Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Как може да го направи? — казвам, загледана към града, който сега се обявява изцяло в подкрепа на Ланкастър. — Как може изобщо да започне?

— Той поддържа връзка с братята ти и с всичките ни сродници. Събира войска и никога не е губил битка.

— Никога не се е сражавал с Уорик. А Уорик го е научил на всичко, което знае за войната.

— Той е крал — казва тя. — Дори и сега да казват, че това не означава нищо. Той беше коронован, той е поставен на това място от Бог, гърдите му са помазани със свещения елей — не могат да отрекат, че той е крал. Дори и ако друг коронован и помазан крал седне на трона. Но Едуард има късмет, а Хенри — не. Може би всичко се свежда само до това: дали си човек с късмет. А Йорк са династия с късмет — тя се усмихва. — И, разбира се, той има нас. Можем да му пожелаем добро, няма нищо нередно в едно малко заклинание за късмет. А ако това не подобри шансовете му, тогава нищо няма да успее.

Майка ми забърква билкови отвари, надвесва се от прозореца и ги изсипва в реката, нашепвайки думи, които никой не може да чуе, хвърля прах върху огньовете, за да ги накара да пламнат в зелено и да започнат да пушат. Никога не разбърква кашата на децата, без да прошепне молитва, преобръща възглавницата си два пъти, преди да си легне, удря обувките си една в друга, преди ги обуе, за да ги очисти от лош късмет.

— Нещо от това има ли някакво специално значение? — пита ме синът ми Ричард, като следи с едното око баба си, която усуква парче панделка и шепне над него.

Свивам рамене.

— Понякога — казвам.

— Това магьосничество ли е? — пита той нервно.

— Понякога.

После през март майка ми казва:

— Едуард идва при теб. Сигурна съм в това.

— В бъдещето ли го видя? — питам аз.

Тя се изкикотва.

— Не, месарят ми каза.

— Какво ти каза месарят? Лондон гъмжи от клюки.

— Да, но той е получил съобщение от някакъв човек в Смитфийлд, който служи на корабите, които пътуват за Фландрия. Видял малка флотилия да плава на север в ужасно време и на един от корабите да се вее знамето със Слънцето във възход: гербът на Йорк.

— Едуард настъпва?

— Навярно в същия този миг.

* * *

През април, в ранните часове на нощта, чувам шум от ликуване от улиците навън, скачам от леглото и отивам до прозореца да видя какво става. Прислужницата от абатството блъска по вратата, втурва се тичешком в стаята и избъбря:

— Ваша светлост! Ваша светлост! Това е той. Това е кралят. Не крал Хенри, другият крал. Вашият крал. Кралят от династията Йорк. Крал Едуард!

Придърпвам нощницата около тялото си и вдигам ръка към сплетената си на плитка коса.

— Тук, сега? В негова чест ли ликуват?

— Ликуват за него сега! — възкликва тя. — Палят факли, за да му показват пътя. Пеят и хвърлят златни монети пред него. Пред него и пред отряд войници. И той сигурно идва насам!

— Майко! Елизабет! Ричард! Томас! Момичета! — провиквам се. — Ставайте! Обличайте се! Баща ви пристига! Баща ви идва при нас! — сграбчвам прислужницата за ръката. — Донеси ми гореща вода да се измия и най-хубавата ми рокля. Остави подпалките, няма значение. Кой ще седи вече край този мизерен огън?

Избутвам я от стаята да донесе водата, и измъквам косата си от плитката, в която съм я сплела за нощта, когато Елизабет дотичва в стаята ми с широко отворени големи очи.

— Лошата кралица ли идва? Почитаема майко, лошата кралица ли е тук?

— Не, скъпа! Спасени сме. Родният ти добър баща се завръща. Не чуваш ли как ликуват?

Слагам я да застане на едно столче пред решетката на вратата, после наплисквам лицето си с вода и намотавам косата си под диадемата. Момичето ми носи роклята и я завързва, като се суети нервно с панделките, а после чуваме гръмкото му чукане по вратата, Елизабет изпищява и скача от стола да отвори, а после отстъпва назад, когато той влиза, по-висок и по-мрачен, отколкото тя го помни, и след миг аз вече съм изтичала до него, както съм боса, и отново съм в обятията му.

— Синът ми? — настоятелно пита той, след като ме е прегърнал и целунал, и е потъркал брадичка с набола по нея груба брада в бузата ми. — Къде е синът ми? Силен ли е? Здрав ли е?

— Той е силен и здрав. Този месец става на пет месеца — казва майка ми, докато го внася, стегнато повит, и прави на Едуард нисък реверанс. — А вие сте добре дошъл у дома, синко Едуард, ваша светлост.

Той внимателно ме оставя и отива бързо при нея. Бях забравила, че може да пристъпва леко като танцьор. Взема сина си от обятията на майка ми и макар да прошепва: „Благодаря“, дори не я вижда, забравил всичко около себе си. Отнася бебето до светлината на прозореца, и в този момент бебето Едуард отваря тъмносините си очи и се прозява, подобната му на розова пъпка уста се отваря широко, и той поглежда баща си в лицето, сякаш за да отвърне на напрегнатия изучаващ поглед на сивите му очи.

— Моят син — изрича Едуард тихо. — Елизабет, прости ми, че трябваше да го родиш тук. Ако зависеше от мен, не бих допуснал това за нищо на света.

Кимвам мълчаливо.

— И е кръстен, и му е дадено името Едуард, както исках?

— Да.

— И е в добро здраве?

— Тъкмо започваме да му даваме твърда храна — казва майка ми гордо. — И той свиква с нея. Спи добре и е кротко, умно момче. Елизабет го кърми сама и никоя жена не би могла да му бъде по-добра кърмачка. Създадохме ви един малък принц тук.

Едуард я поглежда.

— Благодаря ви за грижите, които полагате за него — казва той. — И за това, че останахте с моята Елизабет. — Едуард свежда очи. Дъщерите ни — Елизабет, Мери и Сесили — са се събрали около него, вперили погледи нагоре в лицето му, сякаш е някакъв странен звяр, еднорог може би, който изведнъж е влязъл с лек галоп в тяхната детска стая.

Той внимателно коленичи, за да не се извисява над тях, все още гушнал бебето в сгъвката на ръката си.

— А вие сте моите момичета, моите принцеси — казва им тихо. — Помните ли ме? Нямаше ме дълго време, повече от половин година, но аз съм баща ви. Бях далече от вас твърде дълго, но нямаше и ден, в който да не мисля за вас и прекрасната ви майка и да се кълна, че ще се прибера у дома и ще ви поставя отново на местата, които ви се полагат по право. Помните ли ме?

Долната устна на Сесили потреперва, но Елизабет се обажда:

— Аз ви помня — тя слага ръка на рамото му и го поглежда в лицето без страх. — Аз съм Елизабет. Аз съм най-голямата. Помня ви: останалите са твърде малки. Вие помните ли ме, помните ли своята Елизабет? Принцеса Елизабет? Един ден ще бъда кралица на Англия като майка си.

При тези думи всички се разсмиваме, и Едуард отново се изправя на крака, подава бебето на майка ми и ме взема в прегръдките си. Ричард и Томас излизат напред и коленичат, за да ги благослови.

— Моите момчета — казва той топло. — Сигурно ви е било омразно да стоите затворени тук.

Ричард кимва.

— Иска ми се да бях с вас, сир.

— Следващия път ще бъдеш — обещава му Едуард.

— Откога си в Англия? — прошепвам, докато той започва да разпуска косите ми. — Имаш ли армия?

— Дойдох с брат ти и с верните си приятели — казва той. — Брат ми Ричард, брат ти Антъни, Хейстингс, и разбира се, онези, които ме последваха в изгнание. А сега и други идват на моя страна. Джордж, брат ми, остави Уорик и ще се бие за мен. Той, Ричард и аз се прегърнахме отново като братя, пред самите стени на Ковънтри, под носа на Уорик. Джордж ни доведе лорд Шрусбъри. Сър Уилям Станли също премина на моя страна. Ще има и други — мисля си за мощта на Уорик и на привържениците на Ланкастър и за френската армия, която Маргарет ще доведе, и си давам сметка, че не е достатъчно.

— Мога да остана тази вечер — казва той. — Трябваше да ви видя. Но утре трябва да тръгна на война.

Изумена съм.

— Нима наистина ще ме оставиш утре?

— Любима, поех риск дори само като дойдох тук. Уорик се укрива в Ковънтри и отказва да се предаде или да се бие, защото знае, че Маргарет Анжуйска идва с армията си и заедно ще представляват мощна сила. Джордж пристигна и е на наша страна, доведе и Шрусбъри и арендаторите му, но това не е достатъчно. Трябва да взема Хенри за заложник и да потегля, за да се изправя срещу Маргарет Анжуйска. Те сигурно се надяват да ме приклещят натясно тук, но аз ще изместя битката при тях, и ако имам късмет, после ще се срещна с Уорик и ще го победя, преди да се наложи да се изправя срещу Маргарет и да победя нея.

Устата ми пресъхва и преглъщам уплашено при мисълта как съпругът ми ще се изправи срещу един голям пълководец, а после — срещу голямата армия на Маргарет.

— Френската армия ще дойде ли с Маргарет?

— Истинско чудо е, че тя все още не е слязла на суша. И двамата бяхме готови да отплаваме по едно и също време. Готвехме се да се надпреварваме до Англия. И двамата бяхме задържани от времето от февруари досега. Тя беше подготвила флотилията си за отплаване от Онфльор преди близо месец, на няколко пъти потегля и все някоя буря я принуждава да се върне. Вятърът утихна за не повече от ден, точно колкото да успея да мина. Беше като магия, любима моя, и се измъкнахме, отвя ни чак до Йоркшър. Така че имам възможност да се справя с тях един по един, а не да се изправя срещу обединена армия, предвождана от двамата едновременно.

При споменаването на бурята хвърлям поглед към майка ми, но лицето ѝ е озарено от невинна усмивка.

— Нали няма да заминеш утре?

— Любима, имаш ме тази вечер. В приказки ли ще прекараме времето?

Обръщаме се и отиваме в моята стая и той затваря вратата с ритник. Взема ме в обятията си, както винаги, и казва:

— Съпруго. В леглото!

* * *

Обладава ме, както винаги, страстно, като човек с пресъхнало гърло, който утолява жаждата си. Но поне в едно отношение тази вечер той е различен. Мирисът на косата и кожата му е същият и това ми е достатъчно да закопнея за докосването му, но след като ме е обладал, той ме държи здраво в прегръдките си, сякаш този път насладата не е достатъчна. Сякаш иска нещо повече от мен.

— Едуард? — прошепвам. — Добре ли си?

Той не отговаря, а заравя лице в рамото и шията ми, сякаш топлината на плътта ми ще ни направи недосегаеми за останалия свят.

— Любима, страхувах се — казва той. Говори толкова тихо, че едва го чувам. — Любима, много се страхувах.

— От какво? — питам аз: глупав въпрос към човек, който е трябвало да се бие за живота си и да събере армия, докато е в изгнание и е изправен пред най-мощната армия в християнския свят.

Той се обръща и ляга по гръб, ръката му все още ме държи близо до тялото му, така че се притискам цялата към него.

— Когато казаха, че Уорик и Джордж идват за мен, знаех, че този път няма да ме вземат в плен. Знаех, че този път ме очаква смърт. Никога преди не съм мислил, че някой ще ме убие, но знаех, че Уорик ще го направи, и знаех, че Джордж ще му позволи.

— Но се измъкна.

— Избягах — каза той. — Това не беше внимателно обмислено отстъпление, любов моя, не беше маневра. Беше пълно поражение. Избягах, обзет от страх за живота си, и през цялото време знаех, че съм страхливец. Избягах и те оставих.

— Не е малодушие да избягаш от враг — казвам аз. — Във всеки случай, ти се върна, за да се изправиш срещу него.

— Побягнах и оставих теб и момичетата сами — казва той. — Съзнавам, че не постъпих правилно. Не побягнах към Лондон да те взема. Не дойдох тук да окажа отчаян отпор. Побягнах към първото пристанище и взех първия кораб.

— Всеки би постъпил така. Никога не съм те обвинявала — подпирам се на лакът и свеждам очи към лицето му. — Трябваше да се измъкнеш, за да събереш армия и да се върнеш да ни спасиш. Всички знаеха това. А брат ми замина с теб, също и брат ти Ричард. Те също са преценили, че е правилно да постъпят така.

— Не знам какво са изпитвали, докато бягаха като подплашени елени, но знам какво чувствах аз. Бях изплашен като дете, преследвано от уличен побойник.

Замлъквам. Не знам как да го утеша, нито какво да кажа.

Той въздиша.

— Боря се за кралството си или за живота си още от момче. И през цялото това време никога не съм помислял, че може да загубя. Никога не съм предполагал, че ще бъда пленен. Никога не съм вярвал, че ще умра. Странно, нали? Сигурно ме мислиш за глупак. Въпреки това аз продължих да се смятам за неуязвим, дори когато видях баща си и брат си да загиват. Просто не можех да си представя, че именно моята глава ще бъде отсечена и забучена на копие върху градските стени. Бях убеден, че съм непобедим.