше нужда от син, когото да обучи. Хенри бе осиновил Бей. Изобщо не се поколеба, когато се ожениха. След това момичето го следваше като сянка. На Хенри му харесваше Бей да става рано и да му помага в мандрата. Обаче какво вършеше тя всъщност – онова, което винаги правеше: уверяваше се, че нещата са на правилните места и че самият той е там, където трябва да бъде. След няколко месеца тя спря да става в тъмни зори с него.

Вратата на салона рязко се отвори. Сидни погледна стенния часовник.

– Знам, знам – каза Вайълет, когато влетя с очарователно кръглолико, едногодишно момченце на ръце. Носеше торба от евтин магазин през рамо и Сидни знаеше, че в нея няма достатъчно памперси за целия ден. – Закъснях. Съжалявам.

Сидни направи няколко къдрици в косата си и ги закрепи с шноли, за да поеме детето от ръцете на Вайълет.

– Никой не иска да го вземе – обясни Вайълет, когато Сидни взе бебето на ръце, разроши тъмната му косичка и то се засмя. – Съседката отсреща, която обикновено го гледа, е в Долиуд този уикенд. Наложи се да го взема с мен.

– Няма проблем – отвърна Сидни, макар да не беше вярно. Вайълет обаче знаеше колко много тя обича малкия Чарли. Знаеше, че има нещо, което Сидни иска. Младите момичета винаги го усещат. Знаят, че по-възрастните жени ги гледат и виждат онова, което са оставили в миналото и не могат да си върнат. Всички знаят тази истина, но никой не признава:няма нищо по-въздействащо от едно осемнайсетгодишно момиче.

Вайълет беше прекъснала училище, когато майка й, жена от клана Търнбул, известни със своята необузданост и способност да зачеват деца като за добър ден - напусна града с последното си гадже. Вайълет постоянно купонясваше, взимаше наркотици и скоро забременя. Дори да знаеше кой е бащата, никога не казваше. Чарли приличаше изцяло на майка си, с тъмна коса с клиновидно очертание на челото му и очи с цвят на кафеени зърна.

Сидни срещна Вайълет преди няколко месеца, когато в една обедна почивка си взе портокалов сок и кисело мляко от магазина на Фред с намерението да седне в парка и да хапне. Беше сезонът на абитуриентските балове и ръцете я боляха от всички прически, които беше направила.

Седнала с кръстосани крака на тревата с шарените си шалвари и черна спортна тениска, тя сложи портокаловия сок и киселото мляко на земята между краката си, затвори очи и вдигна лице към слънцето.

След малко усети как нещо я дърпа за крака, погледна надолу и видя тъмнокосо бебе с разкопчан гащеризон, което се опитваше да се покатери в скута й. Вцепени се, както се вцепеняваш, когато разбереш, че върху теб е кацнала пчела и се опитваш да разбереш накъде ще се запъти, като се стараеш да не реагираш прекалено емоционално. Най-накрая вдигна бебето, когато то се покатери на коляното й и аха да падне по очи на земята.

Изправи се с бебето на ръце и се озърна из парка. Нямаше много хора, но видя момиче с дълга, гъста коса, седнало на една пейка близо до наполовина заровения бюст на Хорас Дж. Ориън, който студентите подминаваха и се шегуваха: „Хорас може и да е мъртъв, но не е погребан.“

– Извинете – подвикна Сидни към слабото момиче с прекалено големи слънчеви очила. – Ваше ли е?

То не помръдна.

– Извинете? – извика отново Сидни, но по-силно.

Момичето се стресна и се обърна към нея.

– Ваше ли е?

Младата майка кимна и се прозя, но не стана, затова Сидни се наведе да вземе портокаловия си сок и киселото мляко и отиде при нея. Когато се приближи, разбра, че познава момичето, което беше само с няколко години по-голямо от Бей.

– Ти си от семейство Търнбул, нали? Вашите не живеят ли близо до фабриката за подвижни къщи?

– Преди живеехме там – отвърна Вайълет, без да вземе детето от ръцете на Сидни, която седна до нея. -Майка ми ме изостави. Наложи се да се преместя.

Сидни разбра, че Вайълет живее в каравана заедно с някаква жена и възрастния й съпруг юрист, който се занимава с инвалиди и срещу заплащане раздава на нуждаещите се лекарства, изписвани с рецепта. Вайълет си търсеше работа, но никой не искаше да я наеме.

– Майка ми беше права – каза невръстната майка, когато Сидни й даде портокаловия сок и нахрани бебето с киселото мляко. – Когато си тръгна, каза, че тук нищо хубаво не може да ти се случи.

Предишната рецепционистка на Сидни, Амбър, току-що се беше омъжила, веднага беше забременяла (разбира се) и заминаваше да живее във Файетвил, защото съпругът й беше преместен във Форт Браг. Затова Сидни предложи работата на Вайълет. Долови в нея нещо, което беше почувствала на същата възраст. Младата жена искаше да се махне. Усещаше го почти като вибрация. Гледаше на живота извън Баскъм като на обетована земя. Смяташе, че всяка погрешна стъпка в живота й е по вина на това място, следователно щеше да е щастлива, стига да можеше да избяга.

Когато замина на осемнайсет, Сидни се чувстваше по същия начин. Отчаяно искаше да избяга от товара на името и репутацията на семейството си. Там в широкия бял свят срещна бащата на Бей и думата „бягство“ придоби изцяло ново значение. Беше й отнело много време да осъзнае, че понякога затворът изобщо не е затвор.Понякога е просто врата, която ти се струва заключена, защото никога не си опитвал да я отвориш.

Все едно хвърли спасителен пояс на Вайълет, като й предложи работата. Тя имаше нужда от нещо, което да я задържи тук. Без работата беше само въпрос на време да замине и да вземе Чарли със себе си.

Вайълет пусна торбата с памперсите веднага щом Сидни взе Чарли, и се отправи към кафемашината и курабийките.

– Може ли да го наглеждаш, докато си пооправя косата? – попита и от устата й се посипаха трохи. – Нямах време, преди да изляза.

– Използвай моя стол. Машата вече е гореща.

– Благодаря.

Хората се чудеха защо Сидни търпи Вайълет.

Сидни вдигна бебето пред себе си и се вгледа в сладкото му кръгло личице, докато то се усмихваше, свиваше пръстите на крачетата си и пъхаше юмруче в устата си.

Ето заради това.

Пета глава

В събота сутринта в къщата на леля си Клеър Бей спа до късно. Щом се събуди, веднага разбра, че днес Клеър прави лавандулови бонбони. Ароматът се стелеше из къщата като дълго, меко одеяло и прогонваше всички тревоги.

Етикетите върху бурканчетата с лавандулови бонбони с мед гласяха:

Лавандулова есенция за радост и с малко мед – тревогите туши.

Веселото настроение е лакомо - ще те погълне, щом си близо ти.

Облече се и слезе долу, за да помогне. Ден, прекаран тук, далеч от света, щеше да отклони вниманието й от танците за Хелоуин тази вечер и от въпроса кое ли момиче ще заведе Джош. Край него се въртяха много, но Бей не можеше да каже дали е привлечен от някоя от тях.

Тя влезе в кухнята, пъхайки дългата си коса под бяло кепе, сложи си престилка и се приготви за работа. Обаче откри, че всички лавандулови бонбони с мед вече са на плота, готови да бъдат подредени в буркани. Изненада се, защото лавандуловите бонбони с мед се правеха най-трудно и отнемаха най-много време. Клеър сигурно беше станала много рано. С лавандуловите бонбони се занимаваш постоянно, оформяш ги на дълги ивици, след като ги излееш от тенджерата, после трябва да ги напълниш с мед, да ги оформиш отново, да ги охладиш и да ги нарежеш ръчно, вместо да използваш формичките, както при другите видове – с рози и с лимонова върбинка. Клеър използваше точно колкото трябва сладкарска боя, за да направи бонбоните с цвят на пролет. Днес приличаха на лилави цветни пъпки.

Върху стоманения плот имаше една-единствена чиния, а Клеър се извърна от печката и плъзна в нея палачинките от тигана.

– Закуската е сервирана – оповести тя.

След като сложи овесените палачинки в чинията, тя ги заля със сироп, а после ги поръси с последните жълти и оранжеви цветчета невен, които беше набрала от градината, преди да спрат да цъфтят. Държеше ги в хладилника.

– Ти си сготвила! – възкликна Бей.

– Това приготвяше баба ми за мен и майка ти в събота сутрин.

– Не смятах да спя до толкова късно. Приключи ли с работата за днес? – попита момичето и придърпа един стол към плота. — Щях да ти помогна.

– Станах рано. Майка ти иска да те оставя в салона веднага след закуска.

Бей вече разбра.

– Тя не иска днес да работя тук. – Това беше и причината за цветчетата невен. Предполагаше се, че премахват отрицателната енергия. Клеър не искаше Бей да се ядосва на майка си.

– Денят е прекрасен – каза леля й и погледна през кухненския прозорец. – Не бива да стоиш затворена тук.

Бей изучаваше профила на Клеър, докато се хранеше. С тъмните си очи, елегантен нос и мургава кожа Клеър изглеждаше извечна, отколешна.

– Какво ще правиш днес? – попита момичето.

Клеър сви рамене.

– Тейлър заведе Марая на урок по гимнастика, после тя ще прекара няколко часа в офиса при него. Аз трябва да наваксам с документацията, но си мислех да купя някои неща от пазара, докато съм навън. Чувствам се като в клетка.

Това беше необичайно. Клеър никога не се чувстваше така тук.

– Може ли да те попитам нещо?

– Разбира се – отвърна тя.

– Наистина ли ти харесва да правиш бонбони?

Клеър се поколеба, после отговори, сякаш беше репетирала думите, в случай че някой попита:

– Работата е монотонна и не е това, което си представях, че ще правя, когато започнах да се занимавам с кетъринг, но ме бива в това, а в момента имам голяма нужда от него. Освен това добавям към парите за колеж на Марая.

– Липсва ми времето, когато готвеше – каза Бей и погледна в чинията си, защото не искаше храната да свърши, да изчезне. – Особено по това време на годината. Ще сготвиш ли за първата слана?