Чакам.

— А сега знам, че не съм — продължава той. — Не съм казвал това на никого освен на теб. Аз вече не съм човекът, за когото се омъжи, Елизабет. Ти се омъжи за момче, което не познаваше страх. Мислех си, че това означава, че съм смел. Но не съм бил смел — просто съм имал късмет. Досега. Сега съм мъж и изпитах страх, и побягнах от него.

Каня се да кажа нещо, за да го утеша, някаква сладка лъжа, но после решавам да му кажа истината.

— Глупак е онзи, който не се страхува от нищо — започвам. — А смел е онзи, който познава страха и се изправя лице в лице с него. Тогава си побягнал, но сега си тук. Ще побегнеш ли от битката утре?

— За Бога, не!

Усмихвам се.

— Тогава си човекът, за когото се омъжих. Защото човекът, за когото се омъжих, беше смел млад мъж — също като теб. Мъжът, за когото се омъжих, не беше познал страха, нито пък имаше син, нито познаваше любовта. Но всички тези неща ни споходиха, и ние сме променени, но не и покварени от тях.

Едуард ме поглежда сериозно.

— Наистина ли го мислиш?

— Да — казвам аз. — И аз също много се страхувах, но не ме е страх сега, когато отново си тук.

Той ме притегля още по-близо.

— Мисля, че сега ще заспя — казва той, успокоен като малко момче, и аз го прегръщам нежно, сякаш е моето малко момче.

* * *

На сутринта се събуждам, чудейки се на радостта си, на усещането за копринена мекота, когато докосвам кожата си, на топлотата на корема си, на усещането за обновление и живот, а после той се раздвижва до мен и знам, че съм в безопасност, че той е в безопасност, че отново сме заедно и че затова се събуждам толкова щастлива. В следващия миг си спомням, че той трябва да замине. После той се размърдва, но на лицето му няма усмивка. Това ме разтърсва отново. Едуард винаги е толкова уверен, но тази сутрин изглежда мрачен.

— Не казвай и една дума, за да ме забавиш — казва той, като се измъква от леглото и навлича дрехите си. — Непоносимо ми е да замина. Непоносимо ми е да те оставя отново. Кълна се, ако ме задържиш, ще се разколебая. Усмихни се и ми пожелай късмет, любима. Нужно ми е да ми дадеш благословията си; нужно ми е да ми дадеш кураж.

Преглъщам страха си.

— Имаш благословията ми — казвам напрегнато. — Винаги имаш благословията ми. И пожелания за целия късмет на света — опитвам се да говоря бодро, но гласът ми потрепва. — Веднага ли заминаваш?

— Отивам да взема Хенри, когото наричат крал — казва той. — Ще го взема със себе си като заложник. Посетих го вчера в покоите му в Тауър, преди да дойда при теб. Той ме позна. Каза, че знае, че ще бъде в безопасност при мен, неговият братовчед. Беше като дете, бедният човек. Явно не знаеше, че отново е бил крал.

— Има само един крал на Англия — казвам твърдо. — И винаги е имало само един крал на Англия, откакто ти беше коронован.

— Ще се видим след няколко дни — казва той. — А сега ще тръгна, без да се сбогувам с майка ти или момичетата. Така е по-добре. Нека си тръгна бързо.

— И дори няма да закусиш?

Нямам намерение да хленча, но ми е непоносимо да го оставя да си отиде.

— Ще ям заедно с войниците.

— Разбира се — казвам бодро. — А момчетата ми?

— Ще ги взема с мен. Могат да служат като вестоносци. Ще се погрижа да са във възможно най-голяма безопасност.

Усещам как сърцето ми се преобръща от ужас и за тях.

— Добре — съгласявам се. — Ще се върнеш, преди да е изтекла седмицата, нали?

— Ако е рекъл Господ — казва той.

Това е същият човек, който някога ми се кълнеше, че му е писано да умре в леглото си с мен до него. Никога преди не е изричал: „Ако е рекъл Господ.“ Винаги преди е ставала неговата воля — не Божията.

Той спира на прага.

— Ако умра, замини с децата във Фландрия — заръчва ми. — В Турне има една бедна къща, където един човек ми дължи услуга. Той е незаконороден братовчед или нещо такова на семейството на майка ти. Ще те приеме като своя сродница. Подготвил е история, която да разкаже за теб. Отидох да се видя с него и се разбрахме какво да се направи, ако стане нужда. Вече му дадох пари и ти написах името му. На масата в стаята ти е. Прочети го, а после го изгори. Можеш да останеш при него, а после, когато преследването приключи, можеш да си намериш собствена къща. Но се укривай там година-две. Когато синът ми порасне, може би ще успее да предяви претенции за онова, което му принадлежи.

— Не говори за това — възразявам ожесточено. — Никога не си губил битка, никога не губиш. Ще се върнеш у дома, преди да е изтекла седмицата, зная го.

— Вярно е — казва той. — Никога не съм губил битка — успява да се усмихне мрачно. — Но никога преди не съм се изправял срещу самия Уорик. И не мога да събера навреме достатъчно войници. Сега съм в Божиите ръце, и с Неговата воля ще победя.

И с тези думи си отива.

* * *

Събота преди Великден е, здрачава се и църковните камбани на Лондон започват да бият. Градът е тих, все още печален след молитвите на Разпети петък, изпълнен с тревожни предчувствия: столица, която имаше двама крале, а сега няма нито един, тъй като Едуард потегли на поход и взе Хенри със себе си. Ако и двамата загинат, какво ще стане с Англия? Какво ще стане с Лондон? Какво ще стане с мен, и спящите ми деца?

Майка ми и аз прекарахме деня в шиене, игри с децата и подреждане на четирите си стаи. Казахме молитвите си за Велика събота, сварихме и боядисахме яйца, готови да ги раздадем като великденски подаръци. Изслушахме литургията и приехме Светото причастие. Ако някой донася за нас на Уорик, ще трябва да каже, че сме били спокойни; ще съобщи, че сме изглеждали уверени. Но сега, докато следобедът посивява, ние стоим заедно до малкото прозорче над реката, която минава толкова близо под нас. Майка ми отваря закрепения на панти прозорец, за да се вслуша в леките вълни, сякаш реката може да нашепне вести за армията на Едуард, и да каже дали синът на Йорк ще се изправи отново като нарцис тази пролет.

Уорик е напуснал крепостта си в Ковънтри и е тръгнал на поход към Лондон, сигурен, че може да победи Едуард. Лордовете, подкрепящи Ланкастър, се стичат под знамето му, половин Англия е с него, а другата половина чака Маргарет Анжуйска да слезе на суша на южния бряг. Омагьосаният вятър, който я затвори като в капан в пристанището, се уталожи: ние сме незащитени.

Едуард събира войници от града и от предградията на Лондон, после се отправя на север да пресрещне Уорик. Братята му Ричард и Джордж тръгват с него и яздят край строя на пешите войници, като им напомнят, че Йорк никога не е губил битка с техния крал начело. Ричард е обичан от всички войници. Те му имат доверие, макар той все още да е едва на осемнайсет. Джордж е следван от лорд Шрусбъри и неговата армия, а има и други, които са готови да последват Джордж в битка, без да ги е грижа на чия страна са, докато следват своя земевладелец. Заедно те наброяваха не повече от девет хиляди души. Уилям Хейстингс язди от дясната страна на Едуард, верен като куче. Брат ми Антъни върви последен, наблюдавайки пътя отзад, скептичен, както винаги.

* * *

Притъмнява и те започват да обмислят да спрат за през нощта, когато Ричард и Томас Грей, изпратени от Едуард да разузнаят какво е положението на големия северен път, се връщат.

— Той е тук! — възкликва Томас. — Ваша светлост! Уорик е тук в пълна готовност, и са се строили пред Барнет, в боен ред, на хребета на едно възвишение, което се простира на запад и на изток от пътя. Няма да можем да минем покрай тях. Той сигурно знае, че идваме: препречил ни е пътя.

— Тихо, момче — казва сурово Хейстингс. — Не е нужно да го казваш на цялата армия. Колко души са?

— Не можах да видя. Не знам. Вече беше прекалено тъмно. Повече от нас.

Едуард и Хейстингс си разменят един поглед.

— Много повече ли? — пита Хейстингс.

Ричард се приближава иззад брат си.

— Изглежда, че са два пъти повече от нас, сър. Може би три пъти повече.

Хейстингс се надвесва от седлото към него.

— И това недей да го казваш на никого — нарежда му той. Отпраща момчетата с кимване и се обръща към Едуард. — Да отстъпим ли и да изчакаме сутринта? Може би да отстъпим към Лондон? Да завземем Тауър? Да започнем обсада? Да се надяваме на подкрепления от Бургундия?

Едуард поклаща глава.

— Ще продължим.

— Ако момчетата са прави и Уорик ни чака на висока позиция с двойно по-голяма войска от нашата… — не е нужно Хейстингс да довършва предсказанието си. Единствената надежда на Едуард срещу една по-голяма армия е изненадата. Бойният стил на краля е бързият марш и изненадващата атака, но Уорик знае това. Именно Уорик научи Едуард как да бъде военачалник. Напълно подготвен е за него. Учителят се среща с ученика си и знае всички негови хитрини.

— Ще продължим — повтаря Едуард.

— След половин час няма да виждаме къде вървим — възразява Хейстингс.

— Именно — отвръща Едуард. — Нито пък те. Кажете на войниците да се придвижват мълчаливо. Искам пълна тишина. Наредете им да се строят с лице към врага. Искам да са заели позиция на зазоряване. Ще нападнем на развиделяване. Предупредете ги — никакви огньове, никакви светлини. Кажете им, че аз съм заповядал. Лично ще обиколя и ще им го прошепна. Не искам нито дума.

Джордж и Ричард, Хейстингс и Антъни кимват при тези думи и започват да яздят нагоре-надолу из строя, като нареждат на войниците да се движат в пълно мълчание, когато получат заповед, да се установят на лагер в подножието на хребета, с лице към армията на Уорик. Още докато се отправят мълчаливо по пътя, наоколо притъмнява, а очертанията на хребета и силуетите на знамената изчезват в нощното небе. Луната още не е изгряла, светът потъва в мрак.

— Така е добре — казва Едуард, наполовина на себе си, наполовина на Антъни. — Ние почти не ги различаваме, въпреки че са очертани на фона на небето. Те пък няма да ни видят изобщо, докато гледат от склона към долината: пред очите им ще има единствено тъмнина. Ако имаме късмет и на сутринта е мъгливо, изобщо няма да разберат, че сме тук. Ние ще бъдем в долината, скрити от облак, а те ще се открояват като гълъби върху покрива на хамбар.

— Мислите ли, че ще чакат до сутринта? — пита го Антъни. — Да ги избием като гълъби върху покрива на хамбар?

Едуард поклаща глава:

— Аз не бих го направил. Уорик също няма да го направи.

Сякаш в потвърждение на думите му, наоколо се разнася мощен рев и пламъците от топовете на Уорик изригват в тъмнината, осветявайки армията, струпана над тях.

— Мили Боже, те са поне двайсет хиляди — изругава Едуард. — Кажете на войниците да пазят тишина, разнесете заповедта. Наредете им да не отвръщат на стрелбата. Искам ги тихи като мишки. Даже още по-тихи — като спящи мишки.

Разнася се приглушен смях, когато някакъв шегаджия издава тихичко писукане, подобно на цвърчене на мишка. Антъни и Едуард чуват как дадената шепнешком заповед се разнася надолу по строя.

Оръдията изревават пак и Ричард се приближава: конят му е черен в мрака, почти невидим.

— Това ти ли си, братко? Не виждам нищо. Изстрелите минават точно над главите ни, хвала на Бога. Той няма представа къде сме. Сгрешил е обхвата: мисли, че сме на половин миля по-назад.

— Кажи на мъжете да пазят тишина и няма да разбере до сутринта — заповядва Едуард. — Ричард, кажи им, че трябва да се спотайват: никакви светлини, никакви огньове, пълна тишина — брат му кимва и отново поема в мрака. Едуард прави знак на Антъни да се приближи: — Вземи Ричард и Томас Грей и се отдалечете поне на една миля; запалете два-три малки огъня на известно разстояние един от друг — искам да изглежда все едно сме на лагер там, където се стреля. После се отдалечете. Предоставете им някакъв прицел. Дори огньовете да загаснат, не се връщайте да ги разпалвате, рискувайки да ви улучат. Просто накарайте хората на Уорик да си мислят, че сме далече.

Антъни кимва и тръгва.

Едуард плавно се смъква от коня си Фюри и един паж пристъпва напред, и поема юздата.

— Погрижи се да го нахранят, свали му седлото и свали юздечката от муцуната му, но остави юздата — нарежда Едуард. — Дръж седлото при себе си. Не знам колко дълга нощ ни предстои. А после можеш да си починеш, момче, но не за дълго. Конят ще ми трябва готов поне един час преди зазоряване, може би дори по-рано.

— Да, сир — казва момчето. — Раздават храна и вода за конете.

— Кажи им да го правят тихо — повтаря кралят. — Кажи им, че аз съм заповядал.

Пажът кимва и отвежда коня малко надалече от мястото, където стоят лордовете.

— Сложете постове — обръща се Едуард към Хейстингс. Оръдията изревават отново и двамата събеседници трепват при звука им. Чуват свиренето на снарядите над главите си, а после — глухият звук от тупване, когато падат твърде на юг, доста зад линията на скритата армия. Едуард се подсмихва: — Няма да спим много, но те няма да спят въобще — казва той. — Събудете ме след полунощ, около два.