Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Кралят трябваше да ги възнагради с нещо. Ричард многократно е излагал на опасност живота си заради рискованите начинания на Едуард. Ричард извоюва кралството за Едуард, редно е да получи дела си.

— Но това превръща Ричард почти в крал в собственото му владение — възроптавам. — Дава му правото да се разпорежда като крал на север.

— Никой не се съмнява във верността му освен теб.

— Той е верен на Едуард и на своя род, но не харесва мен и моите близки. Завижда ми за всичко, което имам, и не се възхищава на двора ми. А какво означава това, когато става дума за нашите деца? Дали ще бъде верен на сина ми, защото е син и на Едуард?

Антъни свива рамене.

— Ние се издигнахме, знаеш. Ти ни издигна много високо. Има мнозина, които смятат, че положението ни е по-високо, отколкото заслужаваме, и то благодарение единствено на твоя крайпътен чар.

— Не ми харесва, че Ричард се ожени за Ан Невил.

Антъни се изсмива кратко.

— О, сестро, на никого не му хареса да види как Ричард, най-заможният млад мъж в Англия, се жени за най-богатата млада жена в Англия, но никога не съм си и помислял, че ще те видя да вземаш страната на Джордж, херцог Кларънс!

Засмивам се неохотно. Яростта на Джордж от това, че балдъзата му, наследницата, беше отмъкната от къщата от родния му брат, забавляваше всички ни през изминалата половин година.

— Във всеки случай именно твоят съпруг постави Ричард в това положение — отбелязва Антъни. — Ако Ричард искаше да се ожени за Ан по любов, можеше да го стори, и да бъде възнаграден с нейната любов. Но кралят беше този, който нареди състоянието на майката да бъде поделено между двете момичета. Наложи се твоят почитаем съпруг да обяви, че майката практически е напуснала света на живите — макар да считам, че старата дама упорито отстоява правата си върху живота и върху собствените си земи — и именно твоят съпруг отне цялото ѝ състояние, за да го даде на двете ѝ дъщери, и по този начин да го раздели удобно между братята си.

— Казах му да не го прави — казвам раздразнено. — Но той не ми обърна внимание по този въпрос. Винаги проявява благоволение към братята си.

— Прав е да предпочита Ричард, но не бива да нарушава собствените си закони в собственото си кралство — отвръща Антъни с внезапна сериозност. — Това не е начин за управление. Незаконно е да ограбиш вдовица, а той стори именно това. А тя е вдовица на неговия враг и е намерила убежище в манастир. Редно е да прояви състрадание към нея, редно е да бъде милостив. Ако беше наистина благороден рицар, би я насърчил да излезе от манастира и да поеме владението над земите си, да защити дъщерите ѝ и да обуздае алчността на братята си.

— Законът е това, което мъжете с власт казват, че трябва да бъде — казвам раздразнено. — А правото на свято убежище не е ненарушимо. Ако ти самият не беше фантазьор, отнесен в мечтите си за Камелот, досега вече щеше да знаеш това. Ти беше при Тюксбъри, нали? Видя ли колко свята бе свещената земя, когато извлякоха лордовете от абатството и ги намушкаха с ножове в църковния двор? Защити ли правото на убежище тогава? Защото аз чух как всички сте извадили сабите си от ножниците и сте покосили мъжете, които идват, протегнали напред дръжките на сабите си.

Антъни поклаща глава.

— Мечтател съм — признава той. — Не го отричам, но съм видял достатъчно, за да познавам света. Може би мечтая за по-добър свят. Това царуване на Йорк понякога ми идва в повече, знаеш ли, Елизабет. Непоносимо ми е това, което прави Едуард, когато го виждам да покровителства един човек и да пренебрегва друг и то без никакво основание, освен че това прави него по-силен или царуването му — по-сигурно. А ти превърна трона в свое феодално владение: раздаваш благоволения и богатство на фаворитите си, не на онези, които заслужават. И двамата си създавате врагове. Хората казват, че не ни е грижа за нищо освен за собствения ни успех. Когато виждам какво правим сега, когато сме на власт, понякога съжалявам, че се бих под знака на Бялата роза. Понякога мисля, че Ланкастър щеше да се справи точно толкова добре или, във всеки случай, не по-зле.

— Тогава забравяш Маргарет Анжуйска и лудия ѝ съпруг — казвам студено. — В деня, когато потеглихме към Рединг, майка ми сама ми каза, че не е възможно да стана по-лоша кралица от Маргарет Анжуйска, и аз не станах.

Той се съгласява с мен.

— Добре. Ти и съпругът ти не сте по-лоши от един безумец и една харпия. Много добре.

Изненадана съм от мрачния му тон.

— Такъв е светът, братко — напомням му. — И ти също си получавал услуги от краля и от мен. Сега си граф Ривърс и шурей на краля, и чичо на бъдещия крал.

— Мислех си, че правим нещо повече от това да пълним собствените си джобове — казва той. — Мислех си, че правим нещо повече от това да поставим на трона един крал и една кралица, които са само по-добри от най-лошото, което може да съществува. Знаеш ли, понякога предпочитам да нося бяла наметка с червен кръст, биейки се в името Божие сред пустинята.

Сещам се за предсказанието на майка ми, че един ден духовността на Антъни ще възтържествува над практичността, наследена от фамилията Ривърс, и той ще ме остави.

— Ах, не говори така — казвам. — Нуждая се от теб. А когато Бебето порасне и има свой собствен съвет, какъвто се полага на един принц, той ще има нужда от теб. Не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб, който да го напътства и учи. В Англия няма по-начетен рицар. Няма поет в Англия, който да може да се сражава толкова добре. Не казвай, че ще си отидеш, Антъни. Знаеш, че трябва да останеш. Не мога да бъда кралица без теб. Без теб не мога да бъда себе си.

Той ми се покланя с кривата си усмивка, взема ръката ми и я целува.

— Няма да те оставя, докато имаш нужда от мен — обещава. — Никога няма да те оставя по своя воля, докато се нуждаеш от мен. Освен това скоро идват добри времена.

Усмихвам се, но оптимистичните му думи прозвучават скръбно.

Едуард ме вика настрани една вечер след вечеря в замъка Уиндзор и аз отивам при него усмихната.

— Какво желаеш, съпруже? Искаш ли да танцуваш с мен?

— Да — казва той. — А после ще се напия чудовищно.

— По някаква специална причина?

— Абсолютно никаква. Просто за удоволствие. Но преди всичко това, трябва да те помоля нещо. Можеш ли да приемеш още една жена в покоите си като почетна дама?

— Имаш ли някоя предвид? — мигновено заставам нащрек за опасността Едуард да има нова държанка, която иска да ми натрапи, за да може по-удобно да я прелъстява. Това сигурно проличава по лицето ми, защото той се разсмива силно и казва:

— Не гледай така разярено. Не бих ти натрапвал развратниците си. Мога и сам да ги подслоня. Не, тази е дама от безупречно семейство. Не друга, а Маргарет Боуфорт, последната от привържениците на Ланкастър.

— Искаш тя да ми служи? — питам изумено. — Искаш тя да бъде една от моите дами?

Той кимва.

— Имам причина. Нали помниш, че тя е отскоро омъжена за лорд Томас Станли?

Кимвам.

— Той се обяви за наш приятел, закле се да ни подкрепя, а армията му се разположи по страничните склонове и ни спаси по време на битката при Блор Хийт, макар да беше дал обещание на Маргарет Анжуйска. Предвид богатството му и влиянието му в страната, наистина трябва да го задържа на наша страна. Той имаше безрезервното ми съгласие да се ожени за нея. Сега го стори и си е поставил за цел да я доведе в двора. Помислих си, че можем да ѝ дадем място. Той ми е нужен в съвета.

— Тя не е ли досадно религиозна? — питам неприветливо.

— Тя е дама. Ще приспособи поведението си към твоето — казва той спокойно. — А аз имам нужда съпругът ѝ да е близо до мен, Елизабет. Той е съюзник, който ще бъде от значение както сега, така и в бъдеще.

— Щом ме молиш така мило, какво мога да кажа освен „да“? — усмихвам му се. — Но не ме обвинявай, ако е скучна.

— Няма да виждам нито нея, нито някоя друга жена, щом ти си пред мен — прошепва той. — Затова не се тревожи как се държи тя. А не след дълго, когато помоли сина си Хенри Тюдор да се върне у дома, той може да го стори — стига да ни е верен, и да може да бъде убеден да забрави мечтите си да бъде наследникът на Ланкастър. И двамата ще дойдат в двора, и ще ни служат, и всички ще забравят, че някога е имало такова нещо като династия Ланкастър. Ще го оженим за някое добро момиче от рода Йорк, което ти можеш да му избереш, и династията Ланкастър вече няма да съществува.

— Ще я поканя — обещавам му.

— Тогава кажи на музикантите да засвирят нещо весело и ще танцувам с теб.

Обръщам се и кимвам на музикантите, а те се съветват за миг и после подхващат най-новата мелодия, дошла от бургундския кралски двор, където сестрата на Едуард, Маргарет, продължава традицията на Йорк за забавленията и бургундската традиция на висшата мода. Дори наричат танца „жигата на херцогиня Маргарет“, и Едуард ме извежда на дансинга, и ме върти вихрено в ритъма на бързите стъпки, докато всички се смеят и пляскат с ръце в кръг около нас, а после танцуват на свой ред.

Музиката свършва и аз се оттеглям в един по-тих ъгъл, и брат ми Антъни ми поднася малка чаша ейл. Изпивам го жадно.

— Е, още ли приличам на дебела продавачка на риба? — питам настойчиво.

— Охо, това те жегна, нали? — той се ухилва. Обвива ръце около мен и ме прегръща нежно. — Не, приличаш на красавицата, каквато наистина си, и го знаеш. Имаш онази дарба, която притежаваше и майка ни — да ставаш все по-прекрасна с напредването на възрастта. Чертите ти са се изменили: вече не са просто черти на едно хубаво момиче, а на красива жена. Лицето ти сякаш е изваяно. Когато се смееш и танцуваш с Едуард, можеш да минеш за двайсетгодишна, но когато си неподвижна и вглъбена в мисли, си по-прекрасна от статуите на италианските ваятели. Нищо чудно, че жените те ненавиждат.

— Стига с мъжете да не е така. — Усмихвам се.

В студените дни на януари Едуард идва в покоите ми, където съм се разположила пред огъня с ниско столче пред мен, на което да си вдигам краката. Когато ме вижда седнала, нетипично бездейна, той спира за миг на вратата и кимва на мъжете зад него и на моите дами, и казва: „Оставете ни.“ Те излизат с леко суетене — сред тях е новопристигналата лейди Маргарет Станли — като пърхат и кокетничат, както винаги правят жените около Едуард: дори набожната Маргарет Станли.

Той кимва към гърбовете им, докато затварят вратата зад себе си.

— Лейди Маргарет? Добра компания ли е?

— Достатъчно добра — казвам, като вдигам усмихнатото си лице към него. — Тя знае и аз също знам, че мина с баржата на Тюдор покрай прозореца ми в Тауър, когато бях потърсила убежище, и тогава се наслади на своя миг на триумф. И знае, и аз също знам, че сега аз имам надмощие. Ние не забравяме това. Ние не сме мъже, за да се потупаме взаимно по гърбовете след битка и да кажем: „Без лоши чувства.“ Но знаем също и че светът се е променил и ние трябва също да се променим, а тя никога не загатва дори с една дума, че предпочита синът ѝ да бъде признат за наследник на Ланкастър и на трона, вместо Бебето — наследникът на Йорк.

— Дойдох да говоря с теб за Бебето — казва Едуард. — Но виждам, че би трябвало ти да говориш с мен.

Разтварям широко очи и му се усмихвам.

— О? За какво?

Той се засмива леко, дръпва възглавничка от една пейка с висока облегалка и я пуска на пода, за да може да седне до мен. Прясно разпръснатите билки по пода под възглавничката му излъчват уханието на водна мента.

— За сляп ли ме мислиш? Или просто за глупав?

— Нито едното, нито другото, милорд — казвам кокетно. — Трябва ли?

— През цялото време, откакто те познавам, винаги си седяла както те е научила майка ти. С изправен гръб в стола, с прибрани крака, с ръце в скута или отпуснати върху ръкохватките на креслото. Не те ли е учила да седиш именно така? Като кралица? Сякаш е знаела през цялото време, че ще имаш трон?

Усмихвам се.

— Всъщност вероятно наистина е знаела.

— И така, аз сега те намирам лениво отпусната посред бял ден, с крака върху ниско столче — той се обляга назад и повдига крайчеца на роклята ми, за да може да види обутите ми в дълги чорапи крака. — Със свалени обувки! Възмутен съм. Явно се превръщаш в повлекана, а кралският ми двор се управлява от блудница, която причаква мъже край живите плетове, както ме предупреждаваше майка ми.

— Следователно? — питам, невъзмутимо.

— Следователно, знам, че чакаш дете. Защото седиш с вдигнати крака единствено, когато чакаш дете. И точно затова те питам дали ме мислиш за сляп, или просто за глупав…