— Забрави за готвенето и прането — каза й той.

— Не! — отвърна Хана. — Така е редно. Ще запиша също, че ти си длъжен да се погрижиш за постройките и трябва да поправяш огражденията и оградите.

— Нали вие се грижите за оградите.

— Ами, с това готвене и пране няма да ни остане време.

Той кимна.

— Нещо друго?

— Не.

Тя спря да пише и се подписа.

— Трябват ни два екземпляра — обади се Бък.

— Защо?

— За да имаме и двамата по един.

— Страх те е, че ще унищожа това ли?

— Ако всеки от нас има копие и двамата ще бъдем спокойни. Щом не искаш ти, аз ще го препиша.

— Не, няма проблем.

Тя преписа документа още веднъж и го подписа. След това побутна и двата листа към него и му връчи писалката. Той ги плъзна към майка й.

— И вие трябва да се подпишете, госпожо Гросек.

Майката на Хана го погледна все едно я е накарал да улови с ласо младо теле.

— Мама никога не е подписвала нищо през живота си — каза Хана.

— Но за теб не беше проблем?

— Нямам намерение да завися от мъж за каквото и да било! — обяви Хана. — Възнамерявам да управлявам това ранчо сама.

Нямаше намерение да разкрива картите си толкова скоро, но пък от друга страна защо Бък да не знае какво е намислила. Той й беше казал, че иска ранчото й. Тя пък му казваше, че няма намерение да му го даде.

Изражението на Бък беше неразгадаемо.

— Защо толкова много ненавиждаш идеята да се омъжиш? Това би решило всичките ти проблеми.

— Знаеш как се държеше баща ми с майка ми и с мен. Смяташ ли, че бих се омъжила след всичко това?

— Не всички мъже са като баща ти.

— Тези, които познавам, са.

— Зийк и аз не сме такива. И Джейк не е. Нито пък някой от останалите сираци.

— Мислех, че е осиновил всички ви.

— Така е.

— Тогава той ти е баща, а те са ти братя. Защо не ги наричаш така?

Усети, че е пристъпила в забранена територия, въпреки че той изглеждаше по-скоро притеснен, отколкото ядосан.

— Нямам братя. Имам само една сестра, която не мога да открия.

Хана се подразни, че той не приема тези хора като свое семейство. Тя би дала всичко да има семейство, дори и ако това значеше да я осиновят.

— Подпиши споразумението, мамо. Господин Хобсън сигурно ще иска да обсъди нещата отново с брат си Зийк, преди да си легне.

Гневът на Бък пламна отново, но Хана го изгледа смело, преди да се обърне към майка си.

Неподписаното споразумение все още лежеше пред госпожа Гросек.

— Първо вие трябва да го подпишете — каза Бък и свали поглед от Хана. — Съпругът ви не е оставил никакво завещание. Нищо няма да е законно, ако и двете не се подпишете.

Майка й още изглеждаше така все едно не вярваше, че й е разрешено да се подпише, но Бък определено бе в състояние да я накара да направи неща, които никой друг не би могъл. Имаше нещо в него, което я караше да повярва в неговата искреност. Хана би желала част от тази искреност да бъде и за нея. Беше толкова уморена от целия този гняв.

Майка й подписа и двата екземпляра, старателно и бавно изписа името си с красив калиграфски почерк. Самата тя бе научила Хана да пише по същия начин.

Бък подписа първия екземпляр и го върна обратно на госпожа Гросек.

— Нека дъщеря ви прибере това някъде на сигурно място.

Той подписа и собственото си копие, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Зийк и аз ще закусим в пет. Искам да сме на седлата преди изгрев.

Хана отвори уста да му каже, че не става толкова рано, но после се отказа. Ако ще управлява сама ранчото, трябваше да се научи да работи толкова упорито колкото и Бък. Щом това значеше закуска в пет, значи щеше да е готова в пет.

— А вечерята кога да е готова?

— Няма да се върнем преди мръкнало.

След като Бък излезе, стаята й се стори странно празна.

Откакто се помнеше, Хана се радваше на отсъствието на баща си, защото това значеше спасение от напрежението и страха. Мускулите й се отпускаха и бдителността й намаляваше. Мислите й започваха да препускат необезпокоявани и сетивата й започваха да се освобождават от вцепеняващия страх.

Отсъствието на Бък не й донесе познатото облекчение. Част от напрежението наистина си отиде, но заедно с това тя усети и липсата на нещо жизнено необходимо. Как можеше да мисли така за мъж, на когото дори не вярваше? Това я обърка. Почувства се ограбена от отсъствието му, а това едновременно я изплаши и развълнува.

Въпреки съмненията й в неговата почтеност, тя не се страхуваше от Бък. Той искаше ранчото й, но не заплашваше самата нея. Поне не и физически. Виж, душевното й спокойствие беше нещо друго.

— Този мъж може да донесе доста неприятности, ако реши.

Мислите на Хана се разпиляха. Когато се обърна, майка й вече се беше върнала до мивката и бе започнала да мие чиниите. Гърбът й беше скован, но очите й бяха необичайно живи.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъже като него могат да накарат момичетата да правят неща, за които после да съжаляват.

Хана не можеше да повярва на ушите си. Майка й никога не беше говорила за мъжете по този начин. Всъщност, тя изобщо не беше говорила за мъже досега.

— Хайде да зарежем това място и да се преместим в Утопия — каза Сара Гросек. — Трябва ти съпруг.

— Но аз не искам съпруг.

— Не може да няма някой приятен млад мъж там някъде. Можем да отидем в Борн или Ню Браунфелс.

— Мъжете мислят, че жените могат само да им раждат синове и да се грижат за тях. Ако се провалим в което и да е от двете, ни бият.

— Бък не е такъв.

— Не му вярвам.

Сара вдигна глава.

— Мислиш, че иска да ни измами?

— Не знам. Държи се много мило с теб, но мен ме гледа все едно иска да ме удуши. Пък и много ясно каза, че иска ранчото. Мисля, че няма да позволи нищо да застане на пътя му. Ако се наложи да ни измами, мисля, че няма да се поколебае да го направи.

Сара отново й обърна гръб и изми още две чинии, без да продума.

— Той е гневен. Иска да си го върне на Натаниъл чрез нас — каза най-накрая тя. — Но няма да ни измами или да открадне от нас.

— Може би си права, мамо, но не можем да разчитаме на това. Трябва да изкараме достатъчно пари, за да можем да откупим неговата половина от ранчото.

— За какво ти е това място? Мислех, че го мразиш.

— Това е домът ни.

— И тук никой мъж не би могъл да те притеснява.

— И това също.

— Не бива да се затваряш така в себе си. Не всички мъже са като баща ти.

— А ти познаваш ли такива, които не са като него?

— Познавах навремето. Преди да ме принудят да се омъжа за Натаниъл.

Хана винаги се беше чудила какви са тези родители, които ще принудят дъщеря си да се омъжи за човек, когото не понася. Сега се замисли дали майка й не е била влюбена в някой друг преди това.

— Жените трябва да се омъжат — казваше майка й. — Трябва им съпруг, който да се грижи за тях и деца, за които да се грижат. Иначе не са щастливи.

— Много съм си добре така — каза Хана. — Не казвам, че не искам деца, но това не е достатъчна причина да търпя и мъж наоколо.

— Е, сега трябва да търпим цели двама — припомни й майка й.

— Само през следващите шест месеца.

— И какво като откупиш неговата половина? Ти не знаеш как да управляваш това ранчо.

— Но ще се науча! — каза Хана.

Решителността й се подхранваше от подписаното споразумение, което лежеше в джоба й.

— След като изтекат тези шест месеца, възнамерявам да знам всичко за отглеждането на кравите, което знае и Бък Хобсън.

Пета глава

Въпреки че ранчо „Рафтър Ди“ беше най-голямото покрай река Педърнейл, голямата двуетажна каменна къща изненада Бък. Прясно боядисана, кокетна и очевидно поддържана по-добре и от къщите в Утопия, тя създаваше впечатление, че това е домът на заможен човек.

— Пак ти повтарям, че не трябваше да идваме тук! — каза Зийк. — Ако той краде кравите ни, няма да постигнеш нищо, освен, че вече ще е нащрек и ще внимава за нас.

— Това, че видяхме няколко от нашите крави на път за насам, не означава, че той ги краде — отвърна Бък.

— Тук забелязахме четири-пет пъти повече откъдето и да е другаде — настоя Зийк. — Очевидно е, че ги краде.

— Не можем да бъдем сигурни. Добитъкът непрекъснато скита из околността. Още по-лошо е през зимата. Това е най-близкото ранчо. Нормално е да са стигнали най-напред дотук.

— Според мен, да си взимаме кравите, пък после ще се обясняваме.

— Джейк казва, че е най-добре да се действа прямо и право в целта, вместо да се увърта. Това спестява много неприятности.

— Защо непрекъснато цитираш Джейк?

— А кого да ти цитирам? Баща си или може би стария Гросек?

— Това не е много мъдър съвет. Най-много да те застрелят.

— Ще видим.

— Аз няма да се показвам — продължи Зийк. — Никой няма да ти се довери, ако се появиш заедно с чернокож.

Бък се опита да разубеди Зийк, но както обикновено без успех.

Самият той не вярваше, че добитъкът се е озовал тук случайно, защото видяха само крави с малките им. Ако беше случайно, щяха да видят също и едногодишни бичета както и две до четири годишни говеда по пътя.

Бък веднага разбра, че мъжът, когото беше видял да напуска ранчото на Хана първия ден, когато пристигна, е бил готвачът.

— Аз съм Бък Хобсън. Господарят ти тук ли е?

— Ей там, при огражденията — каза готвачът и изчезна в къщата.

Лиймън Джилет наблюдаваше как един от каубоите му обяздваше кон. Външният му вид леко изненада Бък. Беше слаб, спретнат и имаше бебешко лице. Носеше бяла риза и вратовръзка под обикновената си черна жилетка. Тежкият златен ланец и двата пръстена му придаваха вид на конте. Във всеки случай, нищо в него не издаваше, че той би могъл да е крадец на добитък.

Освен очите. Погледът му беше твърд като стомана.

Предварително решил да се държи дружелюбно, Бък слезе от коня.

— Здравейте! — поздрави той. — Аз съм Бък Хобсън. Работя в ранчо „Тъмблинг Ти“.

— Тогава определено сте объркали пътя.

Бък не беше очаквал топъл прием, но това, определено, беше доста грубо отношение.

— Реших да намина да ви се представя — продължи той, опитвайки се да запази приятелския тон.

— И?

Този човек беше повече от груб. Беше направо враждебно настроен.

— Смятам, че е хубаво човек да познава съседите си.

Джилет само за миг отклони поглед от коня и ездача в ограждението. Конят вече бе приел юздата. Сега идваше ред на седлото.

— Според мен е чиста загуба на време.

Определено опитът да се държи дружелюбно също беше загуба на време.

— Открих няколко от нашите крави във вашите земи — каза Бък.

Джилет рязко извърна поглед към Бък. Явно думите бяха привлекли вниманието му.

— Какво казахте?

Очите му напомняха на Бък на гърмяща змия, готова да нападне всеки момент.

— Тази зима никой не се е грижил за добитъка в „Тъмблинг Ти“. Предполагам, че животните са се пръснали из целия окръг.

— Тук няма ваши животни.

— Но аз ги видях.

Сега вече Джилет изглеждаше, очевидно, ядосан.

— Възнамерявам да помоля останалите собственици на ранчо да направим събирането и преброяването заедно — каза Бък. — Надявам се да се присъедините и вие.

— И защо да го правя? Моят добитък не се е разпръснал.

— Може би, но колкото повече работници, толкова по-бързо и лесно ще приключим с това.

— Никой не се занимава с животните в Рафтър Ди, освен собствените ми каубои.

— Нямам нищо против това — отвърна Бък, самият той вече леко ядосан. — Просто ще отделим нашите животни, които са влезли в земите ви.

— Казвам ви, тук няма такива.

— Аз пък казвам, че има.

Бък не разбираше защо този мъж непрекъснато отричаше, след като това много лесно можеше да се установи.

— Ще говоря с хората си, като се върнат — каза Джилет. — Те може и да знаят за какво говорите.

— Да може. — Бък имаше чувството, че се движи по много тънък лед. Едно погрешно движение и…

— Ще започнем да дамгосваме едва следващия месец — продължи Джилет, наблюдавайки много внимателно Бък. — Искам да изчакам, докато всички крави се отелят.

— Ще ни уведомите ли, когато започнете?

Джилет все още се взираше преценяващо в него.

— Да, ще пратя един от хората си да ви каже.

— Може да изпратите готвача си. Той и без туй идва да купува яйца и масло от нас.

— Да, добра идея — неочаквано Лиймън Джилет се усмихна широко. — Тези жени Гросек се оказаха голяма работа. От известно време се опитвам да придумам по-младата да се омъжи за мен. Дори й предложих да купя ранчото им.

Гневът, който го завладя, свари Бък неподготвен. Въпреки контешкия си вид, Джилет беше крадец и най-вероятно изпечен мошеник. Бък веднага реши да охлади интереса му към Хана.