А после си помислям как майка ми ще понесе загубата му, и че именно аз ще трябва да ѝ съобщя, че съпругът ѝ е умрял като предател заради това, че се е сражавал за моята кауза, след като цял живот се е бил за другата страна. Мисля си за всичко това и се чувствам уморена и ужасена до дън душа; толкова уморена и ужасена, колкото не съм се чувствала през целия си живот; по-зле, отколкото когато баща ми се прибра у дома от битката при Тоутън и каза, че нашата кауза е изгубена; дори по-зле, отколкото когато съпругът ми така и не се завърна от Сейнт Олбънс и ми съобщиха, че е загинал храбро в нападение срещу привържениците на Йорк.

Чувствам се по-зле, отколкото когато и да било преди, защото сега знам, че е по-лесно да въвлечеш една страна във война, отколкото да направиш така, че да се възцари мир, а една страна във война е непоносимо място за живеене, рисковано място да имаш дъщери и опасно място да се надяваш на син.

* * *

В Лондон ме посрещат като героиня, и целият град подкрепя Едуард, но това няма да има никакво значение, ако онзи главорез Уорик го убие в тъмницата. Засега се настанявам в добре укрепения Тауър в Лондон заедно с момичетата си и синовете си от Джон Грей — те са покорни и изплашени като кученца сега, когато виждат, че не всяка битка се печели и не всеки любим син се връща невредим у дома. Разтърсени са от загубата на дядо си и вуйчо си Джон и всеки ден питат дали кралят е в безопасност. Всички скърбим: моите момичета изгубиха един добър дядо и любим вуйчо и знаят, че баща им е в ужасна опасност. Пиша на сродника си, херцога на Бургундия, и го моля да подготви безопасно укритие във Фландрия за мен, моите синове и за момичетата ми, дъщерите на краля. Казвам му, че трябва да намерим някое малко градче, някое невзрачно място и бедно семейство, което може да се престори, че приютява английски братовчеди. Трябва да намеря за дъщерите си скривалище, където никога няма да ги открият.

Херцогът се кълне, че ще стори повече от това. Ще подкрепи гражданите на Лондон, ако излязат да се бият за мен и за Йорк. Обещава войници и армия. Пита ме какви новини имам от краля. В безопасност ли е?

Не мога да му пиша, за да го успокоя. Новините за моя съпруг са непонятни. Той е крал в плен, също като бедния крал Хенри. Как е възможно това? Как може подобно нещо да продължава? Уорик все още го държи в замъка Мидълхам и убеждава лордовете да отрекат, че Едуард някога е бил крал. Има хора, които твърдят, че на съпруга ми ще бъде предложен избор: или да абдикира от престола в полза на брат си, или да се качи на ешафода. Уорик иска или короната, или главата му. Има хора, които казват, че само след броени дни ще научим, че Едуард е свален от трона и е избягал в Бургундия, или че е мъртъв. Трябва да слушам такива клюки вместо новини, а междувременно се питам дали ще остана вдовица през същия месец, в който изгубих баща си и брат си. И как ще понеса това?

Майка ми идва при мен през втората седмица от бдението ми. Пристига от стария ни дом в Графтън, със сухи очи и някак превита, сякаш е ранена в корема и се е свила от болка. В мига щом я виждам, разбирам, че няма да се наложи да ѝ съобщавам, че е вдовица. Тя знае, че е изгубила голямата любов на живота си, и ръката ѝ остава отпусната върху възела на колана ѝ през цялото време, сякаш притиска смъртоносна рана. Тя знае, че съпругът ѝ е мъртъв, но никой не ѝ е казал как е умрял. Налага се да я въведа в личната си стая, да затворя вратата, за да не влязат децата, и да намеря думите, за да опиша смъртта на съпруга ѝ и сина ѝ. А за тези достойни мъже смъртта от ръката на предател е била позорна смърт.

— Толкова съжалявам — казвам аз. Коленича в краката ѝ и стискам ръцете ѝ. — Толкова съжалявам, майко. Ще взема главата на Уорик заради това. Ще убия Джордж.

Тя поклаща глава. Вдигам поглед към нея и виждам по лицето ѝ бръчки, за които мога да се закълна, че не са били там преди. Майка ми е изгубила блясъка на доволна жена, а радостта е изчезнала от лицето ѝ и е оставила бръчки на умора.

— Не — отвръща ми тя, галейки сплетената ми коса. — Тихо, тихо. Баща ти не би искал да скърбиш. Той знаеше рисковете много добре. В крайна сметка това не беше първата му битка. Ето — тя бърка в роклята си и ми подава написана на ръка бележка. — Последното му писмо до мен. Той ми изпраща благословията си и обичта си към теб. Написал я е, когато му казали, че ще бъде освободен. Мисля, че е знаел истината.

Почеркът на баща ми е ясен и дързък като речта му. Не мога да повярвам, че вече никога няма да видя едното и да чуя другото.

— А Джон… — майка ми млъква насред изречението. — Джон е загуба за мен и за своето поколение — казва тя тихо. — Брат ти имаше пред себе си цял живот.

Тя прави пауза:

— Когато отгледаш едно дете и то стане мъж, започваш да си мислиш, че е в безопасност, че вече си защитена и сърцето ти не може да бъде разбито. Когато едно дете преживее всички болести на детството, когато дойде чумава година и отнесе децата на съседите ти, а въпреки това твоето момче оживее, започваш да си мислиш, че то ще е в безопасност завинаги. Всяка година си казваш: още една година далече от опасността, още една година, която го приближава към възмъжаването. Отгледах Джон, отгледах всичките си деца, останала без дъх от надежда. После го оженихме за онази стара жена заради титлата и богатството ѝ и се смеехме, сигурни, че той ще я надживее. За нас беше страхотна шега да знаем, че Джон е млад съпруг на толкова стара жена. Подигравахме се с възрастта ѝ, мислейки, че тя е много по-близо до гроба, отколкото той. А сега тя ще го погребе и ще си запази богатството. Как е възможно подобно нещо?

Майка ми издава продължителна въздишка, сякаш е твърде уморена за нещо повече.

— И въпреки това аз би трябвало да знам. Точно аз, от всички хора на света, трябваше да знам. Аз имам Зрението, трябваше да прозра какво предстои, но някои неща са твърде тъмни, за да бъдат прозрени. Времената са тежки, а Англия е земя на скърбите. Никоя майка не може да бъде сигурна, че няма да погребе синовете си. Когато една страна е във война, братовчед се е изправил срещу братовчеда, а брат срещу брата, никое момче не е в безопасност.

Отпускам се назад и сядам на пети.

— Майката на краля, херцогиня Сесили, ще познае тази болка. Ще изпита същата болка, която изпитваш. Ще познае загубата на сина си Джордж — процеждам. — Кълна се! Ще го види как умира като лъжец и изменник. Ти изгуби син, и тя също ще изгуби, давам ти думата си.

— Ето и ти искаш да спазиш този ред — предупреждава ме майка ми. — Още и още смърт, още вражди, още деца без бащи, още овдовели невести. Нима искаш един ден да скърбиш за загиналия си син, както скърбя аз сега?

— След Джордж можем да се помирим — казвам упорито. — Те трябва да бъдат наказани за това. От днес Джордж и Уорик са мъртви, кълна се в това, майко. От днес те са мъртви — надигам се и отивам до масата. — Ще откъсна едно ъгълче от писмото на баща ми — казвам. — Ще запиша смъртта им със собствената си кръв върху писмото му.

— Грешиш — отвръща майка ми тихо, но ме оставя да отрежа едно ъгълче от писмото и да ѝ го върна.

На вратата се чука и аз изтривам сълзите от лицето си, преди да позволя на майка ми да се провикне: „Влезте“, но вратата се разтваря безцеремонно и Едуард, скъпият ми Едуард, влиза небрежно в стаята, сякаш е излизал на целодневен лов и му е хрумнало да ме изненада, като се прибере у дома по-рано.

— Боже мой! Това си ти! Едуард! Ти ли си? Наистина ли си ти?

— Аз съм — потвърждава той. — И аз ви поздравявам, почитаема майко Жакета.

Хвърлям се към него, и когато ръцете му ме обгръщат, долавям познатия му аромат и усещам яките му гърди, и се разхълцвам дори само от допира му.

— Мислех, че си в тъмница — казвам. — Мислех, че Уорик ще те убие.

— Изгуби смелост — отвръща съпругът ми кратко, като се опитва да ме погали по гърба и едновременно с това да разпусне косата ми. — Сър Хъмфри Невил вдигна Йоркшър в подкрепа на Хенри, а когато Уорик тръгна срещу него, никой не го подкрепи: той имаше нужда от мен. Започна да проумява, че никой няма да приеме Джордж за крал, а аз няма да се откажа от трона си. Не беше се договорил за това. Не посмя да ме обезглави. Честно казано, не мисля, че би могъл да намери палач, който да го направи. Аз съм коронован крал: той не може просто да ми клъцне главата, все едно съм парче дърво за подпалки. Аз съм миропомазан: моето тяло е свещено. Дори Уорик не смее да убие хладнокръвно един крал.

— Дойде при мен с документа за абдикацията ми, а аз му отвърнах, че не виждам как ще подпиша, защото съм щастлив, че съм отседнал в къщата му. Готвачът е отличен, а избата — още по-добра. Казах му, че не бих имал нищо против да преместя целия си двор в замъка Мидълхам, ако иска вечно да му бъда гост. Добавих, че не виждам причина управлението ми да не се провежда от неговия замък, на негови разноски. Но че никога няма да се отрека от това, което съм.

Той се разсмива — с обичайния си силен и уверен смях.

— Любима, трябваше да го видиш. Той си мислеше, че съм в негова власт, че короната е на негово разпореждане. Обаче откри, че аз не съм склонен да му помогна. Беше по-хубаво от представление да го видя колко е озадачен и как се чуди какво да направи. Щом научих, че си на сигурно място в Тауър, не се страхувах от нищо. Той си мислеше, че ще се пречупя, когато ме плени, а аз дори не се огънах. Мислеше си, че все още съм малкото момче, което го обожаваше. Не си даваше сметка, че вече съм зрял мъж. Бях изключително приятен гост. Хранех се добре, а когато ме навестяваха приятели, настоявах те да бъдат приемани и гощавани, както се полага на кралски особи. Първо поисках да се разхождам в градините, после — в гората. Сетне казах, че бих искал да излизам на езда, и какво лошо може да стане, ако ми позволяват да ходя на лов? И така, Уорик започна да ме пуска да излизам на езда. Членовете на съвета ми идваха на гости и настояваха да ме видят, а той не знаеше как да им откаже. Съвещавах се с тях и дори прокарах един-два закона, та всички да знаят, че нищо не се е променило и че още съм крал. Трудно беше да не се смея в лицето на Уорик. Той смяташе да ме затвори в тъмница, а вместо това откри, че просто поема разноските за един цял кралски двор. Любима, поисках докато се храня, да пее хор и той не намери начин да ми откаже. Наемах танцьори и актьори. Накрая Уорик започна да проумява, че да държиш в плен краля не е достатъчно: трябва да го унищожиш. Трябва да го убиеш. Но аз не му отстъпих нищо: той знаеше, че по-скоро ще умра, отколкото да му отстъпя нещо.

— После, една прекрасна сутрин преди четири дни неговите коняри допуснаха грешката да ми дадат собствения ми кон, моя боен кон Фюри, който може да надбяга всички коне в техните конюшни. И така, аз реших да пояздя малко по-надалече и малко по-бързо от обикновено. Това е всичко. Помислих си, че може би ще успея да яздя, докато стигна при теб — и успях.

— Значи всичко свърши? — питам невярващо. — Измъкна се?

В гордостта си съпругът ми се ухилва като момче.

— Ще ми се да видя коня, който може да ме настигне, когато яздя Фюри — казва той. — Бяха го оставили в конюшнята две седмици и го хранеха с овес. Бях в Рипън, преди да успея да си поема дъх. Не можех да го спра, дори да исках!

Разсмивам се, споделяйки задоволството му.

— Мили Боже, Едуард, толкова се страхувах! Мислех, че няма да те видя никога повече, любими.

Той ме целува по главата и ме погалва по гърба.

— Нима не казах още в началото, когато се оженихме, че винаги ще се връщам при теб? Не казах ли, че ще умра в леглото си при теб, моята съпруга? Нима не обеща да ме дариш със син? Мислиш ли, че има затвор, който би могъл да ми попречи да се върна при теб?

Притискам лице към гърдите му, сякаш искам да се заровя в тялото му.

— Любов моя. Любов моя. Значи ще се върнеш със стражите си и ще го заловиш?

— Не, прекалено е силен. Все още държи в подчинение по-голямата част от Севера. Надявам се, че ще можем отново да сключим мир. Той знае, че този бунт се провали. Достатъчно умен е, за да си дава сметка, че е изгубил. Той, Джордж и аз ще трябва да скърпим някакво споразумение. Те ще ме помолят за прошка и аз ще ги помилвам. Но той разбра, че не може да ме държи в плен. Сега аз съм крал: той не може да промени това. Закле се да ми се подчинява, както аз съм дал клетва да управлявам. Аз съм неговият крал. Свършено е. А страната не желае нова война между още съперничещи си крале. Аз не искам война. Заклех се да донеса на страната справедливост и мир.

Той издърпва последните фуркети от косата ми и потрива лице в шията ми.

— Липсваше ми — казва. — И момичетата. Имах един-два ужасни мига, когато най-напред ме отведоха в замъка и бях в килия без прозорци. И съжалявам за баща ти и брат ти.