Филипа Грегъри - Бялата кралица

Бог знае, че се опитвам да обичам Ричард, тъй като той е предан приятел на съпруга ми и добър брат. Би трябвало да го обичам: той подкрепи съпруга ми, без да се поколебае, когато трябваше да избягат от Англия на борда на малка рибарска лодка; той понесе тежкото изгнание заедно с него и се върна у дома с него, за да рискува живота си половин дузина пъти. И Едуард винаги казваше, че ако Ричард държи левия фланг, той може да е сигурен, че левият фланг ще издържи. Ако войските на Ричард бяха в тила, Едуард знаеше, че няма да има изненадваща атака от пътя отзад. Едуард се доверява на Ричард като на брат и васал, и го обича много — защо аз не мога? Какво има у този млад мъж, от което ми се иска да присвия очи, когато го гледам, сякаш има някакъв недостатък, който ми убягва? Но сега това младо кутре, което още няма и двайсет години, се е превърнало в герой — герой от балада.

— Кой би си помислил, че скучният малък Ричард ще крие у себе си такава страст? — питам настойчиво Антъни, който седи в краката ми в една беседка, загледан надолу към реката. Дамите ми са около мен, а половин дузина млади мъже от двора на Едуард пеят и играят с топка, и общо взето, безделничат и флиртуват. Плета венец от иглики за победителя в надбягване, което ще се състои по-късно.

— Той е човек, който потъва в съзерцание — заявява Антъни, което кара шестнайсетгодишния ми син Ричард Грей да се задави от смях.

— Тихо — казвам му. — Имай уважение към чичо си, моля те. И ми подай малко листа.

— Задълбочен и страстен — продължава Антъни. — А всички ние си мислехме, че е просто скучен. Удивително.

— Всъщност, той е пламенен — позволява си да каже синът ми. — Подценяваш го, защото не е бляскав и гръмогласен като останалите братя Йорк.

Синът ми Томас Грей кима до него:

— Точно така.

Антъни повдига вежда при този намек за критика към краля.

— Вие двамата вървете да се приготвите за надбягването — казвам аз, отпращайки ги.

Вниманието на двора е завладяно от бедната малка Ан Невил, младата вдовица на момчето принц Едуард Ланкастърски. Когато момичето бе доведено в Лондон като част от победното ни шествие след битката при Тюксбъри, Джордж, херцог Кларънс, веднага прозря, че тя и заграбването на нейното състояние ще му отворят пътя към цялото богатство на Уорик. След като майката на момичетата Невил, бедната графиня Уорик, се оттегли в манастир, напълно отчаяна, Джордж измисли план да се сдобие с всичко. Той вече притежаваше половината от състоянието на Уорик чрез брака си с Изабел Невил, а после се постара зрелищно да осигури на малката ѝ сестра убежище и закрила. Той взе малката Ан Невил, изказа ѝ съболезнования за смъртта на баща ѝ и отсъствието на майка ѝ, поздрави я за спасението ѝ от кошмарния ѝ брак с малкото чудовище, принц Едуард Ланкастърски, и смяташе да я задържи под своя закрила, подслонена при съпругата му и сестра му, и да държи богатството ѝ в алчните си ръце.

— Беше рицарска постъпка — казва Антъни, за да ме подразни.

— Беше благоприятна възможност и ми се иска да я бях забелязала първа — отвръщам.

Ан, пионка в бащината си игра за власт, вдовица на чудовище, дъщеря на предател, все още беше само на петнайсет, когато дойде да живее със сестра си и с нейния съпруг Джордж, херцог Кларънс. Уменията ѝ да прецени как да оцелее в това кралство на своите врагове, бяха колкото на едно котенце. Сигурно си е мислила, че Джордж е нейният спасител.

Но не за дълго.

Никой не знае точно какво се е случило след това: но нещо се обърка в спретнатия план на Джордж да държи при себе си и двете момичета Невил и да си присвои огромното им богатство. Някои казват, че когато гостувал във великолепната къща на Джордж, Ричард срещнал отново Ан — своята познайница от детинство — и те се влюбили, и той, подобно на рицар в легенда, я спасил от това гостуване, което било всъщност истинско пленничество. Говори се, че Джордж наредил да я предрешат като кухненска прислужница, за да я държи далече от брат си. Казват, че я държал заключена в стаята ѝ. Но истинската любов надделяла, и младият херцог и младата овдовяла принцеса се хвърлили взаимно в обятията си. Във всеки случай, цялата тази версия на историята е отчаяно романтична и прекрасна. Глупаци на всякаква възраст ѝ се наслаждават изключително много.

— Харесва ми, когато я разказват по този начин — казва брат ми Антъни. — Мисля да съчиня рондо.

Но има и друга версия. Други хора, които се възхищават на Ричард, херцог Глостър, толкова, колкото и аз, казват, че той видял в лицето на току-що овдовялото самотно момиче жена, която може да му донесе онази популярност и одобрение в Северна Англия, които поражда моминското ѝ име; която може да му донесе огромни земи, граничещи с онова, което вече е получил от Едуард, и да му предостави цяло състояние под формата на зестра, стига само да успее да я открадне от майка ѝ. Едно младо момиче, което беше толкова самотно и незащитено, че не можеше да му откаже. Момиче, толкова свикнало да му заповядват, че можеше да бъде насила принудено да предаде собствената си майка. Тази версия намеква, че Ан, държана в плен от единия брат Йорк, е била похитена от другия и принудена да се омъжи за него.

— Не толкова красива версия — отбелязвам пред Антъни.

— Ти можеше да я спреш — казва ми той в един от внезапните си мигове на сериозност. — Ако я беше взела под крилото си, ако беше накарала Едуард да нареди на Ричард и Джордж да не се дърпат заради нея като кучета за кокал.

— Трябваше да го направя — съгласявам се. — Защото сега Ричард има едно от момичетата на Невил, богатството на Уорик и подкрепата на Севера, а Джордж има другото. Това е опасно съчетание.

Антъни повдига вежда:

— Трябваше да го направиш, защото така беше правилно — казва ми той с цялата надутост на по-голям брат. — Но виждам, че все още мислиш само за власт и облага.

Умението на майка ми да предсказва бъдещето се потвърди. По-малко от година след като ме предупреди, че сърцето ѝ няма да издържи още много дълго, тя вече се оплаква от изтощение и не излиза от покоите си. Бебето, което носех в утробата си в градината в деня на надбягванията и венците от иглики, подрани и за първи път се оттеглям в очакване на раждането, лишена от присъствието на майка си. Изпращам ѝ съобщения от затъмнената си стая, а тя отговаря бодро от своята. Но когато излизам с крехко новородено момиче, намирам майка си в покоите ѝ, твърде изтощена, за да се надигне. Вземам невръстното момиченце, леко като птичка, и го полагам в обятията на майка ми всеки следобед. В продължение на седмица-две, двете гледат как слънцето потъва под прозореца, а после, подобно на златото на залеза, заедно се изплъзват от мен.

По здрач, в последния ден на април, чувам призивен звук, подобен на бухането на белокрилата улулица, отивам до прозореца си, отварям капаците и поглеждам навън. Далече отвъд хоризонта изгрява нащърбена луна, бяла на фона на бяло небе: тя също чезне и в студената ѝ светлина чувам призив, сякаш пее хор, и знам, че това не са крясъци на кукумявки, нито певци, нито славеи, а Мелузина. Нашата прародителка-богиня вика от покрива на къщата, защото нейната дъщеря Жакета от кралското семейство на Бургундия умира.

Изправям се и за известно време се заслушвам в зловещите звуци, а после рязко затварям капаците и отивам в стаята на майка си. Не бързам. Знам, че вече няма нужда да бързам към нея. Тя лежи в леглото си, а новороденото бебе е в обятията ѝ; малката главица се притиска към бузата на майка ми. И двете са бледи като мрамор, и двете лежат със затворени очи, и двете изглеждат спокойно заспали, докато вечерните сенки затъмняват стаята. Лунната светлина по водата пред прозореца на стаята хвърля отражението на леки вълни върху белосания таван на стаята, затова те изглеждат сякаш са под водата, носещи се заедно с Мелузина във водите на извора. Но аз знам, че и двете са си отишли от мен, и нашата водна майка ги изпраща с пеене на пътуването им надолу по сладководната река към дълбоките води на родния дом.

Болката от смъртта на майка ми не приключва за мен с погребението ѝ; не се изцелява с месеците, минаващи бавно. Всяка сутрин се събуждам и тя ми липсва толкова много, колкото и първата сутрин. Всеки ден трябва да си спомням, че не мога да поискам мнението ѝ или да оспоря съветите ѝ, или да се засмея на сарказма ѝ, или да потърся напътствията на нейната магия. И всеки ден откривам, че още по-силно виня Джордж, херцог Кларънс, за убийството на баща ми и брат ми. Мисля, че именно при вестта за смъртта им, причинена от неговата ръка по заповед на Уорик, любящото сърце на майка ми се сломи и ако те не бяха коварно убити от него, тя също щеше да е жива днес.

Лято е, време за лекомислени удоволствия, но аз нося скръбта си със себе си през пикниците и дните, докато пътуваме из провинцията, по време на дългото яздене и в нощите под пълната луна, която предшества есенното равноденствие. Едуард дава на сина ми Томас титлата граф Хънтингдън, но това не ме ободрява. Не говоря за мъката си с никого освен с Антъни, защото загубата ни е обща. А дори с него почти никога не говорим за нея. Сякаш не можем да се заставим да говорим за майка си като за мъртва, а същевременно не можем да лъжем себе си, че е още жива. Но аз обвинявам Джордж, херцог Кларънс, за сломяването на сърцето ѝ и за смъртта ѝ.

— Сега мразя Джордж Кларънс повече от всякога — казвам на Антъни, докато яздим надолу по пътя за Кент заедно, отправяйки се към угощение и прекарали цяла седмица в пътуване по зелените пътеки между ябълковите градини. Би трябвало да ми е леко на сърцето, тъй като дворът е щастлив. Но чувството ми за загуба ме следва като кацнал върху китката ми ловен сокол.

— Защото ревнуваш — казва предизвикателно брат ми Антъни: с едната ръка държи поводите на коня си, с другата води малкия ми син, принц Едуард, яхнал малкото си пони. — Ревнуваш от всеки, когото Едуард обича. Ревнуваш от мен, ревнуваш от Уилям Хейстингс, ревнуваш от всеки, който излиза с краля и го води по срещи с блудници, а после го връща у дома пиян.

Свивам рамене, безразлична към подмятанията на Антъни. Отдавна знам, че удоволствието, което кралят изпитва да се отдава на пиянство с приятелите си и да посещава други жени, е част от природата му. Научила съм се да го търпя, особено защото то никога не го възпира да идва в леглото ми, и когато сме там заедно, се чувствам, сякаш сме се оженили тайно същата тази сутрин. Той е бил войник на поход далеч от дома, със сто блудници на негово разположение, бил е изгнаник в градове, където жените са бързали да го утешат, а сега е крал на Англия и всяка жена в Лондон би се радвала да го има — в действителност вярвам, че половината от тях са го имали. Той е кралят. Никога не съм си мислила, че се омъжвам за обикновен човек с посредствени стремежи. Никога не съм очаквала брак, в който той ще седи кротко в краката ми. Той е кралят: обречен е да върви по собствения си път.

— Не, грешиш. Развратниченето на Едуард не ме тревожи. Той е кралят, може да търси наслади, където поиска. А аз съм кралицата и той винаги ще се връща у дома при мен. Всички знаят това.

Антъни кимва, приемайки този довод.

— Но не разбирам защо съсредоточаваш омразата си върху Джордж. Всички от семейството на краля са един от друг по-лоши. Майка му ненавижда теб и всички нас, откакто за пръв път се появихме в Рединг, а Ричард става все по-раздразнителен и навъсен с всеки изминал ден. Мирът не му допада, със сигурност.

— Нищо в нас не му допада — казвам аз. — Той е безкрайно различен от двамата си братя: дребен и мургав, и толкова неспокоен относно здравето, положението и душата си, вечно се надява на богатство и реди молитви.

— Едуард живее така, сякаш няма утрешен ден, Ричард — сякаш не иска утрешен ден, а Джордж — сякаш някой трябва да му го даде даром.

Засмивам се.

— Е, щях да харесвам Ричард повече, ако беше толкова лош, колкото останалите от вас — отбелязвам. — А откакто е женен, той е още по-праведен. Винаги е гледал отвисоко на нас, семейство Ривърс: сега гледа отвисоко и на Джордж. Именно тази надменна благочестивост не мога да преглътна. Понякога ме гледа, сякаш съм някоя…

— Някоя какво?

— Някоя дебела продавачка на риба.

— Е — казва брат ми, — ако трябва да бъда честен — ти не ставаш по-млада и в определени отношения… знаеш…

Тупвам го по коляното с камшика си за езда и той се засмива, и намига на невръстния Едуард върху малкото му пони.

— Не ми харесва това, че държи целия Север в своя власт. Едуард го въздигна прекалено. Превърна го в почти самостоятелен владетел. Това представлява опасност за нас и за нашите наследници. То ще предизвика разделение в кралството.