Филипа Грегъри - Бялата кралица

Едуард вдига глава и поглежда майка ми.

— Съжалявам за загубата ви повече, отколкото мога да опиша, Жакета — казва той искрено. — Такива са законите на войната и всички знаем рисковете, но убивайки вашия съпруг и сина ви, те отнеха живота на двама достойни мъже.

Майка ми кимва.

— И какви ще бъдат вашите условия за помирение с човека, който уби моя съпруг и сина ми? Предполагам, че и това ще му простите?

Едуард прави гримаса при суровата нотка в гласа ѝ:

— Няма да ви хареса — предупреждава той и двете ни. — Ще дам на племенника на Уорик титлата херцог Бедфорд. Той е наследник на Уорик: трябва да дам на Уорик нещо, което да го обвърже с нашата фамилия.

— Давате му старата ми титла? — пита невярващо майка ми. — Титлата на Бедфорд? Името на първия ми съпруг? Давате я на един предател?

— Не ме е грижа дали племенникът му ще получи титла на херцог — казвам припряно. — Убиецът на баща ми е Уорик, а не момчето. Не ме интересува племенникът му.

Едуард кимва:

— Има още — казва той смутено. — Ще дам дъщеря ни Елизабет за жена на младия Бедфорд. Тя ще утвърди съюза.

Обръщам се рязко към него:

— Елизабет? Моята Елизабет?

— Нашата Елизабет — поправя ме той. — Да.

— Ще сгодиш нея, едно дете, което още няма и четири години, в семейството на човека, който уби дядо ѝ?

— Ще го сторя. Това беше война на братовчедите. Трябва да бъде помирение на братовчедите. И ти, любима, няма да ме спреш. Трябва да накарам Уорик да сключи мир с мен. Трябва да му дам голям дял от богатството на Англия. По този начин дори давам шанс на неговите потомци да наследят трона.

— Той е предател и убиец, а ти смяташ да омъжиш малката ми дъщеря за неговия племенник?

— Да — казва Едуард твърдо.

— Кълна се, че това никога няма да се случи — казвам ожесточено. — И още повече: предричам, че то никога няма да се случи.

Той се усмихва.

— Прекланям се пред свръхестествените ти способности за предсказване — казва и се покланя ниско на майка ми и на мен. — Но само времето ще докаже дали предсказанието ти е вярно или погрешно. Но междувременно, докато аз съм крал на Англия и притежавам властта да омъжа дъщеря си за когото пожелая, винаги ще правя най-доброто, което мога, за да попреча на враговете ни да удавят вас двете като вещици, или да ви удушат на кръстопътя. Като ваш крал ви казвам още, че единственият начин да дам на вас и на всички жени в това кралство и на техните синове безопасността, която трябва да имат, е да намеря начин да спра тази война.

Уорик се връща в двора като любим приятел и предан ментор. Ще бъдем като семейство, чиито членове преживяват по някоя и друга кавга, но освен това се обичат. Едуард се справя с това доста добре. Посрещам Уорик с усмивка, топла като замръзнал водоскок, от който капе лед. От мен се очаква да се държа, сякаш този човек не е убиецът на баща ми и брат ми и тъмничар на моя съпруг. Държа се, както ми е наредено: от устните ми не се откъсва нито една гневна дума, но Уорик знае и без да му казвам, че си е създал един опасен враг до края на живота си.

Той е наясно, че не мога да кажа нищо, и лекият му поклон, когато ме поздравява, е тържествуващ.

— Ваша светлост — казва той любезно.

Както винаги, с него се чувствам смутена, като момиче. Той е светска личност и е планирал съдбата на това кралство, когато аз се учех как да се държа с нейна светлост лейди Грей, майката на съпруга ми, и се подчинявах на първия си съпруг. Гледа ме, сякаш би трябвало още да храня кокошките в Графтън.

Искам да се държа ледено, но се боя, че изглеждам само нацупена.

— Добре дошли отново в двора — приветствам го неохотно.

— Вие винаги сте толкова мила — отвръща той с усмивка. — Родена сте за кралица.

Синът ми Томас Грей издава леко възклицание, разгневен като момче, каквото всъщност си е, и излиза от стаята.

Уорик ми се усмихва сияйно:

— Ах, младите — казва той. — Многообещаващо момче.

— Само се радвам, че не беше с дядо си и обичния си вуйчо при Еджкоут Мур — отговарям, изпълнена с омраза към него.

— О, аз също!

Уорик може и да ме кара да се чувствам като глупачка и като безпомощна жена, но аз ще сторя, каквото е по силите ми. В кутията ми за бижута има тъмен медальон от почерняло сребро, а в него, заключено в тъмнината, държа неговото име — Ричард Невил — и това на Джордж, херцог Кларънс, написани с кръвта ми върху късчето хартия от ъгълчето на последното писмо на баща ми. Това са моите врагове. Аз ги проклех и ще ги видя мъртви в краката си.

В най-тъмния час от най-дългата нощ, в самия миг на настъпването на зимното слънцестоене, ние с майка ми слизаме до река Темза, черна като стъкло. Пътеката от двореца Уестминстър се спуска успоредно на водата, а тази вечер реката е придошла, но е много тъмна в мрака. Почти не я виждаме, но я чуваме как се плиска в кея и се удря силно в стените и я усещаме — черно присъствие, дишащо като едро гъвкаво животно и надигащо се леко като морето. Това е нашата стихия и аз вдишвам мириса на студената вода, като жена, която вдъхва уханието на родната си земя след дълго изгнание.

— Трябва да родя син — казвам на майка ми.

А тя се усмихва и казва:

— Знам.

В джоба си държи три амулета на три конеца и, внимателно като рибар, който поставя стръв на въдица, хвърля всеки от тях в реката, след което ми дава да държа конците. Чувам лек плясък, когато всеки от амулетите пада във водата, и в ума ми възкръсва споменът за златния пръстен, който измъкнах от реката преди пет години у дома.

— Ти избираш — казва ми майка ми. — Ти избери кой да измъкнеш — тя подрежда трите нишки в лявата ми ръка и аз ги стискам здраво.

Луната се показва иззад облаците. Тя е нащърбена, налята и сребриста: провлича лъч светлина по протежение на тъмната вода и аз избирам една нишка, и я улавям в дясната си ръка.

— Тази.

— Сигурна ли си?

— Да.

Изведнъж тя изважда от джоба си сребърна ножица и прерязва другите две нишки, така че онова, което е било завързано за тях, бива повлечено от течението и потъва в тъмните води.

— Какво имаше на тях?

— Нещата, които никога няма да се случат — бъдещето, което никога не ще узнаем. Децата, които няма да се родят, възможностите, от които няма да се възползваме, и късмета, който няма да имаме — казва тя. — Отидоха си. Изгубени са за теб. Виж какво избра вместо тях.

Навеждам се през стената на двореца да дръпна нишката и тя излиза от водата със стичащи се от нея капки. В края ѝ има сребърна лъжичка, красива сребърна лъжичка за бебе, и когато я улавям в ръка, тя блесва на лунната светлина и аз виждам, че върху нея е гравирана коронка и името „Едуард“.

* * *

Празнуваме Коледа в Лондон като празненство на помирението, сякаш едно пиршество може да превърне Уорик в наш приятел. В ума ми възкръсват спомените за всички онези случаи, когато бедният крал Хенри се опитваше да събере враговете си заедно и да ги накара да дадат клетва за приятелство, и знам, че други в двора приемат Уорик и Джордж като почитани гости и се смеят тайно, закрили устата си с длан.

Едуард нарежда празникът да бъде отбелязан пищно и почти две хиляди английски благородници сядат да вечерят с нас в Дванайсетата нощ, а Уорик е най-важният сред тях. Едуард и аз носим короните си и сме облечени по най-нова мода и в най-пищни дрехи. През тази зима нося само сребристобяло и златен брокат, и се говори, че наистина съм Бялата роза на Йорк.

Едуард и аз раздаваме подаръци на хиляда от седящите на трапезата, а благоволение — на всички. Уорик е най-тачен гост и двамата се поздравяваме с безупречна вежливост. Когато моят съпруг ми нарежда, дори танцувам с девера си Джордж: докосвам ръката му и се усмихвам близо до красивото му, момчешко лице. Отново съм поразена колко много прилича той на съпруга ми Едуард; по-дребно, по-фино копие на русата красота на Едуард. Отново съм поразена как хората го харесват веднага. Той притежава целия непринуден чар на Йорк и нищо от доблестта на Едуард. Но аз не забравям и не прощавам.

Поздравявам любезно новата му съпруга, Изабел, дъщерята на Уорик. Приветствам я с добре дошла в моя двор и ѝ пожелавам всичко най-хубаво. Тя е дребно, слабо, бледо момиче, което изглежда по-скоро ужасено от ролята, която трябва да играе в плана на баща си. Сега е обвързана чрез брак с най-коварната и опасна фамилия в Англия и в момента се намира в двора на краля, когото нейният съпруг предаде. Нуждае се от малко топлота и аз се държа сестрински и любящо с нея. Някой, който не познава порядките в двора, ако ни посети в това най-гостоприемно време, би си помислил, че я обичам като близка роднина. Би помислил, че не съм изгубила баща и брат. Би си помислил, че изобщо нямам памет.

Аз обаче не забравям и в кутията ми за бижута има тъмен медальон, а в тъмния медальон е ъгълчето от листа с последното писмо на баща ми, и върху това късче хартия, написани със собствената ми кръв, са имената Ричард Невил, граф Уорик, и Джордж, херцог Кларънс. Аз не забравям и един ден те ще разберат това.

Уорик, най-видният мъж в кралството след самия крал, си остава загадка. Той приема почестите и проявите на благоволение, които му се оказват, с ледено достойнство, като човек, на когото всичко се полага по право. Съратникът му, Джордж, е като невръстна хрътка — подскача и угодничи. Изабел, съпругата на Джордж, седи заедно с моите дами, между сестрите ми и зълва ми Елизабет, и не мога да не се усмихна, когато я виждам как извръща глава, за да не гледа танцуващия си съпруг, или как трепва, когато той подвиква наздравици в чест на краля. Джордж, толкова светлокос и кръглолик, винаги е бил любимец на династията Йорк, а на това коледно празненство се държи спрямо по-възрастния си брат не само така, сякаш е получил прошка от него, но и така, сякаш винаги ще получава прошка за всичко. Той е глезеното дете на фамилията — наистина вярва, че не може да сбърка.

Най-младият брат от династията Йорк, Ричард, херцог Глостър, сега седемнайсетгодишен, красиво, дребно и крехко момче, може и да е най-малкият в семейството, но никога не е бил любимецът. От всички момчета на Йорк единствен той прилича на баща си — смугъл и с дребна кост, малко като подменено дете редом с едрите, красиви мъже от династията Йорк. Той е набожен и вглъбен млад мъж; най-удобно се чувства в голямата си къща в Северна Англия, където води почтен и аскетичен живот, посветен в служба на народа. Нашият бляскав двор му се струва смущаващ, сякаш величаем себе си като езичници по време на християнски празник. Гледа ме — кълна се в това — сякаш съм дракон, прострял се алчно върху някое съкровище, а не русалка в сребриста вода. Предполагам, че изпитва към мен едновременно желание и страх. Той е дете, страхуващо се от една жена, която никога не би могло да разбере. Редом с него, моите синове от Джон Грей, съвсем малко по-млади, са бодри и отворени към света. Те непрестанно го канят да ловува с тях, да пият в кръчмите, да лудуват маскирани по улиците, а той нервно отказва.

Вестта за нашето коледно празненство обикаля целия християнски свят. Говори се, че новият кралски двор в Англия е най-красивият, най-елегантният, най-благовъзпитаният и най-великодушният в цяла Европа. Едуард е твърдо решен английският двор на Йорк да стане толкова прочут, колкото и бургундският с модата, красотата и културата си. Той обича хубавата музика, така че при всяко хранене ни пее хор и ни свирят музиканти. Дамите ми и аз усвояваме дворцовите танци и измисляме нови. Брат ми Антъни е прекрасен наставник и съветник по всички тези въпроси. Той е посещавал Италия и говори за новото познание и новите изкуства, за красотата на древните градове на Гърция и Рим, и за това как техните изкуства и науки могат да бъдат обновени. Той уговаря Едуард да доведе художници, поети и музиканти от Италия и да използва богатствата на короната, за да основе училища и университети. Говори за новото познание, за новата наука, за аритметика и астрономия, и всякакви нови и прекрасни неща. Говори за аритметика, която започва с нулата, и се опитва да обясни как това преобразява всичко. Говори за наука, способна да изчислява неизмерими разстояния: твърди, че сигурно е възможно да се узнае разстоянието до Луната. Елизабет, съпругата му, го наблюдава кротко и казва, че той е маг, мъдрец. Ние сме красив, елегантен и начетен двор, а Едуард и аз разполагаме с най-доброто от всичко.

Удивена съм колко скъпо е да се управлява един кралски двор, от цената на целия този разкош, дори от разноските за храна, от непрекъснатите искания на всички придворни за аудиенция, за място, за парче земя или услуга, за пост, който да им позволи да налагат данъци, или за помощ при предявяването на права за наследство.