Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Ти би разбрал съвсем ясно кога има нужда, но те моля да не чакаш дотогава — отвръща той рязко.

— Ще направя всичко по силите си, сир — съгласява се спокойно Антъни, и се обръща да отведе отряда си от двеста копиеносци в укритието им.

Едуард чака само докато успява да види, че са заели позиция и са невидими за войската на Ланкастър зад стените на замъка на хълма, а после дава заповед на войниците, които обслужват оръдията: „Огън!“ В същия момент отрядът на Ричард от стрелци с лъкове изстрелва дъжд от стрели. Зарядът на оръдията улучва ронещата се зидария на стария замък и едри камъни падат заедно с оръдейните гюллета върху главите на мъжете, подслонили се отдолу. Разнася се писък, когато един мъж е улучен болезнено от стрела в лицето, а после — още дузина крясъка, когато попадналите точно в целта си стрели се изсипват върху тях като градушка. Замъкът се оказва по-скоро руина, отколкото крепост. Зад стените няма подслон, а рухващите арки и падащите камъни представляват по-скоро опасност, отколкото убежище. Мъжете се разпръсват: някои се втурват надолу по склона, преди да получат заповед за настъпление, а други се насочват към Тюксбъри в отстъпление. Съмърсет реве заповеди към армията да се групира и да се устреми надолу по хълма към кралската войска под тях, но неговите войници вече бягат.

Надавайки яростни крясъци и подпомогнати от спускането на терена, тичащи все по-бързо и по-бързо, войските на Ланкастър се хвърлят надолу и се прицелват в сърцето на войските на Йорк, където високият крал, с корона върху шлема, е готов да ги посрещне. Лицето на Едуард грее от ярка безмилостна радост, която е опознал по време на прекараното си в битки юношество. Веднага щом войниците на Ланкастър се устремяват към него през първата редица, той ги посреща с меча си в едната ръка и брадва — в другата. Дългите часове на подготовка по време на турнирите, прекарани на крак на арената, влизат в действие и движенията му са бързи и естествени като на настървен лъв: мушкане, яростна озъбена гримаса, обръщане, пронизване. Войниците продължават да го нападат, а той не се поколебава нито за миг. Замахва към незащитени шии, над шлемовете и под тях. Хитроумно се прицелва в ръката, с която войникът държи меча, от незащитената подмишница нагоре. Изритва някого в слабините и, докато жертвата се превива на две, стоварва брадвата върху главата ѝ, разбивайки черепа.

Веднага щом шокът от сблъсъка принуждава войските на Йорк да отстъпят назад, флангът, командван от Ричард, се присъединява отстрани и започва да сече и мушка — безмилостно клане с младия херцог в самото сърце на битката: дребен, но смъртоносен, истински убиец на бойното поле, който всява ужас. Решителното настъпление на войниците на Ричард прави пробив в нападението на привържениците на Ланкастър и те спират. Както винаги в близък бой, настъпва временно затишие, когато дори на най-силните им секва дъхът, но в тази пауза Йорк настъпват начело с краля и Ричард до него и започват да изтласкват привържениците на Ланкастър отново нагоре по хълма към убежището им.

Разнася се крясък — студен, ужасяващ и решителен възглас от гората вляво от битката, където никой не е знаел, че се крият войници. И двеста — макар да изглежда, сякаш са две хиляди — копиеносци, тежко въоръжени, но бързоноги, се втурват бързо към хората на Ланкастър: далеч напред, начело, е най-големият рицар на Англия, Антъни Удвил. Те са насочили копията напред, жадни да нанесат удар, и войниците на Ланкастър вдигат поглед от бъркотията на битката, и виждат копията да летят, както човек вижда мълниите по време на буря: смърт, която идва твърде бързо, за да я избегнат.

Те бягат: не могат да мислят за нищо друго. Копията връхлитат към тях като двеста остриета на едно-единствено смъртоносно оръжие. Чуват рева им из въздуха преди писъците, щом достигнат набелязаната си цел. Войниците се устремяват в бяг обратно нагоре по хълма, а хората на Ричард ги следват и ги покосяват, без да проявят милост дори за миг: хората на Антъни ги настигат бързо, вадейки мечове и ножове. Войниците на Ланкастър побягват към реката и прегазват отсреща или преплуват, или, повлечени надолу от тежестта на доспехите си, се давят, защото в безумието си са се оплели в тръстиките. Бягат към парка, а хората на Хейстингс ги настигат и ги посичат, сякаш са зайци в края на жътвата, когато жътварите се нареждат в кръг около последния откос пшеница и повалят със сърповете си изплашените животни. Обръщат се да побегнат към града, но тогава отрядът на самия Едуард, с Едуард начело, ги преследва като изтощени елени и ги улавя, за да ги избие. Момчето, което наричат принц Едуард, Едуард Ланкастър, Уелски принц, е сред тях, точно пред градските стени, и те покосяват всички в нападението, със светкавично размахващи се мечове и окървавени остриета сред писъци за милост, безжалостно.

— Пощадете ме! Пощадете ме! Аз съм Едуард Ланкастърски, роден съм да бъда крал, майка ми… — останалото се губи в гъргорещ звук на изтичаща кралска кръв, когато един пеши войник, обикновен човек, забива ножа си в гърлото на младия принц и така заради един красив колан и гравиран меч се слага край на надеждите на Маргарет Анжуйска, на живота на сина ѝ и на рода Ланкастър.

За краля това не е забавление, а смъртоносна, ужасна работа. Едуард се подпира на меча си, почиства кинжала си и гледа как неговите войници прерязват гърла, изтърбушват кореми, размазват черепи и чупят крака, докато войниците на Ланкастър надават писъци на земята или бягат надалече, а битката — поне тази битка — е спечелена.

Но винаги има последици, и те винаги са мъчителни. Радостта на Едуард от битката не се простира до убиването или измъчването на пленници. Не се наслаждава дори на едно справедливо обезглавяване, за разлика от останалите военачалници на своето време. Но водачите на Ланкастър са потърсили убежище в абатството на Тюксбъри и не може да получат позволение да останат там или да се приберат безпрепятствено у дома.

— Изведи ги — рязко казва Едуард на брат си Ричард: двамата са обединени в желанието да приключат с това, а после се обръща се към момчетата Грей, доведените си синове. — Идете да намерите оцелелите лордове на Ланкастър на бойното поле, вземете им оръжията и ги арестувайте.

— Те искат убежище — изтъква Хейстингс. — Намират се в абатството, вкопчени във високия олтар. Собствената ви съпруга е жива само защото беше зачетено правото ѝ на свято убежище. Единственият ви син се роди на сигурно място в свято убежище.

— Една жена. Едно бебе — казва Едуард отсечено. — Убежището е за безпомощните. Едмънд, херцог Съмърсет, не е безпомощен. Той е сеещ смърт предател и Ричард ще го измъкне от абатството, и ще го отведе на ешафода на пазарния площад в Тюксбъри. Нали, Ричард?

— Да — отвръща Ричард кратко. — Зачитам победата повече, отколкото всяко убежище — той слага ръка върху дръжката на сабята си и тръгва да разбие вратата на абатството, макар че абатът се вкопчва в ръката му, с която той държи меча, и го умолява да има страх от Божията воля и да прояви милост. Армията на Йорк не слуша. Вече е забравила да прощава. Войниците на Ричард извличат навън пищящите молители, а Ричард и Едуард гледат как техните войници промушват с ножовете си пленници, които умоляват да бъдат освободени срещу откуп, в църковния двор, където се вкопчват в надгробните камъни, умолявайки мъртвите да ги спасят, докато стълбите на абатството стават хлъзгави от кръв и свещената земя започва да мирише като касапски дюкян, сякаш не съществува нищо свято. Защото в Англия нищо вече не е свято.

Чакаме новини в Тауър, когато ликуващи викове ми подсказват, че съпругът ми се връща у дома. Изтичвам надолу по каменните стълби с потракващи токове и момичетата зад мен, но когато портата се отваря и конете влизат с тропот, начело на отряда не е моят съпруг, а брат ми Антъни, който ми се усмихва.

— Радвай се, сестро, твоят съпруг е добре и спечели голяма битка. Майко, дайте ми благословията си. Имам нужда от нея.

Той скача от коня си и ми се покланя, а после се обръща към майка ни, докосва почтително шапката си и коленичи пред нея, а тя полага длан върху главата му. За миг настъпва тишина, докато тя го докосва. Това е истинска благословия, не изпразнен от съдържание жест като в повечето семейства. Сърцето ѝ е изпълнено с обич към него, най-талантливото ѝ дете, и той свежда пред нея светлокосата си глава. После се изправя и се обръща към мен.

— Ще ти разкажа всичко за това по-късно, но бъди сигурна, че той спечели голяма победа. Маргарет Анжуйска е в наши ръце, наша пленница. Синът ѝ е мъртъв: тя няма наследник. Надеждите на Ланкастър са стъпкани в кръв и кал. Едуард искаше да бъде с теб, но потегли на север, където има още бунтове в подкрепа на Невил и Ланкастър. Синовете ти са с него и са добре и с висок дух. Той ме изпрати тук да пазя теб и Лондон. Хората в Кент са се вдигнали срещу нас, а Томас Невил ги подкрепя. Половината от тях са добри и достойни мъже с лош предводител, но другата половина не са нищо повече от крадци, търсещи плячка. Най-малката и най-опасна част са онези, които мислят, че могат да освободят крал Хенри и да пленят теб, и са дали клетва да го сторят. Невил е на път към Лондон с малка флотилия кораби. Трябва да се срещна с кмета и старейшините на града и да организирам отбраната.

— Ще бъдем атакувани тук?

Той кимва.

— Те са победени, наследникът им е мъртъв, но въпреки това продължават войната. Ще избират нов наследник за Ланкастър: Хенри Тюдор. Ще дават клетви за отмъщение. Едуард ме изпрати да те защитавам. В най-лошия случай трябва да организирам отстъплението ви.

— В истинска опасност ли сме?

Той кимва.

— Съжалявам, сестро. Те имат кораби и подкрепата на Франция, а Едуард отведе цялата армия на север.

Той ми се покланя, обръща се и влиза с отсечени крачки в Тауър, като изревава към коменданта на крепостта, че кметът трябва да бъде пуснат да влезе веднага и че иска да му докладват каква е готовността на Тауър за обсада.

Мъжете влизат и потвърждават, че Томас Невил има кораби в морето откъм далечния край на Кент, и се е зарекъл, че ще подкрепи похода на мъжете от Кент, като потегли нагоре по Темза и превземе Лондон. Току-що сме спечелили една драматична битка и сме убили едно момче — претендента за наследяването на трона. Вече би трябвало да сме в безопасност, но не е точно така.

— Но защо? — настоявам. — Всичко свърши. Едуард Ланкастър е мъртъв, братовчед му Уорик е мъртъв, Маргарет Анжуйска е в плен, Хенри е наш затворник, когото държим тук, в Тауър. Защо един Невил подготвя кораби в далечния край на Грейвзенд и се надява да превземе Лондон?

— Защото не е свършено — отбелязва майка ми. Вървим по алеите на Тауър: Бебето е в ръцете ми, за да подиша чист въздух, момичетата вървят заедно с нас. Когато поглеждаме надолу, майка ми и аз можем да видим как Антъни надзирава изкарването на оръдията така, че да са с лице към течението на реката, и нарежда да подредят торби с пясък зад вратите и прозорците на Бялата кула. Когато поглеждаме към реката, можем да видим как мъжете работят на доковете, като трупат на купчини чували с речен пясък и поставят кофи с вода в готовност, страхувайки се от пожар в складовете, когато Невил пристигне с корабите си.

— Ако Невил превземе Тауър, а Едуард претърпи поражение на север, тогава всичко започва отново — посочва майка ми. — Невил може да освободи крал Хенри. Маргарет може да се събере отново със съпруга си, може дори да имат още един син. Единственият начин да прекратим техния род и да сложим край на тези войни, е смъртта. Смъртта на Хенри. Ние унищожихме наследника: сега трябва да убием бащата.

— Но Хенри има други наследници — казвам. — Въпреки че изгуби сина си. На първо място, Маргарет Боуфорт. Родът Боуфорт продължава с нейния син, Хенри Тюдор.

Майка ми свива рамене.

— Една жена — казва тя. — Никой няма да се отправи на бой, за да постави кралица на този трон. Кой би могъл да задържи Англия освен един войник?

— Тя има син, момчето Тюдор.

Майка ми свива рамене:

— Никой няма да се отправи на поход в подкрепа на това хлапе. Хенри Тюдор е маловажен. Хенри Тюдор никога не би могъл да бъде крал на Англия. Никой няма да се бие за един Тюдор срещу един крал от династията на Плантагенетите. Тюдорите са само наполовина от кралски произход, и то по линия на френската кралска фамилия. Той не представлява заплаха за теб — тя хвърля поглед към бялата стена и зарешетения прозорец на стаята, където на забравения крал Хенри е позволено отново да се върне към молитвите си. — Не, щом той умре, с рода Ланкастър е свършено и всички ще сме в безопасност.

— Но кой може да се застави да го убие? Той е безпомощен човек, малоумен. Кой би могъл да има такова кораво сърце, че да го убие, когато той е наш пленник? — снижавам глас — покоите му са точно под нас. — Той прекарва дните си на колене пред молитвен стол и се взира безмълвно през прозореца. Да го убием ще е като да убием безумец. А има хора, които ще кажат, че той е юродив, блажен безумец. Има хора, които ще кажат, че е светец. Кой би се осмелил да убие светец?