След студената зима и дъждовната пролет изобилие от диви цветя покриваха поляните. Ливадите бяха покрити с лупус, а плътното му синьо одеяло беше изпъстрено с яркочервени петна от гилардия и прериен огън и слънчевите жълти петна на жълтичките. Хана с мъка откри в цялата тази палитра по-рядко срещаната жълта иглика и бялото на бодливия мак, които бяха любимите цветя на майка й. Тя самата предпочиташе плътните, обагрени в синьо, съцветия на тексаския планински лавър, но това вечнозелено дърво растеше по далечните стръмни склонове.

Докато мъжете приближаваха къщата, Хана забеляза, че президента на банката не беше с тях. И двамата бяха непознати. Опита се да потисне надигащия се в нея страх. Господин Мерик не би изпратил хора, на които нямаше доверие. И все пак тя и майка й живееха сами, а опитът на Хана й подсказваше, че мъжете уважаваха другите мъже, а жените само използваха.



Сега, когато Натаниъл Гросек беше мъртъв, Бък не очакваше да изпита каквато и да е емоция при вида на ранчото.

Беше сгрешил.

Докато яздеше покрай запуснатите ниви, където беше работил, докато припадне от изтощение, покрай двора, където беше газил до колене в оборски тор, и хамбара, където беше бит и заключван като животно — често толкова отпаднал, че не би могъл да избяга, дори и да забравеха вратата отворена — той отново преживя всичко, което никога не го бе напускало.

Бяха изминали шест години, но той все още усещаше горчилката. Ако не беше решимостта му да получи това ранчо за себе си, досега да го беше сравнил със земята. Омразата му към човека, който го беше измъчвал толкова жестоко се бе разпростряла върху всичко и всички, които имаха нещо общо с това място. Беше решил, че ще е негово, дори това да му коства живота. Само тогава би могъл да почувства, че е възмезден за всичко, което бе изстрадал.

— Не ми харесва това място — каза Зийк.

— Не е необходимо да ти харесва, за да можеш да печелиш от него — отвърна му Бък.

— Нямах това предвид. През целия път до тук не видях никакви крави. Предполага се, че това е ранчо, а в ранчото има крави. Как ще го разработим, ако няма добитък?

— Има. Просто трябва да ги открием.

— Къде?

— В клисурите, каньоните, гъсталаците.

— В съседното ранчо?

— Може би там също. Да не би да се отказваш?

— Не, по дяволите! Просто се опитвам да ти обясня, че няма да е лесно.

— Не съм и очаквал друго.

— Тогава защо не си остана при Джейк? Той щеше да ти даде ранчо. По дяволите! Той и на мен искаше да даде едно.

— А ти защо не прие?

— Нищо не приемам от белите.

— Други хора може и да се вълнуват от цвета на кожата ти, но Джейк и Изабел нямаше да ни осиновят всичките, ако това ги интересуваше.

— Като са толкова удивителни, защо не прие това, което толкова упорито ти предлагаха?

— Защото искам това ранчо! — тросна се Бък. — Повече от всичко на света.

Зийк дръпна юздите на коня си и спря.

— И защо точно това?

— Знаеш защо.

— Кажи ми. Искам да го чуя.

— Защото това е мястото, където онова копеле се отнасяше с мен като с роб.

— Победата над един мъртвец не ми се струва кой знае какво постижение.

Бък също мислеше така, но беше нещо, което трябваше да направи. От момента, в който прочете обявата, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Беше станало по-важно дори от това да намери сестра си.

— Имам твърдото намерение да застана на прага на този дом, където ме смятаха за недостоен дори да надникна, и да обходя с поглед тази земя, знаейки, че вече е моя. Искам да мога да кажа, че в края на краищата съм се справил по-добре от този подъл кучи син. Старият Гросек изкупи всичката земя от фермерите, които изгониха Джейк. Аз просто ще си върна това, което ни принадлежи по право.

— И какво очакваш от мен?

— Да останеш с мен, разбира се.

— Ще припишеш ли половината на мое име?

Бък не беше мислил за това. Единствената му цел беше да получи ранчото на мъжа, когото ненавиждаше от толкова време. Нямаше да е същото, ако трябваше да го дели с друг, било то и Зийк.

— Така си и мислех — каза Зийк.

— Не е това, просто…

— Много добре те разбирам. Ще остана, докато съм ти необходим, но след това нищо не обещавам. Сега спри да си фантазираш какво би направил с Гросек, ако беше жив, и помисли какво ще кажеш на онази жена, седнала под дърветата ето там. Не ми изглежда склонна да ти отстъпи мястото просто така.

Бък вдигна поглед. Хана Гросек. Много добре я помнеше. Веднъж я спаси от онова бясно копеле да не я пребие. За награда получи един от най-ужасните побои в живота си. Тя повече не му проговори и погледът й минаваше през него, все едно той не съществуваше. Сигурно си е мислила, че я задиря. Той наистина я желаеше, само че след като получи хладното й презрение, я намрази и всеки път, когато я видеше, тази омраза нарастваше.

— Мислиш ли, че ще можем да изплатим дълговете на това място за шест месеца? — попита Зийк.

— Не знам, но и няма да изгубим нищо, освен труда си.

— И може би и живота си, докато се опитваме да си върнем обратно кравите.

— Все още не знаем дали са откраднати.

— Къде са тогава?

Бък си задаваше същия въпрос. Може би Хана щеше да му каже.

Той се бе опитал да се предпази от красотата й, като се беше концентрирал върху егоизма й, но когато я видя да излиза изпод сянката на дърветата, почувства как сърцето подскочи в гърдите му. За последно я беше видял, когато тя беше само на 14 и само загатваше за женската хубост, която щеше да разцъфти. Сега можеше да каже, че очакванията му бяха надминати.

Носеше прилепнала по нея избеляла сива рокля, с дълги ръкави и висока якичка, която не можеше да прикрие тънката й талия или съблазнителната форма на гърдите й. Беше събрала с фиби златните си коси на кок и хубостта й му припомни защо толкова често беше мечтал за нея преди шест години. Имаше големи, кръгли, изумително сини очи, високо чело, изпъкнали скули, изящно носле и упорита брадичка. Стоеше и ги очакваше спокойна и самоуверена, въпреки дребната си и слаба фигура. Като цяло Хана Гросек бе толкова очарователна, че можеше да накара всеки мъж да забрави миналото.

Всеки друг, но не и Бък.



Хана наблюдаваше мъжете, докато се приближаваха и няколко въпроса се въртяха в ума й. Заедно ли бяха дошли? Ако не, кой от тях щеше да поеме работата? И двамата не изглеждаха много щастливи от факта, че са тук. Всъщност, високият бял мъж изглеждаше наистина страшен, а другия направо свиреп.

Нещо във високия ядосан мъж извика блед спомен в паметта й. Вероятно го беше видяла в града при един от редките случаи, когато баща й я бе водил там. Той слезе от коня и тръгна към нея. Не, не го беше срещала преди. Би запомнила такъв мъж.

Бащата на Хана непрекъснато й натякваше, че е прекалено дребна. Този мъж беше с цели тридесет сантиметра по-висок от нея. Имаше силни мускулести рамене, тънка талия и онази характерна леко клатеща се походка, която имаше всеки мъж, прекарващ повечето от времето си на седлото. Имаше дълги крака и стегнати, мускулести бедра.

Но най-поразяващи бяха очите му. Те изглеждаха толкова стари и уморени, колкото тялото му беше младо и енергично. В тях се таеше гняв, който можеше всеки момент да избухне.

Хана почувства необяснимо привличане. Но не като към приятел, а по-скоро подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка, тласкана неумолимо към собствената си гибел. Тъй като до сега никой мъж не бе предизвиквал такива емоции в нея, тя се оказа неподготвена за начина, по който той й въздействаше. Не беше в състояние да се помръдне, а и нямаше желание. Не би могла да си представи по-неподходящ начин да реагира на мъж, когото не бе виждала преди. Още по-лошо. Глупаво беше да се чувства привлечена от мъж, който я плашеше.

— Вие ли сте Хана Гросек?

Гласът я стресна. Сигурна бе, че го е чувала и преди. Или поне глас, който много приличаше на този.

— Да, аз съм, а вие сте…?

— Къде е майка ви?

Дори и да знаеше, че е грубо да пренебрегне въпроса й, той с нищо не го показа.

— В къщата. Не се чувства добре. — Хана се радваше, че майка й се бе прибрала вътре. Тези двамата щяха да я изплашат до смърт.

— Можете ли да говорите от нейно име?

— Разбира се.

— Но вие сте толкова млада!

— Аз съм на 20. Достатъчно възрастна, за да ме смятат някои дори за стара мома. — Явно възрастта й изобщо не го впечатли.

Все още усещаше вълнението, което я бе обзело. Тя отвори уста да му каже да си върви, но нещо я възпря. Вероятно внушителният му ръст или раменете му, или дългите му крака? Или пък бяха очите му? Тя се почувства хипнотизирана от противоречивите мисли, които усещаше, че изпълват съзнанието на този мъж.

Хана не можеше да повярва, че се държи толкова глупаво. Тя не можеше да си позволи да се увлече по мъж. Беше достатъчно зряла и благоразумна, и прекалено наясно с опасностите.

— Не можем да ви платим — каза Хана, надявайки се това да го разколебае. — Няма да имаме никакви пари, докато не съберем и продадем стадото.

— Не съм дошъл за пари — каза той. — Дошъл съм да поема цялата работа тук в замяна на половината от ранчото.

— Половината? — Хана не беше съгласна да отстъпи дори и малка част от своето ранчо. Половината от него просто не подлежеше на коментар.

— Получавате двама работници. Зийк ще работи също толкова упорито, колкото и аз.

— Дори и повече — добави Зийк.

— Предпочитам някой, който ще се съгласи да изчака да му платим, след като продадем добитъка — каза Хана, най-накрая възвърнала способността си да говори. Блъфираше. Дано успееше да ги убеди.

— Вие нямате добитък — каза Зийк. — Не видяхме повече от дузина крави по пътя.

— Те са там някъде. Стотици крави.

— Никой няма да дойде да работи за вас, след като ще му платите чак следващата година — каза мъжът. — Дори и да удвоите надниците.

— Давам тридесет и пет долара.

Всъщност тя смяташе да плати двадесет и пет, най-много тридесет долара, но беше отчаяна. Не искаше партньор, но се нуждаеше от работници.

— Банкерът каза, че работниците ви са взели всичко: конете, седлата, въжетата — вметна мъжа.

Хана почувства как стомахът й се сви от страх. Тя знаеше, че конете ги няма. Не се беше замисляла за останалото.

— Ще добавя четиристотин акра земя към сделката — продължи мъжът. — Намира се покрай реката.

— И как се сдобихте с тази земя? — поинтересува се Хана.

— От Джейк Максуел. Сигурно го помните. Баща ви и неговите приятелчета изгориха къщата му преди няколко години и се опитаха да го убият.

Хана знаеше, че има и друго ранчо в околността. Единственият път, в който успя да го зърне, беше, когато пристигнаха. То изглеждаше напълно запустяло. Не беше чула нищо за подпалване и убийство. Баща й беше жесток човек, но й беше трудно да повярва, че би могъл да убие някого.

— Не знам нищо за този господин Максуел и не ви искам земята.

— О, ще я поискаш, веднага след като се установя там и започна да крада добитъка ти.

— Ще накарам шерифа да ви арестува.

— Но аз няма да ги крада от теб. Ще си ги взема обратно от тези, които вече са ти ги откраднали.

Този човек изглеждаше толкова ядосан, че като нищо щеше да започне да краде кравите й. Още повече, че той изглежда беше ядосан точно на нея, а тя нямаше никаква представа защо. Не го познаваше и не беше направила нищо, за да я намрази.

— Кой сте вие?

— Аз съм Бък Хобсън — отговори мъжът — момчето, което баща ти купи преди седем години и пребиваше почти до смърт.

Втора глава

Шокът беше толкова силен, че Хана едва не се строполи на земята. Тя не беше забравила Бък Хобсън, но го помнеше като мръсно, мълчаливо и кльощаво момче, което я отбягваше и изглежда я мразеше. Той избяга. Тя се зарадва, когато баща й не можа да го открие. Седмици наред се страхуваше, че някой ще го намери умрял от глад или разкъсан от диви животни.

След няколко месеца тя започна да вярва, че е успял да избяга. С времето свикна с тази мисъл. След това започна все по-рядко да се сеща за него, докато накрая напълно престана. Беше сигурна, че каквото и да се е случило, той никога не би се върнал отново тук.

Но ето го сега, застанал пред нея, огромен и толкова красив, че пораждаше странни и непознати досега за нея чувства. Чувства, които нарушаваха спокойствието й.

— Не мога да повярвам, че се върна — промълви тя. — Откъде научи, че така отчаяно се нуждая от помощ?

— Не съм дошъл да ти помагам — обяви Бък. — Както виждаш, вече съм зрял мъж и искам свое собствено ранчо. Готов съм да работя, докато го получа.

Леденият му тон охлади ентусиазма на Хана по-бързо от пролетна слана, попарила покълващите посеви. Той не я харесваше и не си правеше труда да го крие.