Джейн Морган вече стоеше до вратата. Първа в редицата.

Стюардът се усмихваше измъчено на пътниците, които минаваха покрай него. Определено не би искал да е на другия край на масата в срещата на онази дама. Би трябвало да носи предупредителна табелка за опасност.

* * *

— Ваше Височество, длъжен съм да ви посъветвам срещу това.

Ахмед ал Джамир, специален съветник в посолството, се наведе над масата и тъмните му очи пронизаха Хайя.

— Вашето положение…

— Аз съм член на борда — кротко се обади Хайя.

— Имах предвид вашето кралско положение — настоя Джамир. — Тези делови въпроси биха могли да бъдат оставени на другите. Би трябвало просто да продадете дяла си. Какъв е смисълът?

Тъмните й очи пробягаха по цифрите пред нея; най-сетне вдигна поглед и се обърна към него.

— Смисълът е, че „Блясък“ е моята компания. Моят магазин. И не съм го забравила.

Дори и останалите да бяха.

Той бе готов да се разплаче. Принцесата един ден щеше да бъде кралица, може би дори скоро. Съпругът й разполагаше с безчет милиарди, с голяма армия. Даже преди наследството Хайя можеше да избира между шестнадесет отделни двореца, имаше повече бижута, отколкото би могла да носи.

Въпреки цялата й шумна и скъпа реклама тази компания бе едно нищо. Нищо!

Снижи глас и й напомни всичко това. И двамата знаеха какво има предвид всъщност. Не прилягаше на една принцеса на Гада да се занимава с бизнес в Америка! Виж онази англичанка, Джейн Морган. Известна по цял свят — въпреки че Джамир не би посмял да изрече на глас думите — като ужасно корава кучка.

Той не искаше Сити Хайя да бъде споменавана в едно и също изречение с Джейн Морган! Това я унизяваше, унизяваше принц Джабер. Уронваше престижа на кралското семейство!

Хайя затвори папката с отчета на компанията и се обърна да погледне охранителите и чиновниците си.

— Оставете ни.

— Но, принцесо…

— Можете да изчакате пред вратата.

Последваха неохотно поднесени поклони и после всички кротко се изнизаха през вратата. Хайя изгледа Ал Джамир.

— Когато се омъжих за Негово Височество, му заявих, че нямам намерение да загърбвам предишния си живот.

— Но събитията…

— Да. Всички знаем какво се случи. — Нямаше да позволи да засегнат промяната в положението й. — Въпреки всичко, Ахмед, аз основах тази компания. Аз създадох духа й. Аз наложих етичните норми. Нещо, което Сали и Джейн очевидно искат да премахнат. Няма защо да се страхуваш. Днес ще бъде последният ден, в който се потапям в света на бизнеса. Знам дълга си.

Тя загърна по-здраво раменете си с копринената роба и дипломатът остана впечатлен. Това беше самата истина — независимо от произхода си Хайя ал Джабер се държеше така, сякаш короната вече бе на тъмнокосата й глава.

— Но ти и всички останали трябва да разберете нещо. Няма да допусна те да унищожат това място. Днес е последната среща. И ще направя така, че да се запомни.

Той замълча пред гнева й.

— Можеш да ги повикаш обратно — заяви Хайя величествено, надменно.

Тя отново се върна към отчета.

Сали изпрати въздушна целувка на ликуващата тълпа и лекичко размаха само връхчетата на лакираните си пръсти.

— Благодаря на всички, много ви благодаря!

Мина по червения килим и се приближи до очакващите я превъзбудени репортери. Светкавиците блеснаха като фойерверки, а цяла гора от дълги микрофони се появи пред лицето й. Арабската принцеса не им бе обърнала никакво внимание и това бе лошо, но какво пък толкова? Сали бе истинското златно момиче, любимката на Америка! Репортерите се заблъскаха напред, крещяха въпросите си към звездата.

— Сали! Време ли е за твоето отмъщение?

— Кой е собственик на „Блясък“?

— Това американска компания ли е?

— Какво ще кажеш на почитателите?

Последният въпрос бе отлично подадена топка. Сали престана да се усмихва за фотографите и се обърна към камерата.

— Искам да им благодаря за любовта и подкрепата! Не бих могла да постигна това без вас! — измърка тя.

— Какви са плановете ти, Сали?

— Знаете колко много обичам „Блясък“! Тук съм само за да оправим нещата. — Тя отправи към цяла Америка прочутото си намигване. — Няма защо да се притеснявате, защото аз съм тук и ще се погрижа всичко да се нареди, както трябва.

— Но принцеса Хайя! Джейн Морган!

— Обичам тези дами — бодро отсече Сали. — Но всеки знае, че „Блясък“ това е Сали Нелсън! Сега, ако ме извините, трябва да се захващам за работа.

Изпрати нова въздушна целувка направо в телевизионните камери, завъртя се на високите си токчета от „Маноло“ и мина гордо по червения килим, докато портиерите я поздравяваха.

Репортерите коментираха възбудено. Сали Нелсън знаеше как да застане пред камера. Получиха онова, което им бе нужно. Сали бе звезда.

Тя щеше да им даде да се разберат на другите две. Никой от папараците не се съмняваше в това.

* * *

— Точно отпред е, госпожице Морган.

— Знам къде е магазинът — отсече Джейн. Преглеждаше документите от банкерите си. Всяка дума в правния текст имаше значение. Понякога адвокатите пропускаха нещо, нямаше им вяра.

— Отпред ли да ви спра? — Шофьорът й се взря в пътя напред. — Определено се е събрал много народ. Вижте само каква тълпа!

— Не. Направете ляв завой тук.

— Ляв?

Да не беше глух?

— Да — сопна се тя.

— Но „Блясък“…

— Не отиваме към „Блясък“, а към складовата база. Има закрит паркинг между склада и офисите.

— Не искате никой да ви види — каза шофьорът, разбрал най-сетне.

Точно така.

— Не обичам шума.

Той погледна в огледалото за обратно виждане към кестенявата й коса, която бе подстригана спретнато на къса черта. Прическата бе строга като самата нея. По дяволите! И бодливите свинчета не бяха толкова настръхнали като нея.

Но Джейн Морган плащаше добре, наистина много добре, а коледната му премия се измерваше в хиляди долари. Синът на колегата му, онзи с недъгавия крак, бе тормозен в училището си и тогава госпожица Морган бе платила обучението му в частен католически колеж. Сега хлапето имаше най-високи оценки на изпитите и Рафаел смяташе, че може да спечели стипендия за университет от престижната „Айви лийг“.

Преглътна и замълча. Тя не се сближаваше със служителите. В това нямаше нищо лошо. Всички, които работеха в „Моргана Инк“, знаеха кой е шефът.

— Да, госпожо, както желаете — каза той.

Само след две минути вече бе оставил новата най-корава бизнес дама на Америка, кралицата на Дау Джоунс, на гърба на склада. Загледа се как протяга стройните си крака в строги затворени обувки на нисък ток от задната врата и после крачи решително през паркинга, между огромните камиони, пълни със стоки на „Блясък“.

Значи пристигаше тайно. Джейсън предположи, че сигурно трябва да се обади на някои хора, да сключи сделка в последния момент, нещо такова.

Повечето хора смятаха, че това е последната й битка. Че всичко е свършило.

Не и той.

Никога не би заложил срещу Джейн Морган.

* * *

Заседателната зала пращеше от напрежение.

Дългата лъскава махагонова маса бе пренаселена. Имаше редици от мъже и жени в тъмни костюми, високоплатени адвокати, инвестиционни банкери и финансови акули от отделите „Сливания и нови придобивки“. Всички си играеха с бележниците и писалките си „Мон Блан“ или се преструваха, че гледат цифрите.

Зад тях се разкриваше фантастична гледка. Високо над Бевърли Хилс, през високите от пода до тавана прозорци в стената се виждаха всички билбордове, всички лимузини, леката мъгла, която тегнеше над града. Но никой не се разсейваше.

Начело на масата, от лявата страна, седеше принцеса Хайя, а мъжете от охраната й стояха зад нея и стискаха оръжията си.

Точно срещу нея бе Сали Нелсън. Прочутата й руса коса се спускаше като лъскав водопад по гърба й. Бебешко сините й очи бяха стоманено твърди и разкриваха бизнес дамата, която се криеше зад звездата. Тя съвсем не бе само лице за показ и бе тук, за да им го покаже.

И Джейн Морган, която бе настояла на правото си да седне на председателското място, цялата в черно. Облечена така за собственото си погребение?

Три силни жени. Някога най-добри приятелки, а сега смъртни врагове. Всяка, решена да контролира най-известния магазин в света — глобален символ.

Неговата съдба, както и тяхната, щеше да се реши днес.

Джейн Морган се взря в лицата край масата и кимна студено на Хайя и Сали. Повечето хора в залата смятаха, че всичките й планове ще се сринат, но гласът й, онзи прословут хладнокръвен английски глас, не издаваше и капчица страх.

— Добро утро. Обявявам заседанието за открито.

Първа глава

Лос Анджелис — 1987

„Трябва да се бориш за правото си да се веселиш…“

От мощния касетофон в единия край на игрището бумтеше оглушителен рап. „Бийсти бойс“ огласяха застоялия въздух в поредния задушен ден в Бевърли Хилс. Беше началото на новия срок и учителите само се усмихваха един на друг и се обръщаха на другата страна. Привилегированите момичета в училището на госпожица Милтън вече се бяха разделили на обичайните си затворени кръгове. Джули Менърс, кралицата на осми клас, бе извадила новата си играчка и се хвалеше с нея. Джули и приятелките й ходеха със смъкнати до глезените бели чорапи и повдигнати поли, носеха косите си назад, използвайки за това очилата си „Рей Бан“, и имаха значки на хевиметъл групи. Тръскаха глави, а дългите им коси се развяваха, за да покажат колко са готини.

Учителите, които се разхождаха край бюрата за регистрация пред сградата, се преструваха на дълбоко потънали в разговорите си и не обръщаха внимание на Джули и нейната клика. Баща й бе режисьор в киното и това я правеше силна. Осемдесетте години бяха време, когато славата и известността бяха много важни в този град. Както и навсякъде другаде, всъщност.

Повечето момичета — както по-малките, така и по-големите — вече се събираха на групички около „кралицата майка“, преструваха се, че харесват музиката, правеха й комплименти за косата, за изкуствените нокти, за облака от парфюм „Пойзън“ на „Диор“, в който тя обичаше да се носи. Джули ги оглеждаше всички с пренебрежителна усмивка, докато отмяташе коса, и сякаш се опитваше да реши на кого да окаже благоволение. Истинска светска смъртна присъда бе да не те харесва най-мощната клика в училище.

Учителският състав също се бе научил да се страхува от нея. Преподавателите, които бащата на Джули не харесваше, оставаха много за кратко в академията на госпожица Милтън. Останалите си затваряха ушите за оглушителната музика и се преструваха, че не е нещо важно. Хевиметълът и рапът бяха модерни. Такава бе и Джули. И всички искаха да са като нея.

Е, почти всички.

Тъмнокосо, слабичко момиче седеше в противоположния ъгъл на игрището, до ужасно модерната градина в стил дзен, която училищното настоятелство бе подредило през ваканцията: заравнени с гребло чакълени пътеки, плоски камъни за стъпване, квадратни езерца, дървета бонзаи и тучнозелени бамбукови насаждения. Тя седеше на моравата и четеше книга, а обикновената й кожена ученическа чанта лежеше до нея.

Изобщо не обръщаше внимание на обожателите на Джули. Чакаше някого.

— Проклета англичанка — просъска Мелиса Смит и я подритна, докато минаваше.

— Разкарай се, Мелиса — спокойно отвърна момичето. Не привличаше погледите: чиста коса, прибрана в стегната конска опашка, очила с черни рамки, никакъв грим. Но в нея имаше някаква стаена сила.

Мелиса Смит бе от тайфата на Джули.

— Книжният червей пак се е заровил в книгите. Какво е това? — Тя грабна тънкото томче. — „Ариел“ от Силвия Плат. Да не би да учиш за перилен препарат? — присмя се Мелиса. Джейн Морган не се подмазваше на никого. И не се страхуваше от тормоз. Две причини, заради които я мразеше. Момичето не беше красиво, но явно това изобщо не го интересуваше. Като цяло бе много странно.