— Не съм сигурен. Тази мисъл все още ме кара да се чувствам неспокоен.

— Не си единственият. Всички мъже стават неспокойни при мисълта, че ще прекарат живота си само с една жена.

— Не това искам да кажа. Страхувам се, че ти няма да искаш да прекараш живота си с мен.

— Аз не съм жена, която лесно си променя решенията.

— Знам.

— И защо тогава ще искам да си тръгна?

Той се обърна към нея.

— Какво мога да предложа аз на една жена. Не съм красавец като Чет или силен като Шон. Не съм богат като Еймъс и нямам собствено ранчо като Уолтър. Нищо нямам, по дяволите! Дори и конете, които яздя, ми ги даде Джейк.

— Дори и да беше дошъл гол, за мен нямаше да има значение!

Той не се усмихна на думите й, както тя очакваше.

— С родители като моите какви деца ще създадем?

— Бък, ти не приличаш на родителите си. Ако приличаш на някого, то е на осиновителите ти Джейк и Изабел. Ти си сериозен и отговорен човек, иначе нямаше да се чувстваш толкова виновен, че Джейк ти е дал всичко, което притежаваш. Вярваш истински в хората, иначе не би се втурнал, с риск за живота си, да спасяваш Зийк от Рупърт Рилсън. Вярваш или не, ти обичаш семейството си.

Бък отпусна рамене.

— И ако все още има значение, аз мисля, че си по-красив от Мат и Чет.

— Каза ми, че не съм.

— Промених си мнението.

— Едва ли! — каза той, очевидно в очакване тя да оспори думите му.

— Ако трябва да съм честна, изгубих сърцето си, когато видях Зак Рандолф. Ако има по-голям брат, също толкова красив, бих могла…

Хана внезапно се озова в силната му прегръдка. Съмняваше се, че Бък обръща каквото и да е внимание на конете в момента.

— Не си играй с мен, жено! — каза той. — Наистина ли мислиш, че съм по-красив от Чет и Мат?

— Разбира се, идиот такъв! И през ум не ми е минавало някой от двамата да ми обърне внимание. Но не това бе причината да ти се отдам.

— Защо го направи?

— Защото те обичам и не бих могла да постъпя по друг начин.

— Но защо мен?

— Може и да не си богат и да нямаш собствено ранчо, но си красив, благороден и силен. Вярвам на това, което казваш или правиш. И най-важното — обичам те. Не искам да живея с никого другиго и съм щастлива само когато съм с теб.

— Само с мен?

— Само с теб!

— Обещаваш ли?

— Бък, какво трябва да направя, за да повярваш, че те обичам достатъчно, за да прекарам живота си с теб?

— Не знам. Просто…

— Мислиш ли, че Изабел би напуснала Джейк заради някой търговец или банкер?

Бък я погледна така, все едно е изгубила ума си.

— Изабел не би напуснала съпруга си, дори и да имаше възможност да избира от всички мъже в Тексас. Тя по-скоро…

Той млъкна.

— И смяташ, че Изабел е единствената жена, способна да бъде вярна?

— Не е това!

— А какво?

— Не бих могъл да го понеса, ако ме напуснеш. Бих предпочел да те убия!

— Това не би трябвало да те безпокои тогава. Не мога да си представя дори и миг да не те обичам. Мисля, че бях малко влюбена в теб още преди шест години. Просто не съм го осъзнавала. Сега спри да мислиш за нещо, което никога няма да се случи, и ме целуни!



Остатъкът от пътуването премина доста приятно. Като се изключат мулетата на Уолтър, които искаха да се приберат в ранчото на Евънс, вместо в „Тъмблинг Ти“, всичко мина благополучно и нищо не отклони вниманието им един от друг.

— Убеден ли си вече? — попита Хана, изплъзвайки се от прегръдката му.

Къщата вече се виждаше. Не се срамуваше от любовта си към Бък, но още не беше готова да я демонстрира пред Зийк, позволявайки му да ги види как се целуват като хлапаци.

— Да! — каза Бък и я пусна с очевидно нежелание.

— Да се върнем тогава на думите ти, че може и да се решиш да се ожениш някой ден. Кога точно мислиш, че ще дойде този ден?

— Е, няма да е другата седмица.

Само споменаването на такъв кратък период стресна Бък, но той успя добре да го прикрие.

— Не е редно да е толкова скоро. Изабел ще ми откъсне главата, ако се оженя без тя да присъства, а и бих искал Джейк да ми бъде кум.

Хана реши, че той най-сетне е приел цялата тайфа на Максуел за свое семейство. Просто му трябваше още мъничко време да подреди мислите си и никой да не го безпокои.

Когато поеха към алеята, водеща към къщата, Хана вдигна глава и видя една жена да седи на стола под дърветата. Когато ги видя, тя стана и се обърна към тях.

— Коя е тя? — попита Бък.

— Не знам — отвърна Хана. — Никога не съм я виждала.

Нито пък беше виждала друга такава жена в Утопия. Тя бе чернокоса красавица, облечена по начин, който да повлече тълпи от мъже след себе си. Спокойна и самоуверена, жената ги изчака да приближат. Бък спря каруцата и помогна на Хана да слезе. Тогава жената се обърна към Бък:

— Здравей, аз съм сестра ти, Мелиса.

Двадесета глава

Хана реши, че тази жена не бе добър човек. Тя не хареса Мелиса Хобсън. Част от антипатията й се дължеше на факта, че Бък почти не я забелязваше, откакто сестра му бе разкрила коя е. Но главната причина бе, че той се държеше така, все едно появата на сестра му е най-хубавото нещо, което му се бе случвало досега. Той не спираше да търси подкрепата на Хана, в очакване тя да покаже същото въодушевление. След половин час това толкова я изтощи, че тя се прибра в къщата, за да приготви вечерята, оставяйки Бък и Мелиса да наваксват пропуснатите четиринадесет години.

— Кой би помислил, че Бък има такава изумителна сестра — каза Том, когато двамата със Зийк влязоха в кухнята.

Хана беше учудена, че изобщо може да говори, след като през цялото време бе зяпал Мелиса с изплезен език.

— Кога дойде? — попита Зийк.

— Не я ли видяхте, когато се прибрахте? — попита Хана, като се разбърза да сервира вечерята.

По всичко личеше, че и Зийк е разтревожен. Без да съзнава, й помагаше в кухнята.

— Не сме идвали до къщата. От хамбара не може да се види предната й част.

— Когато пристигнахме, тя вече ни чакаше — продължи Хана. — И оттогава не са спрели да си говорят.

— Видя ли купищата багаж в коридора? — попита Том.

— Да не планира да остане тук до края на живота си? — поинтересува се Зийк.

— Не знам! С мен все още не си е направила труда да говори.

Знаеше, че не може да прикрие лошото си настроение, но нищо не можеше да направи. Би опитала да се държи по-добре, но от това щеше да има полза само, ако Бък забележеше присъствието й.

— Вече можеш да ги извикаш — каза Хана.

Зийк промуши глава през прозореца и изкрещя:

— Идвай да ядеш!

Хана никога не го бе чувала да крещи на Бък. Очевидно и той не се впечатляваше много от външния вид на Мелиса.

Вероятно за всяка жена щеше да е трудно да хареса Мелиса Хобсън. Освен, че беше изключителна, знойна красавица с тази тъмна коса, за която всяка русокоса жена в света би й завидяла, тя привличаше мъжете като мухи на мед. Не скъпеше омайващите си усмивки към Зийк и Том. Зийк явно не се впечатляваше особено, но Том я гледаше с обожанието на малко паленце. Хана я сърбяха ръцете да му набие малко здрав разум в главата.

— Всичко изглежда безупречно — каза Мелиса. — Сигурни ли сте, че не ви притеснявам?

— Разбира се, че не! — отговори Бък. — Един човек повече не може да ни притесни.

Това беше истина, но Хана нямаше да се ядоса толкова, ако Мелиса се бе обърнала към нея, вместо към Бък. Щеше също така да й е от полза, ако бе предложила да помогне, дори и да не знаеше как да свари една тенджера с вода.

— Бих предложила помощта си, но хич не ме бива в кухненските задължения — каза Мелиса.

Начинът, по който изглеждаше Мелиса, подсказа на Хана, че мъжете сигурно са се избивали кой да й предложи повече храна, отколкото тя би могла да погълне.

Но неодобрението й не стигаше дотук. Тя не харесваше роклята на Мелиса. Беше прекалено прилепнала, твърде ярка на цвят и с дълбоко изрязано деколте. Нито пък одобряваше начина, по който беше почернила миглите и клепачите си. Едва ли боядисаните в червено, по-ярко и от пролетни макове устни говореха добре за една жена.

И най-вече не харесваше това, че Мелиса не спираше да флиртува с Том. Не знаеше много за другите жени, но знаеше, че жени като Мелиса не се интересуваха от обикновени каубои като него.

Мелиса обсеби разговора и не спря да разказва за себе си. На Хана повечето от историите не й се сториха забавни. Вероятно бе прекалено ограничена в разбиранията си, но не смяташе, че те представят Мелиса в добра светлина. Историята, която разказваше в момента, беше много добър пример за това.

— И двамата настояваха да ме заведат на вечеря. Не знаех какво да направя. Не можех да им позволя да се избият заради мен във фоайето на хотела.

Хана остана с впечатлението, че на Мелиса такъв спектакъл много би й допаднал.

— Казах им да хвърлят ези или тура и обещах да вечерям с победителя същата вечер, а със загубилия на следващата. Конър хвърли монетата и тя падна под дивана, на който седяха две стари кокошки. Трябваше да чуете как се разкудкудякаха, когато той се хвърли на пода и започна да рови между полите им. Човек би си помислил, че ги е нападнал.

Смехът й изпълни стаята. Хана беше сигурна, че на Мелиса й е доставило истинско удоволствие да бъде причината за такъв смут.

— Конър заповяда на управителя да отведе двете дами и да повдигне дивана. Заплаши, че ще застреля всеки, който посмее да пипне монетата. Никога не сте ставали свидетели на такава бъркотия — Конър крещеше на всички, а двете възрастни дами щяха да припаднат всеки момент. Не че някой би им обърнал някакво внимание. Когато най-накрая измъкнаха монетата се оказа, че горкият Конър е загубил. Той настоя за маса точно до нашата с ДеУит. Цяла вечер ме зяпа и ръмжа по сервитьорите. Всеки път, когато ДеУит ми предлагаше брак, Конър правеше същото и с това почти провали вечерята на ДеУит.

— И за кого от двамата ще се омъжиш? — попита Том, попивайки всяка дума, която излизаше от устата на Мелиса, като че ли беше Божията истина.

— За никого от двамата. Мъжете не се бият за съпругите си и не ги водят на вечеря. Те им правят деца и ги зарязват вкъщи. Няма да допусна да ми се случи подобно нещо.

Хана осъзна, че повече от всичко на света би искала Бък да бъде баща на децата й. Сигурна беше, че той никога не би я изоставил у дома, за да преследва жени като Мелиса.

След като се нахраниха, Хана стана и започна да разчиства. Том и Зийк вдигнаха масата, а Бък направи още един чайник с кафе. Мелиса не спираше да говори. Гневът на Хана се усилваше все повече с всяко прибрано ястие и всяка следваща измита чиния.

— Знам, че трябваше да предложа да помогна — каза Мелиса, точно когато Хана щеше да избухне, — но цял живот съм живяла по хотели и стаи под наем. Никога не съм влизала в кухня и никога не съм вечеряла там.

Думите й звучаха безобидно, но Хана ги прие като обида.

— В тази къща живеехме само трима души. Баща ми не виждаше смисъл да обособи отделна трапезария.

— Сега, след като Бък притежава това ранчо, сигурна съм, че ще…

— Не Бък притежава това ранчо — каза Хана, — а аз!

Опита се да не издаде злорадството си, но не беше много сигурна, че е успяла.

Очевидно за Мелиса тази новина беше доста неочаквана и неприятна изненада.

— Но аз мислех…

— Имаме срок от шест месеца да платим дълговете си — обясни Бък. — Ако успеем, ще получа половината от ранчото, но до тогава съм просто работник тук.

— Искаш да кажеш, че нямаш никакви пари?

— Беден е като църковна мишка. Единствените пари в домакинството идват от яйцата и маслото, които Хана продава.

Мелиса беше като вцепенена.

— От къде взимате пари да купувате храна?

— Отглеждам я — отговори Хана. — Имам градина, а също и пилета, крави и прасета.

— Това изисква много труд — отбеляза Мелиса.

— Работата наистина е много, особено след като майка й се омъжи и отиде да живее при съпруга си — намеси се и Бък. — Радвам се, че си тук и ще можеш да й помагаш.

Мелиса очевидно беше шокирана почти толкова, колкото и когато разбра, че той не разполага с пари.

— Нищо не разбирам от градини и никога не съм виждала прасе.

— Няма да е трудно да се научиш — обади се Зийк. — Сигурен съм, че Хана ще се радва да ти покаже.

Мелиса беше сразена. Тя изгледа Хана съсредоточено, като че ли преценяваше наново цялата ситуация.

— По-добре да лягаме — изправи се Бък. — Рано се съмва сега.

— Тя къде ще спи? — попита Зийк.

— В стаята на госпожа Гросек.

Хана вече бе решила, че това е най-логичното разрешение, но беше бясна на Бък, че отстъпва стаята на майка й, без дори да я е попитал.

— Не съм много сигурна, че е подходяща за живеене точно сега — каза тя. — Не очаквах да се наложи да я ползваме толкова скоро.