— Защо ме наричат така?
Иронията в случая бе, че постепенно, докато месеците отминаваха, Хелън усещаше, че губи част от идентичността си. Баба винаги й говореше на английски и арабският й закърняваше. Понякога се объркваше в някои от обичаите и не можеше да разбира напълно родителите си, когато те спореха и минаваха на родния им език.
Опитваше се да пази корените на културата си, но, разбира се, тези грубиянки не виждаха, че тя става все повече американка. Хелън беше просто а-раб-ка за тях и винаги щеше да остане такава.
— Само се фукат. Мислят те за странна, защото никога не излизаш с момчета.
— Джейн също не излиза.
— Опа! — възкликна кротко Джейн. — Изобщо не разбираш какво е да си тактична, нали Хелън?
— Какво означава „тактична“?
— Няма значение. — Сали отново кипеше от енергия. — Искаш останалите да те приемат, нали?
— Нали си има нас — отвърна Джейн, все още леко засегната.
— Но другите момичета… — Хелън се бореше с копнежа на аутсайдера да принадлежи към групата. — Останалите. Нали разбирате.
Джейн кимна. Разбираше я. Погледна към Сали.
— Съгласна съм. Никога не се отказват. Особено Джули и Мелиса и компанията им. Ужасно е досадно.
— Значи трябва да направим нещо по въпроса. — Сали се протегна, загорялото й момичешко тяло се изви като котешки гръб на слънцето. — Ще им го върнем — за онова, което се опитаха да сторят на Хелън.
Под меките извивки на южняшкото й произношение Джейн долови истински гняв и леко потрепери. Сали може и да не бе особено силна в учебните дисциплини, но не беше глупава. В нея имаше някаква стоманена нишка. А точно сега беше бясна.
— Хайде да направим парти — каза Сали след кратка пауза.
— Парти ли? — попита Хелън.
Джейн се усмихна. Хитро.
— Да. Истинско парти. Като най-страхотния купон за годината, на който задължително трябва да те видят, иначе все едно е свършено със социалния ти престиж. Нека малко натрием носовете на тези момичета. Да им докажем, че двете наистина сте ми приятелки. — В очите на Сали проблесна опасно пламъче. — И ако ви тормозят, ще има последици.
Тъмните очи на Хелън за миг се спряха на шумната и противна групичка момичета в другия край на игрището — те се смееха. Най-вероятно на нея.
— Но те няма да дойдат на нашето парти — каза тя. — Не разбирам.
Сали се усмихна на приятелката си. Понякога тя се чувстваше доста объркана, когато Хелън и Джейн си говореха. И двете бяха супер интелигентни и можеха да проумеят неща, които или не бяха по силите й, или я отегчаваха, но когато ставаше дума за великолепие и стил, Сали Ласитър бе в стихията си.
— О, ще дойдат — заяви тя хладнокръвно. — Нали, Джейн? Ще дойдат. Само трябва да направим партито достатъчно голямо и шумно и направо ще ме молят за покани. Ще се справите прекрасно, ако имате стил.
Пресегна се и потупа Джейн и Хелън по раменете.
— Трябва да разберете едно: блясъкът е оръжие.
И им намигна.
Хелън Яна стоеше в кухнята в дома си и внимателно наблюдаваше как майка й приготвя чая. Правеше го по марокански, като използваше пресни листенца от мента и много захар и го поднасяше в малки, изящно украсени чашки върху гравиран сребърен поднос. Това бе обичайният им следобеден ритуал, който винаги я успокояваше. Беше като късче от родината.
— Искаш ли чашка чай? — попита майка й, като внимателно подбираше английските думи. Баба настояваше да говорят на английски дори у дома.
— Благодаря — учтиво отвърна Хелън. Пое чашата и отпи внимателно. Чудеше се как да подхване темата.
— Днес намерих прекрасни праскови на пазара — обади се майка й и продължи да бъбри. Хелън огледа кухнята — беше модерна и стилна, но относително малка. Баба обичаше да се местят, искаше да живеят в най-добрия квартал, който можеха да си позволят. Това бе третата им къща за пет години. Все още не бяха в Бел Еър или Бевърли Хилс, но бяха в централната част на Лос Анджелис, на Трета улица, близо до сградата на Гилдията на писателите, в много престижен затворен комплекс. Хелън знаеше, че майка й и сестра й Жасмин много обичат сигурността, както и перфектно поддържаните морави, малките къщи — всички еднакви, развлекателния център на комплекса с басейн и спортна зала. Тук всичко бе чисто и подредено. Баба̀ бе купил една от по-малките къщи, а с останалите пари плащаше училищните такси на Хелън. Освен това бе купил много голям мерцедес, най-нов модел телевизор, домашен компютър и харчеше пари за подходящи костюми и часовници.
За баба външният вид бе всичко. Хелън обмисли това. Можеше ли сега да го използва в своя изгода?
Доста странно бе да растеш така, между два свята. С любящи родители, които обаче бяха лицемери. Да, баба и майка й отчаяно искаха да се впишат в тукашното общество. А Хелън отлично познаваше силата на копнежа. Усещаше го всекидневно в училище. Но освен това бяха мюсюлмани, не особено ревностни, рядко посещаваха храма, но все пак за тях правилата бяха едни, а за нея — други. Досега още не бе посмяла да доведе Сали или Джейн у дома. Особено пък Сали. Бяха с прекалено западни разбирания, прекалено решителни. Ако баба някога зърнеше нарочно скъсените поли на Сали, щеше да забрани на Хелън да се вижда с нея.
Дали имаше изобщо вероятност да я пусне на партито?
Хелън стисна здраво чашата си. Едва ли. Но все пак на нея й се ходеше, о, колко много искаше да отиде. И без това нямаше да върши нищо непозволено, помисли си тя гневно. Нямаше да пие алкохол, нито да се целува с момчета. Искаше само да може да е там, да бъде с приятелките си. Да е в центъра на събитията. Да натрие носа на онези, които я тормозеха.
Да види какво е да бъдеш като Сали — поне веднъж, поне за една вечер.
— Знаеш ли, мамо, в дома на приятелката ми Сали ще има голямо парти след две седмици. — Хелън се стараеше да говори с небрежен тон. — Тя е много богата, баща й има петролна компания.
— Твоята приятелка е прекалено млада за подобно нещо — изсумтя майка й под нос.
— Ами… няма да има никакъв алкохол — излъга Хелън. — А и родителите на Сали ще са там… нали разбираш, като придружители.
Майка й се обърна да я погледне, а устните й бяха стиснати здраво в тънка линия.
— Категорично не, Хелън. Звучи като нещо забранено — с момчета и срещи с непознати. Подобно разпуснато поведение не е за добро момиче като теб. Баща ти няма да разреши. Избий си го от главата.
— Но…
— Не — повтори майка й, а после мина на арабски за още по-голяма тежест: — Ла-а.
Хелън само сви рамене, сякаш не беше нещо важно, и довърши чая си. Прекият подход не бе дал резултат. Преди година, преди Сали и Джейн, тя щеше да приеме факта кротко, примирено, както винаги бе правила.
Тази вечер отказваше да се предаде.
Щеше да измисли начин. Бе твърдо решена.
Баща й се прибра у дома, целуна жена си и започна да й разказва как е минал денят му. Средна работа, без много поръчки. Вероятно се очертаваше сделка с внос на козметика. Майка й започна да говори бързо на арабски, който Хелън бе започнала да забравя заедно с избледняващите спомени за стария й живот в Йордания.
Внезапно й хрумна нещо. Стана и отиде в кухнята, сякаш нищо не я притесняваше, и започна да слага масата за вечеря.
— Хелън. — Гласът на баба бе строг. — За какво говори майка ти? Някакво парти? Не би трябвало дори да ме питаш за подобно нещо.
— О! — възкликна небрежно тя, докато изваждаше чаши за вода от шкафа. — Няма нищо, баба. Просто едно грандиозно събитие в имението на Сали в Бевърли Хилс. Мама не е разбрала — и без друго никога не биха ме поканили.
— Какво? — примигна той.
Хелън сви рамене.
— Сали е мила с мен в училище, но те двете с Джейн, естествено, се движат в различни социални кръгове.
— Обясни ми! — мрачно нареди баба̀.
— Ами, както знаеш, бащата на Джейн е посланик. И има титла „почитаем“. Това е английска титла, той е аристократ. А Сали е една от най-богатите наследнички в Америка. Имам предвид, няма начин — нашето семейство едва ли би могло да се надява да се покаже пред обществото в подобна компания. Партито на Сали е много престижно, само за най-отбраните момичета в училище. Нямам нищо против.
Лицето на баща й бе почервеняло.
— Искаш да кажеш, че уж ти е приятелка, но не те е поканила?
— О, покани ме. След като й казах, че ти никога не би ми позволил да ида. Така хем може да каже, че ме е поканила, хем знае, че няма да се появя там — в компанията на важните момичета. Техните бащи са най-малкото известни филмови продуценти. — Хелън се усмихна леко. — Такъв е животът баба, знаеш как е в този град.
— Не. Няма да стане. — Баща й поклати глава. — Ние сме също толкова добри, колкото и те.
— На партито ще има придружители — намеси се и майка й. — Може би и посланикът ще бъде там. Би било хубаво дъщеря ни да познава такива хора.
— Взех решение. — Гласът на баба̀ беше строг. — Ще отидеш. Кажи й, че съм ти позволил да идеш. Ще те взема в десет и половина. Естествено, ще бъдеш облечена скромно и ще стоиш при приятелките си от училище. Само момичета.
— Но Сали не смята, че…
— Едва ли може да си вземе поканата обратно. Не! Моята дъщеря е също толкова добра, колкото и другите. Както и семейството ни. — Той изсумтя под нос. — Ще отидеш, Хелън, не спори с мен!
Дъщеря му се извърна, за да не види той тържествуващата й усмивка. Не разбираше родителите си напоследък, но все още знаеше как да надхитри баща си в собствената му игра.
— Разбира се, татко — покорно каза Хелън. — Не бих си и помислила.
Сали щеше да я подготви за партито. Щеше да е скромно преобразяване и не виждаше защо да не приеме. Най-добрият подход в този случай бе просто изобщо да не казва нищо на родителите си. По-добре да ги моли за прошка, отколкото за разрешение.
Джейн прелистваше страниците на учебника по математика, мъчейки се да се съсредоточи върху задачите. Но през прозорците на всекидневната се виждаше пътеката към скалите на брега, която я мамеше навън. Беше прекрасен октомврийски ден и не можеше да се концентрира. Може би трябваше да зареже числата и вместо това да се захване с някоя от биографиите. Това й беше хоби — да се рови в живота на другите. Особено харесваше книгите, чиито герои бяха постигнали успех, след като са имали трудно детство. Можеше да се идентифицира с тях.
Вярно, живееше в луксозна малка къща под наем в Малибу, оборудвана с всички модерни удобства, имаше си икономка и шофьор. Но си нямаше близък човек, който наистина да е загрижен за нея. Както си напомняше често, не можеш да платиш на някого да те обича.
Запита се с присвито сърце какво ли прави точно сега баща й. При последното му обаждане гласът на Томас Морган звучеше по-напрегнато от обичайното. Не би трябвало да се притеснява за него, но се тревожеше. Надеждата, че някой ден той ще я обикне, никога не угасваше напълно.
— Джейн! — Детегледачката й Консуела я викаше от дневната, където гледаше любимия си телевизионен сериал с голям пакет чипс. — Приятелките ти са тук.
Джейн подскочи и бутна настрани книгата. Какво? Сали никога не идваше насам. В къщата й нямаше нещо, което Сали да си няма у дома, и то десет пъти по-хубаво — винаги се събираха заедно в имението. Но сега наистина видя как личната й бяла лимузина паркира пред входната врата, или поне се опитваше да се побере там.
— Гледай да се прибереш преди девет, не забравяй за вечерния час — обади се вяло Консуела.
— Да, разбира се. — Отнасяше се към това със заслужено презрение. Консуела изобщо не се интересуваше какво прави тя.
— Хей, качвай се. — Сали отвори вратата. — Отиваме в салон за красота. И при добър очен лекар.
— Защо? — подозрително попита Джейн и побутна очилата си по-нагоре върху носа си.
— Недей да спориш с мен, скъпа. Ще се погрижим за теб.
Хелън надникна засмяна.
— И аз ще ходя.
— И двете. Няма да приема отказ — категорично заяви Сали. — Качвай се. Веднага!
"Блясък" отзывы
Отзывы читателей о книге "Блясък". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Блясък" друзьям в соцсетях.