Единствено Том Гладис не се вълнуваше от нищо. От момента, в който Бък го увери, че ще остане с тях през лятото, той не спря да бъбри за нещата, които трябваше да се свършат, докато дойде време за есенното събиране и преброяване на добитъка.

— Мисля, че трябва да построим няколко водоема в някои от тези каньони — каза той. — Имаме достатъчно вода през пролетта и в началото на лятото, но няма да е достатъчно, ако не намерим начин да я задържим.

— Потокът обикновено пресъхва към края на лятото — обади се Хана. — Предполагам, че и с другите потоци в околността е така.

— И ти, най-вероятно, знаеш как да построиш бентовете? — измърмори Зийк, недоволен, че Том ще му се мотае в краката цяло лято.

— Ами виждал съм как строят няколко — каза Гладис.

— Кравите могат да ходят и на реката — гласеше отговорът на Зийк. — Не вярвам да мислиш, че и тя ще пресъхне?

— Не искам добитъкът да ходи толкова далеч, когато е горещо — намеси се Бък. — Няма да натрупат необходимото тегло. Не е зле през следващите няколко дни да се поогледаш и да видиш къде ще е подходящо да се построи водоем.

— А аз какво ще правя, докато той се бори със скалите и калта наоколо?

— Ще се грижиш мухите да не притесняват кравите. Подозирам, че ще ти отнеме цялото лято.

— Ами ти? — попита го Зийк. — В градината ли ще работиш? — той хвърли изпълнен с неприязън поглед към Хана.

— Трябва да се погрижа това ранчо да заработи с пълна сила. Искам да потърся ливади за сено или поне да избера места, където да направим. Трябва да проуча дали ранчото може да изхрани още добитък, или ще трябва да ограничим бройката, за да не изпасат поляните до корен. Ако остане време, ще прегледам и биковете и ще видя дали не можем да подобрим породите.

— Това означава да не слезеш от седлото поне три месеца — доста по-дружелюбно отбеляза Зийк и бутна стола, изправяйки се. — Хайде, взимай си завивките и идвай! Определено първо ще трябва добре да си починеш.

— Да си взема завивката? — учуди се Бък. — За какво, за Бога, говориш?

Зийк погледна първо Хана и после отново впери поглед в Бък.

— Няма да спиш в къщата — обяви той.

— И защо не?

— Защото госпожа Гросек не е тук.

Бък не трябваше да поглежда към Хана, за да знае, че тя вече се е досетила за това.

— Това ще те притесни ли?

— Не виждам защо.

Тя стана и занесе чинията до мивката. Бък направи същото, без да се замисля.

— Трябва да спиш в хамбара — отбеляза Зийк.

— Там има само две легла — отговори Бък.

— Аз мога да спя и на открито — предложи Том.

Той също занесе чашата и чинията си до мивката.

— Имаме пет легла и сме само четирима. Не виждам смисъл някой да спи на открито.

— Може би трябва да остана в къщата и да ви държа под око? — каза Зийк.

Бък не знаеше какво го е прихванало Зийк, но фактът, че се опитваше да му казва какво да прави, започваше да го дразни.

— Искаш да спиш в краката ми ли? Или ще е достатъчно да спиш пред вратата?

Зийк удари с юмрук масата толкова силно, че един нож падна на пода.

— Никое място няма да е достатъчно близо с вас двамата, когато се държите така, като че ли не можете да се наситите един на друг.

Осемнадесета глава

— Наистина ли нямаш нищо против да остана в къщата? — Бък попита Хана.

Зийк беше излетял като хала през вратата малко по-рано. Том беше останал, продължавайки да говори за плановете си, докато те двамата разчистваха масата и миеха чиниите. След като бе помагал на Изабел, Бък счете, че би било невъзпитано от негова страна да не помага и на Хана.

— Не, нямам нищо против — отговори Хана.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че няма против — обади се Том. — Никоя жена не би предпочела да остане сама в къщата. Бях започнал да го обяснявам на Зийк, но той явно не искаше да чуе и една моя дума.

— Нито пък от мен — каза Бък.

Том стана и изплакна чашата си.

— По-добре да лягам. Ще се наложи доста да пояздя утре.

— Отваряйте си очите двамата със Зийк за Джилет или хората му — предупреди го Бък.

— Нали не очакваш отново да създава проблеми?

— Не знам — отвърна Бък. — Но не ми прилича на човек, който ще остави нещата просто така.

— И какво би могъл да направи? — попита Том.

— Това, че не знам отговора на този въпрос, ме безпокои най-много — каза Бък.

— Аз пък не се тревожа — усмихна се Том. — Ето кое му е хубавото да не си собственик на ранчо.

След като Том излезе, в кухнята настъпи неловко мълчание.

— Майка ти кога каза, че ще си дойде?

— След ден-два. Зависи от състоянието на дъщеричката на господин Евънс.

— Това означава, че ще имаш твърде много работа.

— Ще се справя.

Той понечи да й предложи помощта си, но се отказа. Вече беше изгубил достатъчно време, а и нямаше желание да слуша тирадите на Зийк по въпроса. Освен това, напоследък му беше доста трудно да се съсредоточи върху работата си или да държи ръцете си далеч от Хана. От нощта, когато Зийк ги прекъсна, по време на преброяването, той не можеше да спре да мисли да целуне Хана отново. И отново. И отново.

— Наистина ли си сигурна, че нямаш нищо против да спя в къщата?

— Вече ти казах.

Той я хвана за ръцете и я обърна към себе си.

— Знам какво ми каза, но не си спряла да се суетиш из кухнята, откакто стана от масата. Всичко вече е измито и прибрано, но ти продължаваш да местиш нещата от едно място на друго. От какво се опитваш да избягаш?

— От теб. И от себе си също — вдигна поглед към него тя.

Все едно някой беше хвърлил кофа студена вода в лицето му.

— Тогава ще трябва да отида да спя в хамбара.

— Нямах това предвид.

Тя се опита да издърпа ръцете си, но той не й позволи.

— Харесвам те, но не знам какво означава всичко това — продължи тя. — Опитах се да си го обясня, но не успях.

— Трябва ли да търсиш обяснение. Не можем ли просто да оставим нещата такива каквито са.

— Не знам.

— Не можем ли да опитаме?

— Предполагам.

— Не ми звучиш много ентусиазирана.

— Чувствам се ужасно объркана.

— За какво?

— За всичко! Не харесвах мъжете, още по-малко теб! Възнамерявах да науча всичко, което е необходимо за поддръжката на едно ранчо, и след това да се отърва от присъствието ти. А сега — мразя кравите, суетнята по събирането и преброяването им, и последното нещо, за което искам да мисля, е, че някога би могъл да си тръгнеш.

— Ами, тогава недей да мислиш за това — каза Бък. Той обърна лицето й към себе си, за да я целуне. — Мисли само за това, че те прегръщам и целувам.

— Не мога да мисля за каквото и да било друго, когато правиш така.

— Тогава недей.

Самият Бък също не се справяше много добре с мисленето. Би трябвало вече да си е легнал, а не да стои тук и все повече и повече да се отдава на влечението си към Хана. Но след като вече веднъж беше преодолял преградите, които сам беше изградил около себе си, той осъзна, че му е много трудно да й устои.

Той нежно я целуна. Тя толкова доверчиво се беше отпуснала в ръцете му. Би могла да каже, че никога не му е вярвала, но истината беше, че още от самото начало имаше пълно доверие помежду им. Вероятно се дължеше на нещо, което бяха научили един за друг още преди шест години. Нещо, което, заради гнева и омразата, той не бе забелязал тогава.

Но той не я мразеше. Никога не я бе мразил. Сигурно е бил влюбен в нея от самото начало. И сега започваше оттам, до където беше стигнал в мечтите си.

Е, може би не точно до тук!

Да я държи в прегръдките си беше невероятно. Топла, мека и доверчива. Пасваше му идеално, сгушена така в ръцете му. Изглеждаше твърде дребна, твърде крехка за непосилната работа, която я беше видял да върши в градината.

Целувката им стана по-дълбока и продължителна.

— Мисля, че Зийк точно от това се страхуваше — измърмори тя.

— Забрави за Зийк.

Той го беше забравил. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за жената в прегръдките си, жената, която отвръщаше на целувките му със същата огнена страст. Дали и тя се вълнуваше от близостта помежду им така, както се вълнуваше той? Усещането за гърдите й, притиснати към неговите, бе предизвикало почти незабавна промяна в слабините му. Страхуваше се, че ако забележеше, щеше да се изплаши.

Надяваше се целувките му да отвлекат вниманието й.

Целуна нослето й, след това клепачите. Това я изненада, но й достави и удоволствие. Усмихна се.

— Трябва вече да си лягаме — каза тя. — Сигурна съм, че още си изморен след прибирането на добитъка.

— Мога да издържа още малко.

Той отново я целуна, притискайки с език устните й. Тя, изненадана, ги разтвори, а той се възползва от това, вмъквайки езика си в устата й. В отговор тя ахна и се скова, а тялото й се притисна още по-плътно към слабините му.

Тя се отдръпна, с широко отворени от удивление очи, но Бък не й позволи да прекъсне целувката. Ръцете му продължаваха да я притискат близо до него, а езикът му — да изследва устата й.

В началото колебливо, а впоследствие все по-уверено и по-уверено, езикът й се присъедини към неговия в зашеметяващия им танц. За миг стана дори по-настоятелната от двамата. Тя беше и тази, която прекъсна целувката.

Когато той се опита да я целуне отново, Хана извърна глава.

— Трябва да спрем.

— След малко — той нямаше нищо против да я целува по ухото или по шията. Доставяше му почти същото удоволствие, както да целува устните й.

— Сега — каза Хана и сложи ръце на гърдите му, за да го отблъсне от себе си.

— Какво има? Преди никога не си ме спирала?

— Тогава беше различно.

— В какъв смисъл?

— Беше нещо ново. Беше просто целувка. Но сега вече става въпрос за това, което следва, а аз не знам какво точно искам да последва.

— Защо трябва да мислиш за това? Защо просто не се насладим на целувките си?

— Не мога. Нещата са свързани. Не мога просто така да ги отделя едно от друго.

Бък не разбираше защо жените трябваше да усложняват всичко. Най-вероятно, Хана вече си представяше сватбата и поне половин дузина дечица около тях. Той потръпна при тази мисъл. Не разбираше защо една целувка трябва да е нещо повече от една целувка.

Силата на прегръдката му намаля и тя се измъкна от обвитите му около нея ръце. Запъти се направо към вратата:

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта — тя спря точно преди да прекрачи прага и се обърна. — Настина ми харесаха целувките ти. Много ми харесаха.

След като тя си тръгна, той остана още малко в кухнята. Чу как вратата на спалнята й се затваря и си я представи сама вътре. Как разпуска дългата си коса и старателно я вчесва, как се съблича и само за миг остава гола, преди да нахлузи нощницата и да се пъхне в леглото.

Отърси се от видението. Това не беше добре. Само усили копнежа му по нея и втвърди още повече тялото му. За миг се замисли дали все пак да не отиде да спи в хамбара, но се отказа. Ако го направеше, щеше да се признае за победен.



Хана затвори вратата на спалнята и се облегна на нея. Обичаше го. Не беше съвсем сигурна кога точно се беше случило, но тя се бе влюбила в Бък.

Мисълта я развълнува и ужаси едновременно. Ами ако той не я обичаше или я обичаше, но бракът толкова много го плашеше, че би предпочел да си тръгне?

А ако нямаше нищо против да се ожени? Беше ли готова тя на такава стъпка?

Част от нея отговори без колебание: Да. Друга част обаче не беше толкова убедена. До сега винаги бе мислила за това, което не искаше и тя знаеше много добре какво не иска. Но какво искаше в действителност? Вече не беше сигурна.

Искаше ли да бъде нечия съпруга? Да се грижи за един мъж, да ражда децата му и да задоволява плътските му желания?

Дълбоко вътре в нея един ясен глас извика. Да, искаше всички тези неща и дори повече. Докато умът и се опитваше да се пребори с тези изумителни открития, сърцето и тялото й вече бяха направили своя категоричен избор.

Тя се отдели от вратата и се приближи към масичката, която й служеше за тоалетка. Запали лампата, седна и започна да вади фибите от косата си. С плавни, равномерни движения тя разреса вълнистите кичури и заплетените възелчета.

Вече й беше трудно да си представи бъдещето без Бък. Може би трябваше да се досети, още когато той стана част от плановете й.

Тя стана и отиде до прозореца. Нервите й бяха опънати до крайност, а тялото й беше напрегнато.

Кога беше започнала да му се доверява? Не беше сигурна дали и сега му вярваше напълно. Бък може би я обичаше, но той си бе поставил важни за него цели много преди да се върне тук. Една от най-важните за него бе да има собствено ранчо. Тя се съмняваше, че любовта към когото и да било, би могла да го накара да се откаже от тази мечта.