— Не си направил нищо, за да го загубиш.

Бък се облегна на лакътя си. Лунната светлина осветяваше половината му лице, докато той се взираше в нея. Приличаше й на призрачен любовник, дошъл да получи своята награда. Тръпки преминаха по цялото й тяло. Преди още да успее да формулира надигащите се в съзнанието й въпроси, той се наведе и я целуна. Една дълга, упойваща целувка.

Тази целувка нямаше нищо общо с онези, които си разменяха в кухнята. Усещането на тялото му, легнало до нея, я караше да трепери много по-силно. Тя лежеше в прегръдките на мъжа, когото обичаше — мъжът, който, бе сигурна в това, също я обичаше. В спалнята й. В леглото й… Сами!

Страхът, който я бе обзел, ограниченията, които й налагаше разума, бяха заличени от вълнението, че Бък държи на нея. От желанието да бъде с него и надеждата да го убеди, че това, което изпитваха един към друг, беше достатъчно, за да си дадат обещание за цял живот.

Независимо от сладкия вкус на целувките му, от омайващото му присъствие, тя не можеше да заглуши напълно гласа на разума, който я предупреждаваше да внимава. Докато отстъпваше пред силата на милувките му, в плен по-скоро на страстта, отколкото на разсъдъка си, тя осъзна, че нуждите на тялото й влизат в противоречие със страха й от мъжете. Запита се обича ли го достатъчно, за да му се отдаде изцяло. Нуждаеше ли се от него толкова силно, че да се престраши?

Да. Никога не би могла да бъде цяла, завършена, ако го отблъснеше от страх. Това беше начинът, по който реагираше Бък. Не би могла да му покаже, че греши, ако самата тя не успееше да преодолее страховете си.

Хана обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Въпреки оскъдната лунна светлина, тя съзря въпроса в очите му. Целуна го.

И последните задръжки на Бък паднаха, а жаждата му за нея се отприщи като силен пламък, който обгърна Хана и разгоря жаравата на собственото й желание, докато не я превърна в буен огън. Огън, който изпепели преградите, поставени от разума й и оковите на сковаващия страх, оставяйки я свободна и изпълнена с копнеж.

Този път не се отдръпна, когато почувства гърдите си прилепени към неговите. Тялото й не се скова, когато усети твърдото му желание, притиснато към нея. В слабините й се разгоря огън, който постепенно обхвана цялото й тяло и тя притисна извивката между бедрата си към горещината на страстта му.

— Защо трябва проклетата ти рокля да има толкова много копчета? — измърмори Бък.

Хана се питаше същото, докато се опитваше да му помогне да разкопчае дузината копчета от яката до талията си. В мига, в който и последното копче беше разкопчано, пръстите й се заеха с копчетата върху ризата на Бък. Още откакто се бе грижила за раната му, бе копняла да прокара ръце по голите му гърди.

Кожата му под пръстите й бе мека и топла. Почти загуби представа какво прави, когато той разтвори долната й риза и пое гърдата й в устата си. Досега представата на Хана за това, което се случваше между един мъж и една жена, бе твърде бегла. И, определено, това не беше част от знанията й.

Болезненото удоволствие, което изпитваше, заедно с огъня, разгорял се в слабините й, я караха да се чувства все едно е в пламъци. Когато той пое зърното й със зъби и нежно го засмука, тя беше сигурна, че ще издъхне в огнен дъжд от фойерверки.

Не възрази, когато Бък пожела да свали дрехите й.

— И твоите също — измърмори тя, когато той плъзна долната й риза по бедрата й и я пусна на пода.

На Бък му отне още по-кратко време да се освободи от дрехите си. Тя протегна ръце към него, когато той се върна обратно в леглото. Прегърна го и усети белезите, които покриваха гърба му.

Огънят, който бе обхванал тялото й, се превърна в лед.

— Не мисли за това — прошепна той, докато целуваше шията и раменете й.

— Не мога. Като си помисля кой…

— Недей! Това няма нищо общо с нас.

Тя обхвана лицето му с длани и го завъртя към лунната светлина.

— Сигурен ли си?

— Да! Никога не съм обвинявал теб.

Но Хана винаги щеше да се чувства виновна. Бък, изглежда, усети, че тя се нуждае да я прегърне силно. За няколко вълшебни мига те останаха така. Бък, притискащ я плътно към себе си, а тя се бе отпуснала топла и защитена в ръцете му.

Но огънят, който бяха възпламенили в телата си, не можеше да бъде укротен за дълго. След секунди те започнаха да се притискат един в друг, водени от примитивна нужда, която можеше да бъде задоволена само, ако телата им се слеят в едно.

Бък нежно милваше с устни гърдите й и отново тялото й бе завладяно от опустошителния пожар на желанието. Целувките им, горещи и ненаситни, станаха още по-необуздани, когато ръката му се спусна от хълбока към бедрата й и се зарови в меката плът между тях. Тя знаеше, че това ще се случи, но все пак й се стори стряскащо интимно. Част от нея отчаяно го молеше да почака, да й даде време да свикне с това посегателство, с това откровено завладяване на тялото, което до този момент тя не бе позволила на никого да види, а още по-малко да докосва.

Но друга, много по-голяма част от нея й шепнеше, че това, което предстои, е толкова удивително, че дори не би могла да си го представи. Тя не се поколеба, изплашена, че то може да изчезне, преди да го е изживяла.

И все пак тялото й се скова, когато Бък нежно раздели плътта й. А когато пръстите му проникнаха в нея, дъхът й спря. Всички останали усещания избледняха и изгубиха смисъл, когато той замилва малкия, изключително чувствителен център на нейното желание. Пламъците на сладка агония преминаха през цялото й тялото, подобно на искри от избухващ фойерверк. След секунди дишането й стана накъсано, а дъхът й излизаше едва-едва. Тя се извиваше под него, копнееща да избяга, но още по-силно жадуваща това изискано мъчение никога да не свършва.

Внезапно тя достигна върха и напрежението в тялото й се изля навън като пълноводна река. Влажното й от пот тяло се отпусна върху дюшека. Все още твърде задъхана, тя не можеше да издаде и звук, дори и да беше в състояние да измисли какво да каже.

В следващия миг усети как Бък се надвесва над нея.

— Отвори се за мен — прошепна той.

Хана инстинктивно разтвори бедра да го приеме и се сепна от кратката, но остра и пронизваща болка.

— Свърши! — каза той. — Никога вече няма да те заболи.

Въпреки че беше кратка, болката толкова стресна Хана, че тя не осъзна, че Бък е проникнал дълбоко в нея, докато не усети огнената лава отново да обхваща тялото й. Тя затаи дъх с надежда, че същите великолепни усещания още веднъж ще превземат тялото й.

Устата на Бък се впи в нейната с поредица от дълбоки, търсещи целувки, които също биха я оставили без дъх, ако все още й бе останал някакъв. Постепенно вниманието й се концентрира единствено върху огъня, който заплашваше да я погълне цялата, измъчвайки я сантиметър по сантиметър в спиралата на тази сладка агония, заплашваща да я лиши от разум.

— Моля те! — прозвуча накъсаният й шепот. Желанието, което я раздираше, беше безмилостно. Бък запази равномерния си ритъм и Хана помисли, че ще полудее. Не издържаше повече. Трябваше да достигне до изгарящата я потребност, заровена дълбоко в тялото й веднага или тя наистина щеше да полудее.

Притисна се към него в опит да го накара да проникне още по-дълбоко в нея. Когато той не го направи, тя впи зъби отстрани на врата му.

При това Бък вероятно го завладя същият огън, който изгаряше цялото й същество. С хлъзгави от пот тела и накъсан от обзелото ги желание дъх, те изкачиха заедно върха, докато яростната буря, която бушуваше в тях, не избухна с пълна сила.

Хана беше сигурна, че умира. Като че ли тялото й се беше разпаднало на малки частици, които летяха над нея. Тя цялата трепереше толкова силно, че си мислеше, че никога няма да се успокои. Много бавно треперенето й се успокои и тя повярва, че въпреки всичко ще оцелее.

Бък се строполи до нея, а горещият му, накъсан дъх пареше страните й. Тя се пресегна и го погали по бузата. Независимо дали го осъзнаваше, той вече й принадлежеше. Щеше да му даде малко време да се научи да вярва в любовта, да повярва в нея, ако не на всички останали жени. Но той й принадлежеше.

Сега и завинаги.

Деветнадесета глава

Хана не можеше да дочака Зийк и Том да привършат със закуската си, за да може да поговори с Бък. Той й бе казал, че не може да й обещае нищо, но също така беше казал, че държи на нея. Искаше й се да повярва, че един ден би могъл да я обикне, да поиска да се ожени за нея, но знаеше, че за мъжете да правят любов с една жена не означаваше задължително да се оженят за нея. Може и да беше наивна, но това го знаеше много добре.

Щеше да е добре, ако си го беше спомнила предната вечер. Не че това би променило нещо. Тя го желаеше също толкова много, колкото и той нея. Просто се страхуваше, че желанията им имаха различни причини.

Стори й се, че Зийк я наблюдава по-внимателно тази сутрин, но може би само си въобразяваше. Дали Бък също изглеждаше различен? Не можеше да прецени. Дали се държеше по-различно? Не мислеше така. Но мъжете не влагаха същите емоции, когато правеха любов, както правеха жените. И това не трябваше да забравя снощи.

Беше толкова изнервена, че изгуби апетит. Едвам се сдържа да не се развика, когато Зийк си поиска кафе за трети път. Чакаше. Нервите й бяха опънати до краен предел, а устните й здраво стиснати. Беше скрила ръцете си под престилката, за да не видят, че ги е стиснала до болка.

Най-накрая Зийк бутна стола си назад.

— Предполагам, че е време да тръгваме, ако ще ходим някъде — той изгледа изучаващо Хана. — Може би е по-добре да не работиш много днес. Изглеждаш ми някак уморена.

Преди Хана да успее да се съвземе от шока, че Зийк е показал някаква загриженост към нея, вратата на кухнята се отвори и майка й влезе, следвана от Уолтър Евънс. С усмивка на лицето, майка й прекоси стаята и прегърна изумената си дъщеря.

— Ще се омъжвам — каза тя. — Уолтър ме помоли да се омъжа за него.

Хана стоеше зашеметена. Безмълвна. Забрави за Бък и себе си. Докато всички останали започнаха да поздравяват Уолтър и майка й, единственото, което тя можеше да направи, беше да наблюдава случващото се с недоверие. Не можеше да повярва, че след всичко, което беше преживяла, майка й отново щеше да повери живота си в ръцете на друг мъж.

Едвам издържа, докато мъжете излязат. Дори и когато видя Уолтър да целува майка й за довиждане, случващото се й изглеждаше нереално. Майка й никога не бе целувала баща й.

— Наистина ли го искаш, мамо? — попита Хана в момента, в който кухненската врата се затвори след мъжете.

— Напълно — отговори Сара. — Никога не съм мислила, че ще срещна мъж, който да ме обича колкото Уолтър.

— Но всичко стана толкова бързо?

— Той каза, че се е влюбил в мен в деня, когато му предложих чаша кафе.

— Ами ти? Преди Бък да дойде да живее тук, се страхуваше да говориш с който и да е мъж?

— Никога няма да мога да се отблагодаря на Бък за това, че ме накара да изляза от черупката си.

Хана все още не можеше да повярва. Всичко това беше наистина невероятно. А и противоречеше на всяка дума, която майка й бе изрекла някога, на всичко, което тя би очаквала майка й да направи.

— Каква е дъщерята на Уолтър? — попита Хана.

— Десет годишно момиченце, което се страхува и от собствената си сянка.

— Значи искаш да отгледаш още една дъщеря?

— Бих отгледала още десет, ако имам до себе си мъж като Уолтър.

Хана винаги бе харесвала Уолтър, но никога не бе гледала на него като евентуален жених.

— И какво толкова ти харесва в него?

Майка й издърпа един стол до масата и с жест подкани Хана да седне до нея.

— Той се интересува от мен… От това, което мисля или чувствам. От това, което ме прави щастлива.

— И откъде знаеш, че няма да се промени, когато се ожените?

— Когато за първи път ми предложи, аз отказах. Предполагам, че бях твърде изненадана, за да му повярвам. Казах му, че никога няма да се омъжа отново и му обясних защо. Тогава той ме попита какво би могъл да направи, за да промени решението ми. — Сара взе ръцете на Хана в своите. — Страхувам се, че не бях много откровена с него и му казах неща, които не бяха истина. Казах дори, че не искам да живея в ранчо, но той обяви, че ще продаде ранчото и ще се преместим в Утопия. Аз настоях за Остин и той отново се съгласи.

— Вярваш ли му?

— В началото не бях сигурна. Но когато видях как се грижи за дъщеря си и чух от самата нея как се е грижил за майка й, преди да почине, му повярвах. И реших да му кажа истината. Бих живяла навсякъде, където поиска, стига да ме обича и да се грижи за мен, да не ме малтретира и да не ме приема за даденост.

— И?

— Той отговори, че иска до себе си партньор и другар, а не роб.

Усмивка озари лицето на майка й и Хана за първи път си даде сметка, че тя е много хубава. Не изглеждаше стара, уморена или изплашена. Изглеждаше красива. А и защо не? Та тя беше само на четиридесет и две!