Филипа Грегъри - Бялата кралица

Моят съпруг ми носи тази насърчителна вест, без да осъзнава, че това е дело на жени, които плетат мрежите си около мъжете. Отдъхвам на леглото си за почивка през деня с ръка върху корема, усещайки как бебето се движи.

— Не е ли прекрасно? — пита ме той възхитен. — Джордж ще се върне при нас!

— Зная, че обичаш Джордж — казвам. — Но дори ти трябва да признаеш, че е истинско влечуго, което не е вярно на никого.

Великодушният ми съпруг се усмихва:

— О, такъв си е Джордж — отвръща той мило. — Не бива да бъдеш твърде сурова с него. Винаги е бил любимец на всички; винаги е бил човек, който обича удоволствията.

Успявам да се усмихна в отговор:

— Не го съдя прекалено сурово. Радвам се, че се върна при теб — уверявам го, а вътрешно си казвам: „Но той е мъртъв.“

Бързам зад съпруга си с ръка върху големия си корем, надолу по дългите криволичещи коридори на двореца Уайтхол. Зад нас тичат слуги, които носят товари с вещи.

— Не можеш да заминеш. Закле ми се, че ще бъдеш с мен за раждането на бебето ни. Ще бъде момче, твоят син. Трябва да останеш.

Той се обръща към мен с мрачно лице:

— Любима, нашият син няма да има кралство, ако не замина. Шуреят на Уорик, Хенри Фицхю, е вдигнал на бунт Нортъмбърланд. Не се съмнявам, че Уорик ще удари на север, а после Маргарет ще стовари армията си на юг. Тя ще дойде право в Лондон да освободи съпруга си от Тауър. Трябва да замина, и то бързо. Трябва да се справя с единия, а след това да се обърна и да поема на юг, за да заловя другия, преди тя да дойде тук за теб. Не смея да се бавя дори заради удоволствието да споря с теб.

— Ами аз? Ами момичетата?

Едуард диктува шепнешком заповеди на писаря, който тича зад него с дъска за писане, докато кралят върви с едри крачки към конюшните. Спира, за да извика някакви заповеди към конярите си. Войниците тичат към арсенала да извадят оръжията и броните; командирите им крещят да се строяват. На големите каруци отново товарят палатки, оръжия, храна, доспехи. Голямата армия на Йорк е отново в поход.

— Трябва да отидете в Тауър — обръща се да ми нареди съпругът ми. — Трябва да съм сигурен, че сте в безопасност. Всички, също и майка ти, вървете в кралските покои в Тауър. Подготви се за бебето там. Знаеш, че ще дойда при теб възможно най-скоро.

— Когато неприятелят е в Нортъмбърланд? Защо да отивам в Тауър, когато потегляш да се биеш с враг на стотици мили оттук?

— Защото само един дявол знае със сигурност къде ще слязат на суша Уорик и Маргарет — казва той кратко. — Предполагам, че ще се разделят на два бойни отряда и единият ще подкрепи бунта на север, а другия ще отиде в Кент. Но не знам. Нямам вести от Джордж. Не знам какво подготвят. Представи си, че потеглят по Темза, докато аз се бия в Нортъмбърланд? Бъди моя любима, бъди смела, бъди истинска кралица: върви в Тауър с момичетата и се погрижете за безопасността си. Тогава аз мога да се бия и да победя, и да се върна у дома при теб.

— Ами момчетата ми? — прошепвам.

— Те ще дойдат с мен. Ще ги пазя, колкото мога, но е време и те да изиграят ролята си в нашите битки, Елизабет.

Бебето се обръща в утробата ми, сякаш възроптава, и пристъпът на гадене от движението ме кара да замълча.

— Едуард, кога най-сетне ще сме в безопасност?

— След като победя — казва той спокойно. — Нека замина и победя сега, любима.

Оставям го да замине. Мисля, че никоя сила на света не би го спряла, и казвам на момичетата, че оставаме в Лондон, в Тауър, един от любимите им дворци, и че баща им и полубратята им са заминали да се бият с лошите мъже, които все още мечтаят за стария крал Хенри, макар самият той да е пленник в Тауър, тих и мълчалив в стаите си на етажа точно под нас. Казвам им, че баща им ще се прибере благополучно при нас. Когато плачат за него през нощта, защото са имали лоши сънища за коварната кралица, лудия крал и за лошия си чичо Уорик, аз им обещавам, че баща им ще победи лошите хора и ще се прибере у дома. Обещавам, че благополучно ще върне момчетата у дома. Той даде думата си. Никога не е изменял на обещанието си. Едуард ще се завърне у дома.

Но този път той не се връща.

Този път той не се връща.

Съпругът ми и неговите другари по оръжие — брат ми Антъни, брат му Ричард, обичният му приятел сър Уилям Хейстингс, и верните му поддръжници са рязко разбудени при Донкастър в ранните часове на сутринта от двама от менестрелите на краля, които, прибирайки се пияни от посещенията си при развратници, случайно хвърлят поглед над стените на замъка и виждат факли на пътя. Вражеският авангард, маршируващ през нощта, сигурен знак, че негов командир е Уорик, е само на час оттук, може би само на минути оттук, и идва да залови краля, преди той да успее да се срещне с армията си. Целият Север се е вдигнал срещу краля и е готов да се бие за Уорик, и кралският отряд ще бъде победен в миг. Влиянието на Уорик се простира нашир и надлъж в тази част на света, а братът на Уорик и шуреят му са се обърнали срещу Едуард и се сражават на страната на сродника си и в името на крал Хенри и ще бъдат пред портата на замъка, преди да е изтекъл и час. Никой не се съмнява, че този път Уорик няма да взема пленници.

Едуард изпраща момчетата ми при мен, а после той, Ричард, Антъни и Хейстингс се мятат на конете си и потеглят в нощта, отчаяно решени да не бъдат заловени от Уорик или неговите сродници, убедени, че този път ги очаква незабавна екзекуция. Веднъж Уорик се опита да плени и задържи Едуард, както ние пленихме и задържахме Хенри, и научи, че не съществува по-окончателна победа от смъртта. Той никога повече няма да постъпи така и да чака всички да признаят поражението си. Този път го иска мъртъв.

Едуард потегля в тъмнината с приятелите и сродниците си и няма време да ми прати вест, за да ми каже къде да се срещна с него; не може дори да ми пише, за да ми съобщи къде отива. Съмнявам се, че и сам той знае. Единственото, което може да направи, е да бяга от сигурна смърт. По-късно ще мисли как да се върне. Сега, тази нощ, кралят бяга, за да спаси живота си.

Новините стигат до Лондон под формата на ненадеждни слухове и винаги, винаги са лоши. Уорик слиза на суша в Англия, както предрече Едуард, но онова, което Едуард не предрече, са благородниците, които прииждат на страната на предателя и в подкрепа на краля, когото оставиха да гние в Тауър през последните пет години. Граф Шрусбъри се присъединява към него. Джаспър Тюдор — който може да вдигне на оръжие по-голямата част от Уелс — се присъединява към него. Лорд Томас Станли — който взе рубинения пръстен по време на турнира за моята коронация и ми каза, че девизът му е Sans Changer — се присъединява към него. Цяла орда от по-дребни поземлени аристократи следват тези влиятелни военачалници и Едуард бързо се оказва превъзхождан по численост в собственото си кралство. Всички фамилии, поддържащи Ланкастър, намират и лъскат старите си оръжия с надеждата да потеглят отново към победа. Става така, както Едуард ме предупреди: той не успя да раздаде богатствата достатъчно бързо, достатъчно справедливо, на достатъчно хора. Не можахме да разпрострем влиянието на семейството ми достатъчно надалече, достатъчно надълбоко. И сега англичаните смятат, че ще живеят по-добре под управлението на Уорик и на лудия стар крал, отколкото на Едуард и на моето семейство.

Съпругът ми щеше да бъде убит на място, ако го бяха заловили, но той им се изплъзна — това поне е ясно. Но никой не знае къде е, и поне веднъж на ден някой идва в Тауър да ме увери, че го е видял да умира от раните си, или че са го видели как бяга за Франция, или да лежи на погребална носилка.

Моите момчета пристигат в Тауър, изпоцапани от път и изтощени, разгневени, че не са заминали с краля. Опитвам се да не се вкопчвам в тях и да не ги целувам често — само за добро утро и лека нощ — но ми е трудно да повярвам, че са се върнали благополучно при мен. Точно както не мога да повярвам, че съпругът ми и брат ми не са.

Изпращам вест на майка ми в Графтън да дойде при нас в Тауър. Нуждая се от съветите и близостта ѝ, а ако с нас наистина е свършено и трябва да замина в чужбина, ще искам тя да е с мен. Но пратеникът се връща и лицето му е мрачно.

— Почитаемата ви майка не си е у дома — казва той.

— Къде е?

Той изглежда нервен, сякаш му се иска някой друг да можеше да ми съобщи лошите новини.

— Кажете ми веднага — нареждам с глас, изострен от страх. — Къде е тя?

— Арестувана е — казва той. — По заповед на граф Уорик. Неговите хора са дошли в Графтън и са я отвели.

— Уорик е пленил майка ми? — Чувам как сърцето ми заблъсква силно. — Майка ми е пленница?

— Да.

Чувам тракащ звук и виждам, че ръцете ми треперят толкова силно, че пръстените ми се удрят в страничните облегалки на стола. Поемам си дъх, за да се овладея, и стискам здраво облегалките, за да спра треперенето. Синът ми Томас се приближава да застане от едната страна на стола ми. Ричард пристъпва до другата.

— По какво обвинение?

Мисля. Не може да е държавна измяна: никой не може да твърди, че майка ми е направила нещо повече от това да ме съветва. Никой не може да я обвини в държавна измяна, защото е била добра тъща на коронования крал и любяща майка на неговата кралица. Дори Уорик не може да падне толкова ниско, че да обвини една жена в държавна измяна и да я обезглави, задето обича дъщеря си. Но този човек уби баща ми и брат ми без причина. Желанието му сигурно е единствено да разбие сърцето ми и да отнеме на Едуард подкрепата на семейството ми. Това е човек, който е готов да ме убие, ако някога се добере до мен.

— Толкова съжалявам, ваша светлост…

— Какво е обвинението? — настоявам. Гърлото ми е пресъхнало и аз леко се прокашлям.

— Магьосничество — казва той.

Не е нужен съдебен процес, за да изпратят на смърт вещица, макар че никой подобен процес досега не се е провалял: лесно е да се намерят хора, които да свидетелстват под клетва, че кравите им са умрели или конят им ги е хвърлил, защото някоя вещица ги е урочасала. Но във всеки случай, няма да има нужда нито от свидетели, нито от съдебен процес. Нужен е само един свещеник, който да потвърди вината на една вещица, или някой лорд като Уорик да я обяви за виновна и никой няма да я защити. Тогава тя може да бъде удушена и погребана на селския кръстопът. Обикновено карат ковача да удуши жената, тъй като той, благодарение на занаята си, има големи и силни ръце. Майка ми е висока жена, прочута красавица с дълга и тънка шия. Всеки би могъл да я задуши до смърт за минути. Не е нужно да е някой як ковач. Всеки от стражите на Уорик може да го стори с лекота; ще го стори в миг, само при една дума от Уорик.

— Къде е тя? — настоявам. — Къде я е завел?

— Никой в Графтън не знаеше накъде са тръгнали — обяснява мъжът. — Питах всички. Пристигнал конен отряд, накарали майка ви да язди зад командващия офицер и я отвели на север. Не казали на никого къде отиват. Просто казали, че е арестувана за магьосничество.

— Трябва да пиша на Уорик — казвам бързо. — Идете да хапнете и вземете нов, отпочинал кон. Ще ми е нужно да отпътувате възможно най-бързо. Готов ли сте да тръгнете веднага?

— Да — уверява ме той, покланя се и излиза.

Пиша на Уорик, настоявайки за освобождаването на майка си. Пиша на всеки архиепископ, над когото някога сме имали влияние, и на всички, за които смятам, че биха се застъпили за нас. Пиша на старите приятели и роднини на майка ми, свързани с династията Ланкастър. Пиша дори на Маргарет Боуфорт, която, като наследница на династията Ланкастър, може да има известно влияние. После отивам в параклиса си — Параклиса на Кралицата — и цяла нощ оставам на колене да се моля Бог да не позволи на този зъл човек да погуби добрата ми майка, която само е благословена със свещена пророческа дарба, научила е няколко езически хитрини и се е отличавала с пълна липса на почтителност. На зазоряване написвам името ѝ върху едно гълъбово перо и го пускам да плава надолу по течението, за да предупреди Мелузина, че нейната дъщеря е в опасност.

После трябва да чакам новини. Трябва да чакам цяла седмица, но не научавам нищо и се опасявам от най-лошото. Всеки ден идват хора да ми съобщят, че съпругът ми е мъртъв. Сега се боя, че ще кажат същото за майка ми, и ще остана съвсем сама на света. Моля се на Бог, шепна на реката: някой трябва да спаси майка ми. После, най-сетне, научавам, че е освободена, и два дни по-късно тя идва при мен в Тауър.

Хвърлям се в обятията ѝ и плача, сякаш съм десетгодишна. Тя ме прегръща и ме люлее, сякаш още съм малкото ѝ момиче, а когато вдигам поглед към обичното ѝ лице, виждам, че и по нейните бузи се стичат сълзи.