Уолтър не изчака отговора й.

— Градината ви е много по-хубава от моята. Какво смятате да засадите тази година?

Впуснаха се в разговор за зеленчуците, които ще засадят, и Хана обеща да му продаде всичко, което й остане в повече.

След като Уолтър си тръгна, майка й влезе в къщата. Хана довърши работата си в градината и влезе вътре само, за да разбере, че през последните няколко часа майка й беше чистила стаята на Бък.

— Той каза, че не иска да влизаме тук — отбеляза тя.

— Не вярвам, мъжете не обичат да пипат нещата им, но пък винаги искат всичко да е в ред.

— Тогава защо Бък ми нареди да не пипам нищо?

— Това ги кара да се чувстват силни, все едно не се нуждаят от никого.

Хана зяпна, все едно виждаше майка си за първи път. Доколкото си спомняше, майка й почти не беше общувала с други мъже, освен със съпруга си. И все пак, сега говореше така, като че ли ги беше изучавала през целия си живот.

— Какво имаш предвид? — попита Хана.

Сара се усмихна леко и Хана бе разтърсена от топлината на тази усмивка. Не си спомняше вече откога не я бе виждала да се усмихва.

— Не съм прекарала в тази къща целия си живот. Също като теб и аз се омъжих по-късно.

— Аз нямам намерение да се омъжвам.

— И аз бях красива и имах много ухажори. Преди да се преместим тук, живеехме в града. Общувах с другите дами и обсъждахме техните съпрузи и многото им изисквания. Установих, че почти всички мъже са еднакви.

— Като си имала толкова много ухажори, защо си се омъжила за татко?

Майка й никога досега не бе говорила за живота си. Хана не знаеше нищо за него.

— Натаниъл Гросек предложи пари на баща ми. Виж, по-добре да измислим какво да сготвим за вечеря. Сигурна съм, че мъжете ще са гладни като вълци, когато се приберат.

Хана беше толкова изумена от това, което чу, че изобщо не се разтревожи за вечерята и евентуалните предпочитания на Зийк и Бък. За нея никога не е било тайна, че майка й не обичаше баща й, но се шокира от факта, че е била купена и продадена като робиня. Нищо чудно, че баща й се отнасяше с нея като със собственост. За него тя винаги е била точно това.

Смразяващ страх скова Хана. Ако все още беше жив, дали баща й щеше да я продаде за съпруга на Лиймън Джилет или Еймъс Мерик? Вътрешно знаеше, че би го направил.

Хана беше потънала в мислите си, когато майка й шумно изпъшка. Вдигна глава и видя, че тя е вперила поглед в хамбара, който се виждаше от кухненския прозорец.

— Какво има? — попита тя.

— Нещо се е случило с Бък — отвърна й Сара, бършейки ръце, след което грабна един чайник от печката и хукна към вратата. — Ранен е.

Шеста глава

Хана изтича навън и се втурна към хамбара, а мислите и чувствата й бяха в пълен безпорядък. Не можеше да си обясни защо бе толкова разстроена от факта, че човек, когото бе срещнала преди по-малко от ден, е ранен. Инстинктивно усещаше обаче, че ако нещо се случеше с Бък, вече нищо нямаше да бъде същото.

Когато наближи, видя тъмно петно кръв, просмукало се върху ризата му.

— Какво се е случило? — извика тя.

— Някакъв мръсник от ранчо „Рафтър Ди“ го простреля — обясни Зийк.

Хана се опита да задържи Бък на седлото, докато Зийк слезе от коня си. Беше толкова топъл, отпуснат, пълен с живот. Не искаше да повярва, че може да умре.

— Какво правехте там?

— На Бък му хрумна шантавата идея, че трябва да каже на Джилет, че част от животните ти са навлезли в неговите земи, преди да тръгне сам да ги търси.

Майка й също й помогна да задържат Бък, докато Зийк успее да го хване.

— Но защо някой ще стреля по него?

Тя искаше да помогне на Зийк да пренесат Бък, но видя, че той ще се справи по-лесно без помощта й. Вместо това изтича пред него и отвори вратата. Майка й вече бе влязла в къщата.

— Открихме няколко от кравите ви в един каньон — продължи да обяснява Зийк, запъхтян под тежестта на Бък.

— Защо са били там?

Зийк поспря за миг и й хвърли унищожителен поглед.

— Някой ги е скрил там, естествено. Хората от Рафтър Ди крадат животните ти.

Хана можеше и да не иска да се омъжва за Лиймън Джилет, но той изглеждаше толкова почтен и красив, за да бъде крадец.

Тя се затича към стаята на Бък. Майка й вече беше приготвила леглото му. На масата имаше кърпи и леген с вода.

— Сложи го да легне по корем! — каза Хана. — Ще трябва да срежем ризата му.

— Не! Разкопчай я.

Гласът на Бък беше много слаб и немощен, но това не му попречи да спори с нея и Хана се обнадежди, че все пак не е сериозно ранен.

— Бък е най-стиснатият човек, когото познавам — намеси се Зийк. — Според него е кощунство да съсипеш една хубава риза, когато всичко, от което се нуждае, е лека поправка.

— И едно добро изпиране — каза Хана, учудена, че Бък може да мисли как да спести пари в ситуация като тази.

Зийк го обърна и Хана започна да разкопчава ризата му. Бък направи немощен опит да отблъсне ръцете й.

— Зийк! — прошепна той.

— А, не! Грижата за ранените е женска работа — възпротиви се Зийк. — Аз отивам да хвана копелето, което те простреля.

— Недей. Твърде много са — промълви Бък. — Ще те убият.

— Изобщо няма да ме видят. Не възнамерявам да им се представя първо.

Той се обърна към Хана.

— А ти гледай да се погрижиш добре за него. Не искам нищо да му се случи.

Това си беше предупреждение, дори заплаха.

— Трябва му лекар — каза в отговор Хана. — А най-близкия живее в Утопия.

Зийк не се поколеба.

— Отивам да го доведа.

— Няма да дойде! — обади се Бък. — Помня го. Той…

— Ще дойде! — обеща Зийк.

На Хана й се стори, че долавя лек трепет в гласа му. Ако беше така, това беше първият признак на емоции, които Зийк показваше.

— Трябва да се погрижим за раната — обърна се Хана към майка си. — Ако не го направим, може да му изтече кръвта, преди да се появи лекарят. Помогни ми да го съблечем.

Майка й обаче се дръпна рязко назад. Явно новопридобитата й смелост в присъствието на мъже не включваше събличането им, дори и ако ставаше въпрос да се свали само една риза.

Самата Хана също изпитваше неудобство. Винаги я бяха държали настрана от мъжете. Дори не й позволяваха да влиза в кухнята, когато работниците се хранеха. Никога не беше виждала някого гол, било то само до кръста. И със сигурност никога дори не си бе и представяла да съблича някого.

Разтрепери се от вълнение. Спомни си мускулестото тяло на Бък, тежестта му, ръста му. Той беше млад, красив и мъжествен и тя реагираше на това по начин, по който никога не беше реагирала на Еймъс Мерик или Лиймън Джилет. Почти не можеше да устои на желанието си да го докосне.

— Остави ме! — каза Бък.

— Трябва да почистя раната.

— Лекарят ще го направи.

— Още не е дошъл.

— Ще дойде. Мога да почакам.

Хана осъзна, че думите му не са плод на някаква престорена скромност. Той не искаше тя да го докосва. Омразата му беше толкова силна, че по-скоро би лежал в собствената си кръв и мръсотия, отколкото да й позволи да го докосне.

— Не е необходимо да ме харесваш, за да ми позволиш да ти помогна.

Погледът му беше смразяващ.

— Нито пък е необходимо аз да те харесвам.

Той не реагира. Това вече я ядоса. Държеше се глупаво и инатливо. Хана нямаше високо мнение за мъжката интелигентност, но от него определено бе очаквала повече.

— В това състояние едва ли ще можеш да изпълниш своята част от уговорката ни! — сопна му се тя ядно.

Той я изгледа сърдито, но каза:

— Добре, давай.

Въпреки неохотното му съгласие, погледът му я подканваше да го докосне. Тя протегна ръка, но после бързо я отдръпна.

— Няма да те ухапя — каза Бък.

— Не съм много сигурна — измърмори тя, отвратена от собственото си малодушие и ядосана от факта, че Бък веднага усети нейната неувереност.

— Сигурен съм, че знаеш как се разкопчават копчета. Имаш цяла редица отпред на роклята си.

Веднага осезаемо почувства прилепналите към тялото й дрехи, как пристягаха гърдите й, кръста й, корема й. Беше, като че ли Бък я докосваше с очи. Изпита непреодолимо желание да се отдръпне, да се скрие някъде.

— Знам, че няма да понесеш гледката — каза той. — Забрави!

— Не е това! — възпротиви се Хана. — Просто не съм свикнала да бъда в компанията на мъже.

— Може би трябваше Зийк да остане, а ти да отидеш да доведеш доктора.

Хана се вбесяваше все повече и повече както на себе си, така и на Бък, но не достатъчно, че да преодолее нежеланието си да го докосне.

— Ако затвориш очи…

— О, за Бога! — възкликна Бък, но въпреки това затвори очи.

Хана се насили да се пресегне и да започне да разкопчава ризата му. Отчаяно се опитваше да мисли само за копчетата и плътната материя, от която бе изработена ризата. Но в момента, когато я отгърна и зърна гърдите на Бък, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за тялото на мъжа пред себе си. Кожата му беше бяла и гладка. Тук-там се виждаха черни косъмчета, виещи се по изваяните му мускули.

Тя се опита да се съсредоточи върху кръвта, която беше напоила ризата му, но усилието й да не го гледа, докато го разкопчава, всъщност я принуди да го докосва много повече от необходимото. Последното копче бе разкопчано и пред очите й се разкри пъпа му и бледата бразда, която тръгваше надолу. Хана си забрани да мисли за останалата част от тялото му. Усети как се изчервява, докато издърпваше ризата от панталона му.

— Свърши ли вече? — попита Бък. — Още малко и ще заспя.

Хана дръпна и последния край на ризата. Изобщо не съжали, когато го видя да потрепва от болка.

— Ще трябва да се обърнеш. Няма как иначе да сваля ризата.

— Не мисля, че ще мога.

— Ще изгуби много кръв — обърна се Хана към майка си. — Ще трябва да ми помогнеш. Няма да мога да го обърна сама.

Хана видя как майка й се опитва да се пребори със себе си. Бък също го видя. Той веднага се преобрази в същия джентълмен, когото тя беше видяла предния ден в кухнята им.

— Всичко е наред! — каза Бък с онзи специален тон, който пазеше само за Сара. — Не е необходимо да ме докосвате, ако това ще ви разстрои.

Хана недоумяваше с какво толкова Бък успяваше да омагьоса майка й, но тя излезе от вцепенението си. Двете заедно успяха да го обърнат и той се озова в средата на леглото. Отне й доста време, докато успее да свали ризата от здравото му рамо и да я отметне настрани.

Тя ахна от изумление, когато видя гърба му.

Множество белези прорязваха гърба му от врата до кръста, имаше дори по рамената и горната част на ръцете. Времето и грижите бяха излекували плътта, но за Хана беше безпределно ясно, че Бък е бил пребиван системно и жестоко.

И това му беше причинено от собствения й баща.

Тя вдигна поглед, само за да улови собствения си ужас, отразен в очите на майка й. Не знаеше какво би могла да направи, за да предотврати побоите, но изпита огромна вина, защото дори не е подозирала за тях. Баща й никога не бе удрял майка й или нея толкова силно, че да им останат белези. Синините им изчезваха без следа. Мислеше си, че и с Бък е било същото. А той е понасял всичко, без да каже и дума, и дори бе попречил на баща й да я набие през онзи горещ августовски следобед.

А тя го бе възнаградила с пренебрежение.

Нямаше значение, че го беше направила, за да го предпази от още побои. Нямаше значение, че му беше благодарна, че се беше тревожила за него и дори се бе молила за него. Единственото, което имаше значение бе, че не беше направила нищо, за да спре това безумие.

Нищо чудно, че я мразеше и искаше да й отнеме ранчото.

Видът на тези белези върна горчилката от последните години. Хана си спомни страха, който бе виждала в очите на майка си, докато сновеше из къщата в опит да отгатне и задоволи желанията на съпруга си и в същото време се стараеше да остане незабелязана. Тя помнеше и собствения си страх, докато се мъчеше да защити майка си от изблиците му на ярост, които зачестяваха все повече и повече с нарастването на дълговете на ранчото.

Хана извърна очи от белезите на Бък и се насили да проговори.

— Можеш ли да се повдигнеш малко? Искам да махна ризата, без да мърдам ръката ти.

— Издърпай я! — каза й Бък.

— Ще те заболи.

— Просто го направи.

Преди куража съвсем да я е изоставил, Хана хвана ризата и я издърпа. Бък изстена, но ризата беше свалена. Майка й натопи една кърпа във водата и после й я подаде. Бавно и внимателно, Хана почисти кръвта около малката, зле изглеждаща дупка, където куршумът беше влязъл в рамото му.

Но дори докато почистваше кръвта от раната, на Хана й бе трудно да повярва, че Бък лежи в леглото с рана от куршум в рамото. Тя знаеше, че съществува насилие навсякъде, но мъжете в Утопия се опитваха жените им да не стават свидетели на това зло. Когато видя жестоките белези по гърба на Бък, Хана се почувства наивна и глупава.