Той се стрелна към Зийк. Без да мисли. Просто го направи.

Почувства се добре, когато юмрукът му уцели челюстта на Зийк. Дори се почувства още по-добре, когато чу въздухът да излиза от дробовете му, докато се свличаше на земята. Може би Зийк би се замислил следващия път, когато реши да говори лошо за Мелиса. Сборичкаха се на земята, но бяха прекалено близо един до друг, за да могат да си нанесат каквито и да било по-силни удари. Бък дори не усещаше ударите, които Зийк му нанасяше.

Бък заудря главата на Зийк в земята:

— Вземи си думите назад или ще ти строша черепа.

Зийк нямаше никакво намерение да се предава. Бък се отдръпна, а след това отново се хвърли върху него. Отново се затъркаляха, а юмруците им свистяха във въздуха. Бък удари Зийк в челюстта. Юмрукът на Зийк се стовари върху лицето му. Усети, че някой го дърпа за раменете, преди още да чуе виковете на Хана да престанат с опитите си да се убият един друг. Той се опита да се отдръпне. Ударът върху челюстта, който му нанесе Зийк, го замая.

— Престанете и двамата! — крещеше Хана, докато удряше Зийк с цялата си сила.

Някак си се беше оказала помежду им. Том се бореше със Зийк, но не беше достатъчно силен като него. Бък се опита отново да атакува Зийк, но Хана не искаше да отстъпи от пътя му.

— Тя не дава и пет пари за тебе — извика Зийк към Бък. — Тя ти е толкова семейство, колкото и онази крава там. Тя иска само парите ти и аз няма да ти помогна да й ги дадеш.

— Не ми трябваш! — изкрещя Бък. — Мога и сам да хвана колкото коне ми трябват.

— Не можеш да направиш нищо друго, освен да се изложиш като глупак заради тази уличница.

— Ако кажеш само още една дума за сестра ми, Зийк, Бог да ми е на помощ, ако не…

— Внимавай де не си спукаш някоя вена! — отвърна му Зийк. — Тръгвам си. Мислех, че наистина си умен човек. Когато успя да измъкнеш онези крави изпод носа на Джилет, бях готов да те следвам навсякъде. Но не си достатъчно умен, щом не можеш да видиш под маската на един изрисуван бял боклук — Зийк се метна на седлото. — Тя не става дори да изхвърля помията от къщата на Изабел — той обърна коня си към пътя. — Нито пък на Хана.

Потискащото мълчание накара Бък да разбере, че Зийк беше изразил не само своите, но и неизказаните тревоги на Хана и Том.

— Влез в къщата — каза Хана. — Ще се погрижа за нараняванията ти.

— Окото ти ще посинее — добави Том.

— Мога да се погрижа за себе си — каза Бък, като се запъти към коня си.

Като хвана юздите му, каза:

— Може да се забавя повече, отколкото бях планирал.

— Не можеш да тръгнеш сега — запротестира Хана. — Лицето ти е цялото в кръв.

— Последният път, когато си тръгнах оттук, целият ми гръб беше в кръв. Този път поне имам кон и храна.

В момента, в който видя болезненото изражение на лицето на Хана, Бък съжали за думите си. Но не се обърна. Не беше възможно Мелиса да е толкова лоша, колкото я описваха. Те не знаеха какво е собствената ти майка да те изостави, да имаш баща, които те използва само за да му изкарваш пари, а през останалото време да не те забелязва.

Това те правеше твърд. Това те караше да се страхуваш да се довериш на когото и да било. Той не можеше да обвинява Мелиса за начина, по който се появи, за дрехите й, за поведението й. Тя правеше това, за да оцелее. Всичко щеше да се промени, когато изплатеше дълговете си. Тя щеше да се промени и те щяха да видят какъв човек е.

Двадесет и втора глава

Последните три дни бяха най-нещастните в живота на Хана. Бък й липсваше много повече, отколкото мислеше, че е възможно. По дузина пъти на ден се улавяше, че е спряла работата си и се взира в далечината, надявайки се да го види да язди към ранчото или поне да види вдигналия се облак прах, предвещаващ завръщането му.

Все още я тревожеше сбиването му със Зийк. Те бяха най-добри приятели, неразделни дори, или така си беше мислила. И все пак Мелиса беше застанала между тях.

Независимо по колко пъти на ден тя спираше работата си и се взираше в далечината, било през прозореца, било над полето с ориза, тя не виждаше нищо. С всеки изминал миг от заминаването на Бък, споменът от онзи час, прекаран в прегръдките му, изгаряше съзнанието й все повече и повече. Тя не можеше да се откаже от него. Без значение какво щеше да се наложи да направи.

Хана беше направила всичко възможно да се сприятели или помогне на Мелиса, но тя ясно й беше показала, че няма никакви шансове двете да станат приятелки. Нито пък имаше някакво желание да се научи да работи. Беше отегчена, неспокойна и раздразнителна.

Докато каубоите не започнаха да посещават ранчото.

Явно мълвата се беше разнесла. Готвачи, които Хана никога преди това не беше виждала, идваха с желанието да купуват яйца и масло от нея. Отбиваха се и каубои, които даваха поръчки за зеленчуци и сладко. Беше странно, въпреки че почти винаги всичко приключваше с разговор с Мелиса.

Мелиса седеше под сянката и забавляваше двама каубои от ранчо „Рафтър Ди“, когато фургонът на майка й пристигна. От радост, че вижда майка си, Хана веднага забрави за Мелиса.

— Това ли е сестрата на Бък? — попита Сара Еванс веднага, щом влязоха в къщата.

— Да — отговори Хана, докато поставяше вода върху печката, а майка й започна да мели зърната кафе. Беше точно както преди появата на Бък. — Чакаше ни, когато се върнахме от Утопия.

— Чух за нея.

Хана посочи натам, където през прозореца на кухнята можеше да се види Мелиса.

— Всички са чули за нея. Като че ли това ранчо в момента е по път на всеки. Понякога си мисля, че нито един работник не би си направил труда да дойде дотук, ако не беше тя.

— Какво мисли Бък за всичко това?

— На моменти ми се струва, че не забелязва никой друг, освен нея.

— Дори и теб?

— Особено пък мен.

Така и не се беше отдала възможност на Хана да каже на майка си, че Бък й беше признал, че я обича. Едва ли имаше значение. След пристигането на Мелиса, Бък повече не беше споменал за женитба.

— Какво се е случило? — Майка й изсипа смляното кафе във водата и го зачака да заври. Хана седна срещу нея.

— Мелиса има огромни дългове. Бък иска да ги изплати, когато продадем мъжките животни през есента. Поиска ми парите от продажбата на маслото и яйцата, за да задържи малко кредиторите й.

— А ти отказа?

— Всичко, което ни остане, след като си изплатим дълговете, трябва да използваме за ранчото. Какво бъдеще ни очаква, ако не инвестираме в това място?

— Все още го обичаш, нали?

— Да.

— И искаш да се омъжиш за него?

Хана кимна. Тя не можеше да не си признае това, което майка й вече знаеше.

— Не виждаш начин да й дадеш тези пари?

Хана я погледна шокирана:

— Мислиш, че трябва да й ги дам ли?

— Няма значение какво мисля аз. Питам теб.

— Не, не мога да й ги дам — каза Хана натъртено. — Можеше и да помисля да й дам нещо, ако бях сигурна, че наистина обича Бък. Но не съм убедена, че е така. Дори бих го направила, ако мислех, че мога да се отърва от нея. Може би не съм права. Но не бих могла да харесам една жена, която се облича по този начин, флиртува с всеки мъж, когото срещне и отказва да свърши каквато и да било работа. И си мисля, че тя е дошла тук само, за да разбере колко пари може да изкопчи от Бък.

— Какво мисли той?

Хана не беше забелязала, че кафето е завряло. Майка й стана и наля две чашки.

— Всичко, което вижда, е, че единственият останал член от семейството му се е върнал. Имам чувството, че дори да му поиска и дрехите от гърба, Бък с удоволствие би ги продал и би дал парите на Мелиса.

Майка й постави двете чаши на масата и седна. Тя отсипа малко от кафето в чинийката си, остави го да поизстине и отпи от него.

— Бък обича ли те?

— Казва, че да.

— Иска ли да се ожените?

— Преди седмица си мислех, че иска. Сега не съм убедена. Имам чувството, че вече е въпрос на избор между мен и Мелиса.

— Пий си кафето — каза майка й, докато отпиваше от своето. — Мъжете са много странни същества. На една жена й е трудно да ги разбере. Не съм убедена, че те могат да разберат сами себе си. Говорят за това, че са силни, разумни и безстрашни, а не са способни да се справят със собствените си чувства. Боят се до смърт от обвързване. Когато въпросът опре до жени, спират да мислят рационално.

Хана не успя да сдържи смеха си.

— За младоженка имаш твърде предубедено мнение за мъжете.

— Уолтър е от малкото мъже, които знаят какво търсят в една жена и не се страхуват да поискат любов. За всичко останало прилича доста на другите мъже.

— Какво се опитваш да ми кажеш, майко?

— Мъжете искат това, което искат, независимо дали е добро за тях или не. Няма да спечелиш нищо, ако се опиташ да ги вразумиш. Ако Бък е искал да намери сестра си повече от всичко на света, ще му отнеме време да разбере, че тя не отговаря на мечтата му за нея. Ако искаш да се омъжиш за него, не би могла ти да си тази, която ще разбие илюзиите му.

— Не съм сигурна, че бих могла да издържа дълго време така.

— Разбира се, че би могла. Има едно нещо, което жените могат, а мъжете не. Това е да чакат.

— Не би трябвало да чакам.

— Предполагам, че се опитва да сложи и двете ви на първо място в сърцето си. Не след дълго сам ще разбере, че не би могъл да го направи. Тогава ще вземе своето решение.

Хана погледна през прозореца. Каубоите си бяха тръгнали. Мелиса седеше под дърветата, като си вееше с ветрилото. На Хана й беше почти невъзможно да потисне целия гняв, който таеше спрямо тази жена. Дали Мелиса осъзнаваше, че разбива мечтите на Бък? Хана беше сигурна, че дори и да го знаеше, за нея това нямаше никакво значение.

— Бъди търпелива — каза майка й. — Аз чаках Уолтър двадесет години. Съмнявам се, че ще ти се наложи да почакаш повече от месец за Бък. Той е умен човек.



Хана не можа да повярва на очите си, когато видя Лиймън Джилет да язди към ранчото й. Тя избърса ръце в полата си и се запъти към оградата на градината. Прекарваше почти половината от времето си в градината, ангажирана със засаждането на късните посеви, почистването на плевелите, поливането и брането на последните пролетни насаждения. Беше толкова привикнала с неугледния вид, в който я виждаха идващите при Мелиса мъже, че вече не се замисляше как изглежда.

— Добър ден, госпожице Гросек — каза Джилет с възможно най-изискания си тон. — Готвачът ми каза, че си имате гостенка. Предположих, че е добре да се отбия и да се запозная с нея.

Поне не й изгуби времето с преструвки, че е дошъл, за да се види с нея. Мелиса остана седнала под дърветата, чакайки Джилет да отиде при нея. Хана си помисли, че е много лесно да имаш самочувствие, когато знаеш, че си най-красивата жена на мили разстояние.

Хана продължи да работи в градината. Можеше да чуе жуженето на гласовете им, редките изблици на смях, но не можеше да разбере за какво си говореха. Беше доволна от това. Нямаше желание да знае. Беше й неприятно да мисли как би реагирал Бък, когато Мелиса му разкажеше за новия си познайник.

Хана приключи с работата си в градината, наскуба малко пащърнак и влезе в къщата, за да го приготви за вечеря. Няколко минути по-късно Мелиса влезе в кухнята.

— Защо не си ми казала, че имаш такъв очарователен и забавен съсед? — попита тя. — Не съм се забавлявала така, откакто пристигнах тук.

Тя очевидно грееше от щастие. Всяка следа от апатията и раздразнението й беше изчезнала. Изглеждаше красива и сияеща. Срещата с богатия, красив мъж й беше повлияла подобно на летен дъжд на цветовете на грамофончето. Мелиса седна, без дори да предложи да й помогне.

— Съмнявам се, че на Бък ще му бъде приятно да го чуе — каза Хана, без да вдига поглед от работата си. — Лиймън Джилет се опита да открадне добитъка ми. Само находчивостта на Бък спомогна да си го върнем, без да се налага да има престрелки.

— Защо му е на един богаташ да краде добитък? — попита Мелиса.

— Може би това е начинът, по който е забогатял.

— Това няма значение. Той е първият мъж, когото срещам, знаещ как да се отнася с една жена.

— А всички онези работници?

— Просто някакви момчета. Те и идея си нямат какво да правят. Лиймън ме покани на разходка. Утре ще дойде с кабриолета си.

— Ако бях на твое място, първо щях да изчакам Бък да се върне и да го обсъдя с него.

— Не е необходимо да питам Бък или когото и да било какво мога или не мога да правя — рязко отговори Мелиса, а от очите й струеше гняв. — Въпреки че съм убедена, че ще му кажеш в минутата, в която прекрачи този праг.

— Не е моя работа какво правиш — Хана скри ръцете си от Мелиса, за да не види, че треперят. — Мисля, че би трябвало да се възползваш от съветите на брат си.

Мелиса скочи на крака: