Филипа Грегъри - Бялата кралица

— В безопасност съм — казва тя. — Той не ми стори нищо лошо. Не ме подложи на разпит. Държа ме само няколко дни.

— Защо те пусна да си вървиш? — питам аз. — Писах му, писах на всички, молех се и си пожелавах, но изобщо не мислех, че ще прояви милост към теб.

— Маргарет д’Анжу — отговаря тя с крива усмивка. — Тъкмо тя, от всички жени на света! Тя му нареди да ме освободи веднага щом научи, че ме е арестувал. Бяхме добри приятелки някога и все още сме сродници. Тя помнеше, че съм била на служба в нейния двор, и нареди на Уорик да ме освободи: в противен случай щял да се сблъска с изключителното ѝ негодувание.

Изсмивам се невярващо:

— Наредила му е да те освободи и той се е подчинил?

— Сега тя е свекърва на дъщеря му, както и негова кралица — изтъква майка ми. — А той е дал клетва като неин съюзник и разчита на нейната армия да го подкрепи, когато завладее отново страната. А аз бях нейна компаньонка, когато тя дойде в Англия като годеница, и нейна приятелка през всичките години на властването ѝ като кралица. Тогава бях от династията Ланкастър, както бяхме всички ние, преди ти да се омъжиш за Едуард.

— Било е благородно от нейна страна да те спаси — признавам.

— Това наистина е война на братовчеди — казва майка ми. — Всички имаме любими хора от другата страна. Всички трябва да се сблъскаме с избиването на собствените си близки. Понякога е редно да бъдем милостиви. Бог знае, че тя не е милостива жена, но реши да прояви милост към мен.

* * *

Спя неспокойно в пищните кралски апартаменти в Лондонския Тауър: реката отразява потрепването на лунната светлина върху балдахина над леглото ми. Лежа по гръб, докато тежестта на бебето притиска корема ми, а ребрата ме болят, нося се между съня и будното състояние, когато виждам, по-ярко от лунната светлина върху драперията над мен, лицето на съпруга си, изпито и състарено. Той е наведен ниско над гривата на галопиращия си кон и язди бясно в нощта, заобиколен от по-малко от дузина мъже.

Надавам лек вик и се обръщам на възглавницата. Пищната бродерия се притиска към бузата ми и аз заспивам отново, но скоро пак се събуждам от този образ на Едуард, яздещ усилено през тъмнината по непознат път.

Почти се събуждам, плачейки, за да отблъсна картината от ума си, и докато се нося между съня и будността, виждам малко риболовно пристанище. Едуард, Антъни, Уилям и Ричард блъскат по някаква врата, спорят с някакъв мъж, наемат корабчето му и цяла вечност остават загледани през рамо на запад, за да видят дали не идват враговете им. Чувам ги как обещават на собственика на корабчето всичко, наистина всичко, за да спусне корабчето си на вода и да ги отведе във Фландрия. Виждам как Едуард смъква палтото си от кожи и го предлага като заплащане.

— Вземи го — казва той. — То струва два пъти повече от твоето корабче. Вземи го и ще сметна това за услуга.

— Не — изричам в съня си. Едуард ме напуска, напуска Англия, оставя ме и престъпва думата си, че ще се върне при мен за раждането на сина ни.

Отвън морето е бурно, тъмните вълни — увенчани с бяла пяна. Малкият кораб се издига и спуска, люлеейки се между вълните, над носа бурно се плиска вода. Изглежда невъзможно, но съдът се изкачва до върха на вълните, а после рухва в браздите между тях. Едуард стои на кърмата, вкопчен в страничния борд за опора, подмятан от движението на корабчето, загледан назад към страната, която наричаше своя, нащрек да зърне пламъка на факлите на мъжете, тръгнали да го преследват. Той е изгубил Англия. Ние сме изгубили Англия. Той предяви претенции за трона и бе коронован за крал. Короняса мен като своя кралица и аз повярвах, че сме утвърдили своята власт. Той никога не е губил битка, но Уорик беше твърде силен, твърде бърз, твърде двуличен за него. Едуард потегля в изгнание, точно както Уорик. Проправя си път през яростна буря, точно както Уорик. Но Уорик отиде право при краля на Франция и намери съюзник и армия. Не мога да си представя как Едуард ще се върне някога.

Уорик е отново на власт, а сега съпругът ми, брат ми Антъни и зет ми Ричард са тези, които бягат, и един Бог знае кога вятърът ще ги довее отново в Англия. А момичетата и аз, и бебето в утробата ми сме новите заложници, новите пленници. Засега може и да съм в кралските апартаменти на Тауър, но скоро ще бъда в стаите отдолу, онези с решетките на прозореца, в това легло отново ще спи крал Хенри, а аз ще бъда онази, за която хората ще казват, че трябва, в името на християнското милосърдие, да бъде освободена, за да не умира в тъмница, без да е видяла свободното небе.

— Едуард! — виждам го как вдига очи, сякаш може да чуе как го викам в съня си. — Едуард! — не мога да повярвам, че може да ме напусне, че е възможно да сме изгубили битката си за трона. Баща ми пожертва живота си, за да мога да бъда кралица; брат ми загина редом с него. Нима сега няма да сме нищо повече от претенденти, изоставени след няколко години късмет? Крал и кралица, които са попаднали в собствения си капан и чийто късмет е свършил? Нима моите момичета ще бъдат дъщери на опозорен предател? Нима ще се омъжат за дребни земевладелци в провинциални имения и ще се надяват да надживеят позора на баща си? Нима майка ми ще поздравява Маргарет Анжуйска на колене и ще се надява с угодничене и пълзене отново да си върне нейната благосклонност? Нима аз ще трябва да избирам между живота в изгнание и живота в тъмница? Ами синът ми, все още нероденото бебе? Има ли вероятност Уорик да го остави жив — той, който изгуби собствения си внук и единствен наследник, когато затворихме портите на Кале пред него, а дъщеря му изгуби бебето си в разбуненото море, когато призован от една вещица вятър ги отвя на брега?

Изкрещявам силно: „Едуард! Не ме оставяй!“ Ужасът в гласа ми ме сепва и аз се събуждам напълно, а в съседната стая майка ми запалва една свещ от огъня и отваря вратата.

— Идва ли? Бебето? Подранило ли е?

— Не. Сънувах. Майко, яви ми се наистина ужасен сън.

— Тихо, тихо, няма значение — казва тя, бързайки да ме утеши. Пали свещи до леглото ми; разпалва огъня с един ритник на обутия си в пантоф крак. — Успокой се, Елизабет. Вече си в безопасност.

— Не сме в безопасност — казвам уверено. — Точно в това е въпросът.

— Защо, какво сънува?

— Едуард, на борда на кораб, в буря. Беше нощ, вълните в морето бяха огромни. Дори не знам дали корабът му ще оцелее. Това е злокобен вятър, който не довява нищо добро, майко, а той беше изправен срещу лош вятър. Беше нашият вятър. Беше бурята, която призовахме, за да отвее Джордж и Уорик и да ги отклони от пътя им. Ние я призовахме, но тя не е изчерпала силите си. Едуард се намира в буря, която ние създадохме. Едуард беше облечен като слуга, като беден човек: нямаше нищо, нищичко освен дрехите на гърба си. Беше подарил палтото си. Антъни беше там: той дори нямаше наметало. С тях бяха Уилям Хейстингс и Ричард, братът на Едуард. Бяха единствените оцелели, единствените, които бяха успели да избягат. Те… — затварям очи, като се опитвам да си спомня. — Те ни изоставяха, майко. О, майко, той остави Англия, остави нас. С него е свършено. С нас е свършено. Едуард си отиде. Антъни също. Сигурна съм в това.

Тя взема студените ми ръце и ги разтрива в своите.

— Навярно е било просто лош сън — казва. — Навярно не е било нищо повече от лош сън. Жените, чакащи дете, чието време за раждане е наближило, имат странни видения, ярки сънища…

Поклащам глава, отмятам завивките.

— Не. Сигурна съм. Беше пророческо видение. Той е победен. Избягал е.

— Мислиш ли, че е отишъл във Фландрия? — пита тя. — Да потърси убежище при сестра си, херцогиня Маргарет, и Шарл Бургундски?

Кимвам.

— Разбира се. Разбира се, че го е сторил. И ще ме повика, не се съмнявам в него. Той ме обича, обича и момичетата и се закле, че никога няма да ме остави. Но той си отиде, майко. Маргарет Анжуйска трябва да е слязла на суша и ще потегли насам, към Лондон, да освободи Хенри. Трябва да заминем. Трябва да измъкна момичетата. Не можем да бъдем тук, когато нейната армия нахлуе. Ще ни хвърлят в тъмница завинаги, ако ни заварят тук.

Майка ми намята раменете ми с шал.

— Сигурна ли си? Можеш ли да пътуваш? Да изпратя ли съобщение до доковете и да се качим на някой кораб?

Поколебавам се. Толкова се страхувам от плаването, когато бебето ми наближава да се роди. Мисля си за Изабел, как крещи от болка на борда на люлеещ се кораб и няма никой, който да ѝ помогне с раждането, как бебето умира и дори няма свещеник, за да го кръсти. Не мога да се изправя пред онова, пред което е трябвало да се изправи тя, докато вятърът пищи в корабните въжета. Страхувам се, че вятърът, който призовах със свиренето си, все още бушува по морските пътища, злата му природа не се е наситила от смъртта на едно бебе и надзърта зад хоризонта да види нестабилни платна. Ако този вятър види мен и моите момичета по бушуващото море, ще се удавим.

— Не, не мога да го понеса. Не се осмелявам. Боя се твърде много от вятъра. Ще потърсим свято убежище. Ще отидем в Уестминстърското абатство. Те няма да посмеят да ни наранят там. Там ще бъдем на сигурно място. Жителите на Лондон все още ни обичат, а кралица Маргарет няма да наруши правото ни на убежище. Ако крал Хенри е с ума си, никога няма да ѝ го позволи. Той вярва, че Божията сила действа в света. Ще уважи правото ни на убежище и ще накара Уорик да ни остави на спокойствие. Ще вземем момичетата и моите синове и ще се оттеглим в свято убежище. Поне докато се роди моят син.

Историите за отчаяни мъже, които искат свещено убежище, като блъскат по черковната врата и крещят предизвикателно на преследвачите си, или се втурват по пътеката между скамейките и слагат длан върху олтара, сякаш играят детска игра на гоненица, винаги ме бяха карали да мисля, че след това те остават там и преживяват с виното от литургията и хляба от Светото причастие, и спят по скамейките, като използват за възглавници молитвени килимчета. Оказва се, че не е толкова ужасно. Живеем в криптата на църквата, построена в двора на „Сейнт Маргарет“, в пределите на абатството. Жилището ни малко напомня на изба, но можем да виждаме реката от ниските прозорци в единия край на стаята, а през решетката на вратата можем да зърнем главния път от другата страна. Живеем като бедно семейство, което зависи от благосклонността на поддръжниците на Едуард и гражданите на Лондон, които обичат фамилията Йорк. Да, все още има такива, макар че светът отново се промени и фамилията Йорк се укрива, а крал Хенри отново е приветстван като владетел.

Уорик, издигащият се на власт лорд Уорик, убиецът на баща ми и брат ми и похитител на съпруга ми, влиза триумфално в Лондон заедно с Джордж, нещастния си зет. Джордж може да е шпионин в техните редици, тайно на наша страна, или може да ни е изменил отново и сега да се надява на трохи от кралската трапеза на Ланкастър. Във всеки случай, не ми носи съобщение, нито прави нещо, за да гарантира безопасността ми. Клатушка се редом със Създателя на крале, сякаш няма брат, нито снаха, може би все още надявайки се сам да стане крал.

Уорик, тържествуващ, извежда стария си враг крал Хенри от Тауър и го провъзгласява за напълно възстановен и годен да управлява. Сега той е освободителят на своя крал и спасителят на династията Ланкастър, и страната ликува. Крал Хенри е объркан от този обрат на събитията, но му обясняват, бавно и любезно по веднъж на ден, че отново е крал, и че неговият братовчед Едуард Йорк си е отишъл. Може би дори му казват, че ние, близките на Едуард, се крием в Уестминстърското абатство, защото той нарежда — или нареждат от негово име — убежищата, давани от светите места, да бъдат наблюдавани, и ние сме в безопасност в самоналожения си затвор.

Всеки ден месарите ни изпращат месо, пекарите — хляб, млекарките от зелените поля край града ни носят ведра с прясно мляко за момичетата, а продавачите на плодове от Кент носят в абатството най-добрата си стока и я оставят на вратата за нас. Казват на църковните настоятели, че всичко това е за „бедната кралица“ в това тежко за нея време, а после си спомнят, че има нова кралица, Маргарет Анжуйска, която само чака попътен вятър, за да се качи на някой кораб и да се върне на трона си, и започват да пелтечат, а накрая казват: „Знаете кого имаме предвид. Но се погрижете да ги получи, защото плодовете от Кент са много добри за жена, чието време да ражда е наближило. Това ще помогне на бебето да излезе по-лесно. И ѝ кажете, че ѝ изпращаме благопожелания и ще дойдем отново.“

За моите момичета е тежко да получават толкова малко новини за баща си, тежко им е да са принудени да стоят затворени в няколкото малки стаи, понеже по рождение са свикнали да разполагат с най-хубавите неща. Цял живот са живели в най-големите дворци на Англия; сега са затворени натясно. Могат да застанат на някоя пейка да гледат навън през прозорците към реката, където някога кралската баржа ги развеждаше нагоре-надолу между един дворец и друг, или могат да се редуват да се качват на стол и да гледат през решетката на прозорчето към улиците на Лондон, където едно време яздеха и чуваха как хората благославят имената им и хубавите им лица. Елизабет, най-голямото ми момиче, е само на четири години, но сякаш разбира, че ни е споходило време на голяма скръб и затруднение. Никога не ме пита къде са питомните ѝ птици; никога не пита за слугите, които някога я глезеха и си играеха с нея; никога не пита за златния си пумпал или кученцето си, или скъпоценните си играчки. Държи се, сякаш е родена и израсла в това малко пространство, и си играе с невръстните си сестри, сякаш е платена бавачка, на която е наредено да бъде весела и жизнерадостна. Единственият въпрос, който поставя, е: „Къде е баща ми?“ — и аз трябва да се науча да свиквам с начина, по който вдига очи към мен, с леко озадачено и намръщено кръгло лице, питайки: „Тук ли е вече баща ми, кралят, почитаема майко?“