След това идваше проблемът със спането й до късно и нежеланието й да помага с работата в къщата. Бък беше свикнал всеки да се включва в общата работа и да изпълнява своята част от задълженията. А и нямаше никакво право да иска Хана да дава парите си на Мелиса.

Беше му неприятно да си го признае, но сестра му беше егоистка. Трябваше да говори с нея. Не можеше да й позволи да се възползва от добрината на Хана или да се държи грубо с нея. Той обичаше Хана. Искаше да се ожени за нея. Искаше тримата да са щастливи заедно. Хана беше изпълнила своята част от задълженията си. Сега беше ред на Мелиса.

Всичко, което Бък искаше сега, беше да се прибере у дома при Хана, да я държи в прегръдките си, да се опита да я накара да забрави за всеки път, когато се беше съмнявал в любовта й, когато беше се съмнявал в собствената си любов към нея. Не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше отказала на по-богати и по-красиви мъже, а на него се беше отдала доброволно.

С агонизираща болка си припомни сладостта на тялото й и всеки миг, в който бяха заедно. Само мисълта за това изпепеляваше тялото му. Беше прекарал няколко мизерни нощи, мислейки си какво би искал да й каже, какво би искал да направи. Сега, докато наближаваше ранчото, тялото му беше настръхнало в очакване.

Копнееше да отиде направо в къщата, но не беше лесно да прибере конете в заграждението сам. За известно време това завладя напълно мислите му, карайки го да забрави за всичко останало. Но докато затваряше ограждението, имаше чувството, че нещо не беше наред. Вероятно Том беше някъде из ранчото, но изглеждаше невъзможно Хана да пропусне целия този шум. Тя щеше да разбере, че се е върнал.

Защо не дойде да го посрещне? Беше тръгнал сърдит, но тя трябваше да знае, че беше ядосан на Зийк, а не на нея. Като реши, че може да разседлае коня си по-късно, той се отправи към къщата. Разтърка рамото си. Все още го наболяваше от време на време.

Когато не видя Хана в градината, се почувства по-добре. Скоро беше време за вечеря. Вероятно беше в кухнята. Но намери само Мелиса там. И което беше още по-тревожно, тя самата готвеше.

— Къде е Хана? — попита той.

— Не знам.

Мелиса дори не го погледна. Тя бъркаше нещо върху печката, но той имаше неясното усещане, че тя не желаеше да го погледне.

— Не ти ли каза къде отива?

— Не.

— Защо?

— Не знам.

Бък беше убеден, че тя знае нещо, което не му казва.

— Кога тръгна? С коня ли тръгна или пеш? Как беше облечена?

— Не знам.

Мелиса все още не го поглеждаше. Бък се приближи до печката, взе лъжицата от ръката й, хвърли я в тенджерата и я обърна към себе си.

— Виж какво направи — каза тя.

— Не ме интересува какво готвиш — сряза я Бък. — Къде е Хана?

— Не знам.

Този път тя го погледна право в очите. Лъжеше го. Гледаше по същия начин като баща им, когато лъжеше.

— Знаеш нещо. Какво е?

— Не е добра новина за теб.

— С майка й ли се е случило нещо? Или с Уолтър?

— Не.

— Тогава какво е станало? — той разтърси Мелиса толкова силно, че една от къдриците й се освободи от фибите. — Кажи ми!

— Остави ти бележка.

— Къде е?

— Изгорих я.

— Какво беше написано в бележката?

— Пишеше, че те напуска, за да се омъжи за Еймъс Мерик.

Бък имаше чувството, че Мелиса говореше на някакъв чужд език. Хана не би избягала, за да се омъжи за Еймъс. Тя му беше отказала, когато беше в беда и не виждаше никакъв изход. Дори и да не обичаше Бък, тя дори не би си и помислила за брак с Еймъс.

— Това е невъзможно. Хана не би го направила.

— Аз не я познавам чак толкова добре, колкото тебе — каза Мелиса, обидена от думите му. — Аз само прочетох бележката.

Бък знаеш, че има нещо нередно, но не би могъл да разбере, ако продължаваше да крещи на Мелиса.

— Какво пишеше?

Мелиса изглеждаше леко успокоена от факта, че той започва да й вярва.

— Пишеше, че мрази ранчото, че е уморена от това да е бедна и от непосилната работа в градината. Пишеше, че Еймъс е дошъл тази сутрин и отново й е предложил. И че най-накрая е осъзнала, че е била глупаво от нейна страна да му откаже преди.

— Това са пълни глупости. Хана обича това място.

— Пишеше също, че ме мрази — каза Мелиса, със зачервени от гнева страни. — И не би могла да понесе мисълта, че трябва да дели ранчото с мен до края на живота си.

Това беше първото нещо, на което Бък беше склонен да повярва. Хана се бе опитала да се разбира с Мелиса, но очевидно беше, че двете не можеха да живеят под един покрив.

— Имаше ли още нещо написано?

— Че си бил глупак да вярваш, че те обича. Ти си бил само една възможност да запази ранчото си. Еймъс щял да изплати напълно дълговете на ранчото и тя щяла да назначи Том да го управлява вместо нея.

Вкусът на това, да бъдеш отхвърлен, загорча в устата на Бък. През целия си живот се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи. Той не беше изразил чувствата си към Джейк и семейството му. Дори не си беше позволил изцяло да отговори на предаността на Зийк. Никога не си беше позволявал да допуска жена близо до себе си. Сега, когато се беше престрашил, когато беше повярвал, че някой можеше да го обича така, че да остане завинаги с него, най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. Хана го беше изоставила.

И въпреки че вечните му страхове бяха готови да го погълнат изцяло, една малка частица от него отказваше да изпадне в отчаяние. Убеждението, че Хана не би постъпила така, се открояваше ясно на фона на целия водовъртеж от чувства, които разкъсваха съзнанието му. Можеше и да бе решила, че вече не го обича, но никога не би постъпила като страхливка, написвайки бележка и бягайки, докато него го няма. Неговата Хана беше честна и пряма. Ако искаше да му каже нещо, щеше да му го каже направо в лицето.

— Тя ще си запази ранчото и ще се сдобие с богат съпруг — добави Мелиса. — Хана те изостави, Бък. Съжалявам, но е така.

— Не мисля, че е така — отговори Бък.

— Какво искаш да кажеш?

— Не вярвам, че е избягала, за да се омъжи за Еймъс Мерик. И знам, че не би оставила просто само една бележка.

— Да не искаш да кажеш, че съм си го измислила?

— Не знам. Защо изгори бележката?

— Бях ядосана, че ти причинява всичко това.

— Как изглеждаше почеркът й?

— Не си спомням. Обикновен, предполагам. Защо?

— Хана пише с красиви, големи, полегати букви. Не е възможно да не си го забелязала.

— Аз…

— Не мисля, че тя е написала каквато и да било бележка. Мисля, че някой я е отвлякъл и е оставил тази бележка, за да ме заблуди.

— Това е невъзможно. Не бих могла да го проспя. Още повече тя би викала, ако някой я отвлича.

— Хана не би крещяла. Тя би хапала, ритала и драскала, но не би крещяла.

— Как можеш да говориш така, когато тя те е напуснала.

— Защото не вярвам, че го е направила.

Мелиса положи ръка върху неговата:

— Бък, знам колко е трудно да приемеш истината, особено когато се отнася за някого, когото обичаш, но…

Той отблъсна ръката на Мелиса и излетя от стаята. Следван от сестра си, той провери спалнята на Хана, а след това всяка една стая в къщата. Всичко си изглеждаше същото, нищо не беше преместено.

— Е, поне знам, че не е избягала — каза Бък. — Не е взела никакви дрехи със себе си.

— Защо ще са й тези парцали? — попита Мелиса. — Ако щях да се омъжвам за богаташ, щях да го накарам да ми купи нови.

— Хана не се интересува от дрехи.

— Всяка жена се интересува от това как изглежда.

Бък излезе навън и се загледа в земята. Мелиса го последва.

— Какво правиш? — настоя да разбере тя.

— Някой е идвал тук с кабриолет — отговори й Бък, показвайки на Мелиса следите от колелата. — Поне три пъти. Ако не беше тази бележка, щях да си помисля, че е била майка й. Сигурна ли си, че ми казваш истината?

Мелиса изглеждаше вбесена:

— Защо да те лъжа за нещо такова?

— Защото не харесваш Хана.

— Не, не я харесвам — отговори рязко Мелиса. — Опитах се. Не лъжа. Ако отидеш да я потърсиш при майка й, ще разбереш, че е така.

Нещо в гласа на Мелиса го подразни. Тя знаеше повече, отколкото казваше.

— Откъде знаеш, че тя не е там?

— Защото в бележката пишеше, че отива в Утопия — Мелиса почти крещеше вече.

Бък спря. Може би Еймъс беше съчинил някаква история, с която да накара Хана да отиде до Утопия с него. Много вероятно, че нещо се е случило с майка й и че е при доктор Янт. И след това някак си е оставил бележката, която Мелиса беше намерила. Не звучеше много правдоподобно, но Бък не можеше да измисли нищо друго.

— Отивам до Утопия — обяви той.

— Защо?

— Не знам защо Хана е отишла там, но знам, че не е отишла, за да се омъжи за Еймъс. Отивам да я доведа обратно.

— Бък, знам, че ти е трудно да…

— Не е трудно, невъзможно е. Не ме търси тази вечер. Ще пребия Еймъс, така че най-вероятно ще ме затворят.

— Не би могъл да го направиш. Какво ще се стане с мен? Какво ще стане с парите, които ми обеща?

— Том ще се върне скоро. Предай му, че съм казал да те заведе при майката на Хана. Тя ще се погрижи за теб, докато се върна.

— Няма да отида там! — извика Мелиса. — Тя също ме мрази.

— Тогава се моли вечерята ти да не е загоряла.

Бък се отправи към хамбара, като не обръщаше внимание на това, което крещеше Мелиса след него. Преди да беше изминал и половината път, чу тропота на препускащи конски копита. Зийк. При вида на стария си приятел, сърцето му се изпълни с радост. Но щом той отново се връщаше тук, значи нещо лошо се беше случило. Бък спря и зачака.

— Какво търси Хана в ранчото на Джилет? — извика Зийк, преди още конят му да е спрял.

Неясните страхове и надигащото се безпокойство превърнаха сърцето му във вледенена от ужас топка.

— За какво говориш? — попита Бък.

— Видях един от работниците на Джилет да излиза от ранчото — каза Зийк. — Питаше за Том. Каза, че Джилет щял да се жени и той отивал до града да доведе свещеника. Помислих си, че вероятно става дума за сестра ти, която се е завъртяла около единствения богаташ в околността. Работникът обясни, че не бил виждал булката, затова отидох с него да видя дали няма да мога да я зърна. — Той свирепо изгледа Мелиса. — Помислих си, че ако сестра ти се омъжи за Джилет, бих могъл да се върна на работа в ранчото. Но видях Хана на един от прозорците на горния етаж. Разбрах, че нещо не е наред, затова дойдох да извикам и теб.

— Как разбра, че съм се прибрал?

Зийк се усмихна. Това се случваше толкова рядко, че Бък се изненада. Зийк щеше да е много привлекателен, ако спреше да гледа така, като че ли искаше да убие някого всеки миг.

— Последвах те, когато тръгна да търсиш онези коне — обясни Зийк. — Наблюдавах те, докато се скапваше от работа, за да построиш ограждението. Знаех, че ще ти отнеме поне месец, за да намериш сам достатъчно коне, затова открих някакви и ги подгоних към теб.

— Ах ти, подъл кучи син!

Усмивката на Зийк изчезна:

— Казах ти, че няма да те изоставя, докато имаш нужда от мен. Сега престани да стоиш там с отворена уста, а се мятай на коня си.

Бък се обърна към сестра си:

— Какво прави Хана при Джилет?

— Нямам представа — тя срещна погледа му, без да трепне, но той знаеше, че тя лъже.

— Много добре знаеш.

Зийк слезе от коня си и се запъти към Мелиса:

— Кажи му, преди да съм ти прерязал гърлото.

Тя отстъпи крачка назад, изплашена от омразата, струяща от очите му.

— В бележката не пишеше, че иска да се омъжи за Еймъс. А за Джилет. Не ти казах, защото мислех, че това много ще те нарани.

— Лъже! — отсече Зийк. — Ти никога не си се съобразявала с чувствата на никого другиго, освен собствените си.

Мелиса внимаваше да държи Бък между себе си и Зийк.

— Джилет е влюбен в Хана от момента, в който е пристигнал тук — каза тя. — Той я ухажваше през цялото време, докато те нямаше. Накрая тя се предаде и го прие.

— Това е лъжа! — извика Бък. — Хана никога не би се омъжила за Джилет.

В погледа на Мелиса проблесна гняв:

— Ти вярваш на нея, а не на мен?

— Всеки би й повярвал — каза Зийк. — Ти не си нищо друго, освен една лъжлива бяла уличница.

Мелиса се втурна покрай Бък и зашлеви Зийк. Той я бутна на земята.

— Ще позволиш това да му се размине ли? — настоя тя към Бък, а от очите й струеше омраза.

— Защо Хана отиде при Джилет? — попита Бък.

Той дори не се и помръдна да помогне на сестра си. Яростни искри изхвърчаха от погледа на Мелиса:

— Тя се беше уморила от теб — злобно изсъска тя към него. — Каза, че има нужда от любовник, който не е толкова непохватен. Каза, че иска мъж, който да е богат и да ти е приятно да го гледаш, а не някакво си безпарично бостанско плашило на кон.