Но сега, когато това се бе случило, се появи Мелиса, за да развали всичко.



Бък бе прекарал целия ден в опити да измисли начин да убеди Мелиса да не се връща в Галвестън. Беше толкова доволен, че тя иска да бъде с него, че й позволи да го изведе на разходка. Сигурен беше, че Хана няма да има нищо против. По-късно щеше да има достатъчно време и за нея.

— Приятен ли беше денят ти? — попита той. — Добре ли спа? Леглото удобно ли е? — искаше Мелиса да се чувства щастлива в ранчото.

— Спах добре. Дори по-добре от много време насам, но не съм свикнала да живея в ранчо. Чувствам се някак не на място.

— Скоро ще се почувстваш у дома. Ако имаш някакви въпроси, попитай Хана. Тя ще се радва да ти помогне.

За Бък беше трудно да повярва, че се разхожда и разговаря със сестра си, все едно не са били разделени през последните четиринадесет години. Не искаше да си го признае, но почти беше изгубил надежда да я открие.

— Не мисля, че Хана ме харесва много — каза Мелиса.

Бък изпита внезапна паника.

— Сигурно си се объркала. Хана е чудесна жена. Щом харесва такъв невъзможен човек като Зийк, сигурна съм, че ще заобича и теб.

— Не мисля, че ще й допадне друга жена.

— Убеден съм, че има някакво недоразумение. Ще говоря с нея.

Наистина възнамеряваше да го направи. Още тази нощ. Не искаше нещо да принуди Мелиса да си тръгне. Той направи кратка пауза, преди да добави:

— Мисля, че съм влюбен в нея.

Пръстите на Мелиса се вкопчиха в ръката му.

— Извинявай, спънах се в един корен. Определихте ли вече дата за сватбата? — попита тя след миг.

— Не сме говорили още за това.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Не мисля, че жена като Хана би се съгласила на нещо друго — обади се накрая Мелиса. — Може би трябва да си тръгна.

Бък усети как паниката стяга като в обръч гърдите му. Сестра му не можеше да си тръгне… не сега, не след като бе положил толкова усилия да я открие.

— Не можеш да си тръгнеш. Ти си единственото семейство, което имам.

Мелиса спря и се извърна към него да го погледне. Не бе осъзнал колко е красива. Изпита гордост, че е неин брат. Сигурно имаше хиляди по-вълнуващи места, където да отиде — и мъжете щяха да се избиват да й угаждат — но тя бе избрала да дойде тук, веднага щом бе научила, че той я търси. Вече можеше да не мисли за родителите си и как те го бяха изоставили. Сестра му го обичаше. Бяха се намерили отново и това беше всичко, от което се нуждаеха.

— Може и да се наложи да си тръгна — каза тя с просълзени очи. — Дължа много пари. Ако не ги изплатя, ще трябва да си намеря работа.

— Ще ти помогна — увери я Бък, докато се колебаеше дали е по-разстроен заради Мелиса или заради себе си. — Ще ти дам колкото пари ти трябват.

— Трябват ми доста пари.

— Няма значение, ще ги намеря!

Как биха могли парите да се сравнят с факта, че имаше семейство.

— Можеш ли да намериш десет хиляди долара?

Със същия успех можеше да му поиска и милион. Такава сума не бе по силите му.

— Как така дължиш толкова много пари? — той не можеше да си представи човек да изхарчи такава сума. За годишната издръжка на огромното семейство на Джейк не беше необходима такава голяма сума!

— Животът в Галвестън е скъп. Трябва да си купувам дрехи и да плащам за нощувките си.

— Можеш да останеш тук. Имаш много дрехи и няма да ти се налага да плащаш за нощувки. Имаме достатъчно храна.

— Те ще ме търсят!

— Защо?

Тя се поколеба дали да му каже.

— Трябва да знам, щом ще ти помагам.

— Всъщност този дълг е на баща ни — каза тя. — Накара ме да подпиша някаква квитанция. Закле се, че е само за сто долара. След това се напи и падна от една лодка в залива на Галвестън. Не знаех нищо за останалите му дългове, докато не ме погнаха. Трябваше да избягам посред нощ или щяха да свалят и дрехите от гърба ми. Едвам събрах пари да стигна до тук.

Омразата, която винаги бе бушувала в него, когато мислеше за баща си, отново обзе Бък. Копелето беше мъртво и все още се опитваше да разруши живота му.

— Нямах нищо против да продам дрехите си, но парите нямаше да стигнат. Пък и как да изкарам толкова пари, ако не мога да ходя в най-представителните хазартни салони.

— Никой няма да те кара да посещаваш тези салони вече. Това копеле ни е мъкнало на не малко такива места. В момента нямам никакви пари, но ще имам, когато продам стадото през есента. Трябва да изплатим дълговете на ранчото. Но ако успея да продам всяко добиче, което уловя, ще ми останат достатъчно, за да ти дам десет хиляди.

— Трябват ми някакви пари, които да им дам още сега… разбираш ли, като гаранция, че ще изплатя останалото и да ги накарам да изчакат до есента.

— Колко?

— Няколкостотин долара.

— Сигурен съм, че Хана разполага с толкова пари.

— А ще ти ги даде ли?

Не звучеше много обнадеждена. За първи път в живота си той имаше семейство, което го молеше за помощ и той нямаше никакво намерение да я разочарова.

— Разбира се! Ще я попитам още тази вечер.

Двадесет и първа глава

Хана беше убедена, че Мелиса не обичаше Бък и беше дошла само, за да вземе каквото може от него. Беше решила да поговори с него, когато дойдеше в стаята й, но така и не й се отдаде възможност. Още с влизането си, той започна страстно да я целува. Преди още да успее да събере мислите си и да реши как най-безболезнено да му каже това, което искаше, Бък заговори:

— Мелиса е решила да си тръгне. Трябва да ми помогнеш да я убедя да остане.

— Защо би искала да си заминава?

Това, което Хана наистина искаше да разбере, беше защо жена като Мелиса би искала да остане.

— Мисли, че не я харесваш.

Хана наистина не я харесваше. Смяташе я за мързелива, манипулативна жена, но не би могла да го каже на Бък.

През всичките тези години грижливо беше пазил спомена за сестра си. Пазеше го толкова ревностно, че не можеше да прозре каква беше тя в действителност. Той вярваше, че тя ще му даде обичта, която не беше получил от майка си и баща си. Обичта, която не осъзнаваше, че вече беше получил от осиновителите си и останалите момчета.

Дори и Мелиса да бе всичко, за което той се бе надявал, това пак щеше да си остане една неосъществима мечта. Тя не можеше да му върне всичко, което беше загубил, но Бък не можеше да разбере това. Твърде дълго беше преследвал тази мечта, беше възлагал прекалено много надежди на нея.

Хана не би могла да му каже истината. Той не би й повярвал. Още по-лошо, би могъл да я намрази затова, че се опитва да разруши мечтите му. Тя не искаше да рискува. Трябваше да изчака и да го остави сам да стигне до истината.

— Вероятно се чувства така, защото днес имах прекалено много работа, за да имам време да й обърна внимание. Сигурна съм, че се чувства самотна, че й липсват приятелите и начинът на живот, към който е привикнала.

— Не й липсва нито едно от тези неща. Тя иска да остане.

— Тя ли ти го каза? — Хана се надяваше, че ужасът, който я беше завладял, не бе проличал и в гласа й.

— Не е необходимо да ми го казва. Личи си по всичко. Искам тя да остане. Искам това да бъде и неин дом.

— Бък, тя не знае нищо за живота в едно ранчо, а и не вярвам, че има желание да се научи. Ние двете сме толкова различни, че дори няма за какво да си говорим. Не мисля, че ще се почувства по-добре и в компанията на останалите жени от околността.

— Искаш да ми кажеш, че не желаеш тя да остане тук ли?

Беше го разгневила. Беше се случило това, от което най-много се страхуваше.

— Не бих си и помислила да кажа това. Но трябва да си наясно, че на нея може да не й хареса да живее тук.

— Харесва й и скоро ще свикне. Аз имам същото възпитание като нейното, но на Джейк не му беше никак трудно да ме превърне в каубой.

— Но ти си бил на седемнадесет и отчаян, а не на двадесет и пет и красив, с куфари пълни с дрехи, които би съсипал, ако ги носиш тук.

— Можеш да й дадеш някои от твоите, докато тя си направи нещо подходящо.

Бък едва ли разбираше, че Мелиса по-скоро би умряла, отколкото да позволи някой да я види в рокля, ушита от нея самата или взета назаем от Хана.

Но това, което най-много тревожеше Хана, не бяха нито дрехите, нито нежеланието й да помага в градината, нито това, че се чувстваше отегчена тук. Не можеше да спре да мисли, че изведнъж се бе оказала на второ място в сърцето на Бък. Имаше ужасното предчувствие, че ако му се наложеше да избира между двете, би предпочел сестра си.

Хана се надяваше, че си въобразява, че вечният й страх да не бъде контролирана от никой мъж се връщаше отново под друга форма. Но независимо какво си казваше, страхът й не изчезваше. Това беше ужасно изпитание за жена, която до преди ден се е надявала да се омъжи.

— Ти и Мелиса сте двете най-важни същества на света за мен — каза Бък. — Искам да се обичате, така както аз ви обичам. Искам да сме едно семейство.

Сърцето на Хана заби лудо. Бък беше казал, че я обича. Вероятно не го съзнаваше, но го беше казал. И все пак, любовта на Бък зависеше от нейната обич към Мелиса. А Хана нямаше желание да приема каквито и да било условия.

— Не забравяш ли Джейк, Изабел и момчетата? — попита тя.

— Разбира се, че не, но Мелиса е моето истинско семейство.

Хана се предаде. Бък явно не разбираше, че кръвната връзка не беше най-важното, за да имаш семейство.

— Добре, Бък, ще направя всичко възможно да я накарам да се почувства желана и не чак толкова не намясто. Но би било от полза и ти да стоиш тук повече. Има много неща, които тя трябва да научи и предполагам, че болшинството от тях ще й е по-лесно да ги научи от теб.

— Не мога да разбера защо го казваш. Жените винаги се разбират по-добре с други жени.

— Но не и жена, която е прекарала по-голямата част от живота си, заобиколена от мъже. Освен това, вероятно и тя като мен, няма желание да те дели с никого другиго.

Той я изгледа така, като че ли беше казала нещо, което му беше изключително трудно да разбере.

— Но аз искам вие да се обичате.

— Трябва да ни дадеш време. Познаваме се едва от вчера.

— Знам — той я взе в ръцете си и я прегърна силно. — Може би реагирам така, защото съм чакал прекалено дълго. Сега, когато тя е тук, ми се иска всичко да стане изведнъж.

Хана се настани в скута му. Вероятно ситуацията не беше чак толкова безнадеждна, колкото й се струваше. Вероятно Бък се страхуваше, че Хана няма да хареса Мелиса, а не обратното.

— Защо е дошла? — попита Хана. — Искам да кажа, защо не ти е писала първо или да те е поканила да се видите в Остин или някое друго място?

При тези думи, той се изпъна като струна.

— Подгонили са я кредиторите на баща ми. Този кучи син й е оставил дългове за десет хиляди долара след смъртта си.

За Хана, която никога не беше разполагала с никакви пари до смъртта на баща си, десет хиляди долара й се струваха огромна сума.

— Казах й, че ще й помогна — продължи Бък.

Хана се наклони напред и се обърна така, че да може да го вижда:

— Как?

— Като й дам някаква сума пари, с която да залъже кредиторите, докато успеем да продадем мъжките животни.

Подобно на бързо прииждаща вълна, вледеняваща паника се разля по цялото й тяло. Всичките й страхове и съмнения се събраха в болезнена топка в стомаха й. Бък беше обещал пари от нейното ранчо на сестра си! Той рискуваше бъдещето им заради една жена, която не беше виждал тринадесет години. Жена, в чиято обич и лоялност Хана дълбоко се съмняваше.

Искаше й се да му се развика, да го разтърси, да му каже добре да прецени сестра си, преди да започне да й дава всичко, което поиска. Но си наложи да остане спокойна. Ако избухнеше, само щеше да влоши собственото си положение.

— Не знаех, че имаш някакви пари.

Не я интересуваха парите му. Фактът, че залагаше на карта бъдещето им, без дори да го обсъди с нея, беше нещото, което я разстрои най-много.

— Нямам. Имах предвид парите, които вземаш от продажбата на маслото и яйцата.

Паниката й се превърна в гняв. Тя стана от скута му. Опита се да запази спокойствие, но беше толкова разстроена, че долната й устна започна да потреперва.

— Казал си й, че ще й дадеш моите пари?

— Аз самият нямам никакви.

Беше решила да не повишава тон, но усещаше как гневът се надига в гърлото й.

— Ти й обеща моите пари, без дори да ме попиташ?

— Бях сигурен, че ти ще…

— Как би се почувствал ти, ако аз обещаех твоите пари на Еймъс Мерик?

— Той не се нуждае от тях.

— Въпросът не е там. И тъй като за теб правото на собственост не означава нищо, трябва да изтъкна, че това са си мои пари, спечелени с моя труд и то дори преди още ти да се появиш тук. Трябват ми, за да купувам храна за теб, Зийк и Том. Ако не си забелязал, всеки един от вас яде много повече, отколкото аз и майка ми взети заедно. Как мислиш, че ще реагират Зийк и Том, когато разберат, че няма кафе, захар, сол, брашно за бисквити, консервирани плодове, ябълки за пая, стафиди за…