Защо ли работниците биха откраднали фургона, талигата или амунициите? Вероятно като един вид отмъщение за отношението на баща й към тях.

— Нямаш ездитни коне, но вероятно може да има някакви, които са пуснати на свобода. Зийк и аз видяхме няколко, докато яздехме насам, но не можахме да ги приближим достатъчно, за да видим клеймото.

— Имахме повече от дузина коне, — каза госпожа Гросек. — Чух съпругът ми да го казва на един от хората си.

И Хана и Бък изненадано вдигнаха глава към нея.

— Е, вече не са тук, — каза Бък. — Огражденията за конете и кочините се нуждаят от поправка, но оградите около градината и курника са в чудесно състояние.

— Мама и аз ги проверяваме всеки ден, — каза Хана.

Бък не реагира. Вероятно не й повярва. Или по-скоро не вярваше, че жени могат да поправят огради.

— Най-лошата новина е за кравите, — продължи Бък. — Съседът ти каза, че баща ти е имал около три хиляди глави. Така ли е наистина?

— Предполагам.

Срамуваше се да си признае, че баща й никога не бе й казвал. Той не смяташе, че това е нещо, което една жена трябва да знае.

— Евънс каза, че едва ли ще открия и половината, и е прав. Още по-лошо е, че не видях много крави или малките им. А би трябвало да има поне седемстотин крави. Аз не видях и седемдесет, които да са в състояние да родят малки.

Хана се опита да потуши страха, който я завладяваше. Дори и да успееше да изплати дълговете, нямаше да остане нищо. От какво щяха да живеят с майка й? Виждаше как шансът й да бъде свободна, й се изплъзва.

Изведнъж се сети за още нещо. Как би могла да знае дали Бък казва истината? Вероятно самият той планираше да открадне добитъка, за който казваше, че е изчезнал, да го продаде и накрая да прибере парите за себе си. След това щеше да успее да купи ранчото, което тя щеше да бъде принудена да продаде.

Идеален план. Почти всеки мъж би се опитал да го осъществи и да надхитри две беззащитни жени. И тогава се сети как се бе отнесъл към майка й. Това не беше поведението на един крадец и лъжец.

— Какво мислиш, че е станало? — попита я Бък.

Хана се обърна с лице към него.

— Татко никога не е говорил с мен за ранчото. Ти имаш ли някакво обяснение?

Беше убедена, че има. Имаше вид на човек, който трябваше да направи сериозен избор и явно претегляше възможностите.

— Работниците ви вероятно са взели няколко от добичетата. Голяма част, вероятно, са се пръснали през зимата. Но това не обяснява липсата на кравите и малките им. Мисля, че някой ги краде.

— Но кой?

— Не знам.

— И какво ще направиш?

— Ще ги върна обратно, разбира се.

— Как?

— По възможност с хитрост. Но, ако се наложи — с оръжие.

Не можеше да повярва, че говори сериозно. Хората от Утопия заклеймяваха употребата на оръжие. Но не и когато ставаше въпрос за лов.

— Познаваш ли Уолтър Евънс? — попита я Бък.

— Ами, дойде да пие кафе веднъж, но това толкова вбеси татко, че повече не се появи.

Хана забеляза, че майка й се скова. Не се изненада. Тогава баща й я удари, и с дни не спря да й крещи и натяква, че е забавлявала разни мъже.

— Той би ли откраднал добитъка?

— Не мисля. Ти как смяташ, мамо?

Сара Гросек поклати глава, без да се обръща.

— Ами съседите ти на запад?

— Готвачът на Лиймън Джилет купува яйца и масло от нас. Другите не ги познавам.

— Той би ли откраднал от вас?

— Не. Той се опитва да ме накара да се омъжа за него, още откакто татко умря.

— Но това може да обясни защо го прави. Опитва се да те принуди да се предадеш.

На Хана не й се вярваше, но Бък изглеждаше ядосан и някак убеден в това. Вероятно е очаквал да получи повече от това партньорство. Само за секунда тя се запита дали не се опитва да получи и нея. Ако се оженят, той ще получи цялото ранчо. Не, прекалено много я мразеше. Тя не очакваше това да я разстрои, но беше така. Никой досега не я беше мразил. Дори и баща й. Това усещане не й хареса.

А тя би могла да го хареса, ако й дадеше шанс. Баща й не й позволяваше да ходи на гости или да има приятели. Работниците също се бяха държали настрана. Ако не броеше майка си, Хана винаги е била сама.

Колко хубаво би било да има с кого да си поговори за нещата, които я безпокояха, да има някого, на когото да се довери. Толкова много неща искаше да узнае, да каже, да научи… Чудеше се дали другите хора изпитваха същото като нея, таяха същите надежди и имаха същите съмнения. Майка й винаги е била чудесен събеседник, но на Хана й се искаше да си има приятел на нейната възраст.

Съмняваше се, че Бък някога ще й бъде приятел. Той я мразеше и искаше ранчото й. А може и да беше планирал да открадне добитъка й. Това едва ли щеше да ги превърне в приятели.

— По-добре да се залавяме с това споразумение. Сигурен ли си, че още го искаш? — попита тя Бък.

— Да поделяш отговорността по имота не е същото, като да наемеш работници — каза той. — Искам да знам точно къде ми е мястото в това партньорство. Очаквам същото и от теб.

— И аз мисля така.

Тя избърса ръцете си, отвори едно чекмедже и извади лист и писалка. Сложи ги на масата и попита:

— Ти ли ще пишеш или аз?

— Ти — той побутна хартията към нея. — Трябва да изброим всичко, което ще делим като собственост. Това включва къщата, всички постройки и огражденията за конете, всички крави, на които има клеймото на баща ти „Тъмблинг Ти“, и всички коне, които открием. А също и земята, която се води на името на баща ти. А, включи също и земята на името на Джейк Максуел.

Тя се зачуди дали той може да чете и пише. Доста мъже не можеха. Иначе се държеше доста делово.

— Какво общо има Зийк с всичко това?

— Що се отнася до това споразумение, Зийк е моя грижа.

Добре. Споразумение само с един мъж си беше по-добре, отколкото да се съобразява и с двамата.

Тя писа известно време в пълна тишина и после Бък се обади отново:

— Ако не успеем да платим дълга и се наложи да продадеш ранчото, ще си разделим парите. Ако обаче успеем да се издължим, искам да получа правото да откупя и твоята половина.

Хана така се стресна, че мастилото се разплиска по листа.

— Искаш да купиш ранчото?

— Един от нас ще трябва да го направи рано или късно.

Хана беше толкова притеснена, че дори не си призна, че не беше мислила по-далеч от това да си плати дълговете. Нито пък се беше замисляла как ще реагира обществото на факта, че Бък живее у тях.

— И аз искам да имам право на същото — каза Хана.

Бък изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Това е моят дом.

— Няма да се оправиш сама с всичко.

— Това не е твоя грижа.

— Добре, но ще настоявам да платиш в брой.

— Ще искам и ти да спазиш това условие.

— Можеш ли да напишеш тази дума?

Въпросът му я изненада. После я ядоса.

— Кое те кара да мислиш, че съм глупава?

— Не съм казал това. Много от фермерите не учат жените си да четат и пишат.

Но тя имаше късмет. Майка й я бе научила.

— Аз мога. И мога да напиша „условие“. А ти можеш ли?

Той направо я шокира, като се ухили насреща й.

— Не, но мога да чета и пиша. Изабел се погрижи всички да се научим.

Искаше да се запознае с тази Изабел. Досега не беше срещала жена, която може да накара един мъж да направи нещо, особено ако е против волята му.

— Конете ни и амунициите им не са част от това споразумение, — каза Бък. — Всичко, с което дойдохме аз и Зийк, си е наше.

Хана реши, че така е честно и го записа.

— Освен това ще задържим и всички крави или коне, които намерим и които не носят клеймото на „Тъмблинг Ти“.

На Хана й се стори, че има някаква уловка:

— Какво имаш предвид?

— Наоколо има много диви коне. Също и крави. Ако ги хванем и дамгосаме с наше клеймо, ще принадлежат на Зийк и мен.

— Така ли смяташ да откупиш моята половина?

— И това е вариант.

— Как мога да бъда сигурна, че няма да прекарваш цялото си време в търсене на диви коне или крави?

— Защото, ако го направя, няма да можем да си платим дълга и тогава няма да има какво да купувам.

— Освен ако не си решил да го откупиш от банката.

— Да, бих могъл.

Би могъл да дамгоса добитъка и да го държи някъде. Щом не носеха клеймото на ранчото, нямаше да й принадлежат, дори и да бяха от нейните животни.

— Добре, но и аз имам условие.

— Какво?

— Майка и аз ще се грижим за градината, пилетата и млекодайните крави. Ще продаваме това, което не ни трябва, но парите остават за нас.

— Няма да продадете всичко и да ни оставите със Зийк без храна, нали?

— А вие няма да дамгосате телетата ми със собственото си клеймо, нали?

— Ти нямаш телета.

— Когато имам?

— Мислиш, че ще те измамя ли?

— А ти мислиш ли, че аз ще те измамя?

Не му харесваше да хвърлят собствените му думи в лицето му, но това накара намръщеното му изражение леко да се промени. Вече не изглеждаше толкова навъсен. Дори изглеждаше замислен.

— Не знам.

— Аз също не те познавам.

— Имам и още едно условие! — добави Хана. — Сигурно няма да ти хареса. Няма да получиш половината от ранчото, преди да са изтекли шест месеца и то само, ако успееш да го спасиш. В противен случай ще си върнеш земята, която спомена, и аз ще платя на теб и Зийк по 200 долара за свършената работа.

— Не.

— Няма да отстъпя от това. Съгласна ли си, мамо?

Госпожа Гросек размисли за момент и после кимна с глава.

Бък впери поглед в Хана за един дълъг напрегнат миг. Изглеждаше още по-вбесен, по-решителен и опасен, отколкото когато пристигна. Тя искаше да извърне поглед, но се насили да не го прави.

— Добре! — каза той.

Хана с мъка прикри облекчението си. Знаеше си, че ще се предаде, ако той не отстъпи.

— Нещо друго, което искаш да впиша в споразумението?

— Вие ще трябва да ни приготвяте по две яденета на ден и да перете дрехите ни.

Хана не разбра защо това толкова я ядоса. Тя вече мълчаливо се беше съгласила. Мъжете не можеха да готвят или да перат. Но да го напишат в споразумението — това вече беше друго.

— Звучи все едно ще сме ваши роби.

Промяната в него беше незабавна и я изплаши. Той удари с юмрук масата толкова силно, че почти събори лампата. Майка й тихичко изписка. Хана ахна от изненада.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си роб.

Изражението му издаваше яростта му, а в очите му гореше див пламък. Тихият му глас само правеше думите да звучат още по-зловещо.

— Теб не са те заключвали в обора, не са те хранили с помия, която не става дори и за животните, не са те карали да работиш, докато припаднеш от умора и не са те били, докато вече не можеш да стоиш на краката си.

Яростта му — не, омразата му — я накара да се отдръпне назад.

— Попитай Зийк какво е да те оковават за стената на конюшнята всяка нощ. Питай Пери Холстед какво е да те пребият до смърт, само защото не можеш да работиш до изнемога. Не знаеш, че Рупърт Рейсън го уби, нали? И не ми вярваш? Искаш ли доказателство? Мога да ти покажа къде е погребан. Рейсън ме проследи по целия път до Ню Мексико, за да ме убие и да не мога да кажа на никого. И знаеш ли кое е най-странното?

Усмивката на Бък беше всичко друго, но не и искрена.

— Рейсън беше убит от хората, които беше наел да откраднат стадото ни. Кражба, която имаше за цел да прикрие убийството ми.

Шокът парализира Хана. Дори и тихия хленч на майка й не можа да я извади от вцепенението й. Тя знаеше, че Рейсън е мъртъв. Беше дошло писмо от командира на форта в Санта Фе, че случаен ездач е открил тялото му и го е погребал.

Но не знаеше нищо за останалото. Дали наистина Рейсън беше последвал Бък в Ню Мексико, за да го убие? Не познаваше Пери Холстед. Не знаеше, че Рейсън го е пребил до смърт. Беше й трудно да приеме, че толкова много зло може да съществува около нея, без тя да подозира за това. Но тя помнеше как баща й се беше отнесъл с Бък. Щом той го беше направил, защо и останалите да не са способни на дори още по-зли дела?

— Мама и аз ще ви перем и ще ви готвим — каза тя, когато успя да върне гласа си. — Просто, като искаш да го впиша в споразумението, изглежда все едно ни наказваш.

Но Бък не я слушаше. Той беше вперил поглед в майка й. Хана беше толкова разстроена, че не забеляза майка си, която изглеждаше замаяна и беше бледа като платно. Бък стана и взе полуизмитата чиния от ръцете й.

— Съжалявам, че си изпуснах нервите, госпожо Гросек! — каза той. — Повече няма да се повтори.

Той я поведе от мивката към един от столовете до масата.

— Да ви донеса ли нещо?

— Може би едно кафе ще й дойде добре — каза Хана. — Винаги пие чаша кафе, след като приключим в кухнята.

Хана се надигна, но Бък я изпревари. Дори помнеше за двете бучки захар. Не спря да я обсипва с внимание, докато цвета не се върна по бузите й.