Филипа Грегъри - Бялата кралица

Когато идва време да замина, трябва да щипя бузите си, за да им придам малко цвят, и да хапя устни, за да сдържа плача си. Антъни знае какво ми струва да оставя тях тримата, но Бебето е щастлив, уверен, че скоро ще дойде на гости в двора в Лондон, наслаждава се на новата си свобода и на важното си положение като принц на собствена страна. Позволява ми да го целуна и да го прегърна, без да се дърпа. Дори прошепва в ухото ми: „Обичам те, мамо“, после коленичи за благословията ми, но се изправя усмихнат.

Антъни ме повдига на страничното седло зад началника на конницата ми, и аз се хващам здраво за колана му. Доста съм тромава сега, в седмия месец на бременността си. Внезапно ме залива ужасно, мрачно безпокойство, и аз премествам поглед от брат си към двамата си синове, обзета от истински страх. „Пази се“ — казвам на Бебето.

— Грижи се за него — обръщам се към Антъни. — Пиши ми. Не му позволявай да скача с понито си. Знам, че иска, но е твърде малък. И не го оставяй да се простуди. Не му давай да чете на слаба светлина и го дръж далеч от болни хора. Ако в града избухне чума, веднага го отведи — не ми идва на ум за какво още да ги предупредя: просто съм залята от тревога, докато местя поглед от едно усмихнато лице към друго. — Наистина — казвам немощно. — Наистина, Антъни: пази го.

Той пристъпва до коня, хваща носа на ботуша ми и го разтърсва леко.

— Ваша светлост — казва простичко. — Наистина. Аз съм тук, за да го пазя. Ще го пазя. Ще се погрижа да е в безопасност.

— И ти — прошепвам. — Ти също се пази, Антъни. Толкова съм уплашена, но не зная от какво се страхувам. Не зная какво да кажа. Искам да те предупредя, но не знам каква опасност те заплашва — хвърлям поглед към сина си Ричард Грей, облегнат на портата на замъка: млад мъж, вече висок и красив. — И другият ми син — казвам. — Моят Ричард. Не мога да ти обясня защо, но съм изпълнена със страх за всички ви.

Той се отдръпва назад и свива рамене.

— Сестро — казва нежно. — Винаги има опасност. Синовете ти и аз ще се държим като мъже и ще се изправим пред всичко като мъже. Не започвай да плашиш сама себе си с въображаеми заплахи. И ти желая безпрепятствено пътуване и благополучно раждане. Всички се надяваме на нов принц, толкова добър, колкото и този!

Едуард дава заповед за изтегляне и поема начело: знамето му се вее пред него, заобиколен е от личната си стража. Кралската процесия започва да се изнизва бавно през портите на замъка, подобно на размотаваща се навита на руло алена панделка: яркочервеният цвят на ливреите се съчетава с цвета на веещите се знамена. Прозвучават тръбите и птиците литват от покривите на замъка, и се устремяват вихрено към небето, оповестявайки, че кралят и кралицата оставят скъпия си син. Не мога да спра устремения напред поход и не би трябвало да го спирам. Но гледам назад през рамо към малкия си син, към порасналия си син, и към брат си, докато пътят се спуска от вътрешната укрепена кула към външната стена и ги скрива, и вече не ги виждам. И когато вече не мога да ги видя, за миг ме изпълва такъв мрак, че ми се струва, че е паднала нощта и никога вече няма да има зора.

На връщане към Лондон, в последните дни на юли, спираме в град Шрусбъри, за да се оттегля в очакване на раждането в стаите за гости на голямото абатство. Радвам се, че съм далече от ослепителния блясък и горещина на лятото, в прохладата на стаята със спуснати капаци на прозорците. Наредих да поставят водоскок в ъгъла на покоите ми с каменни стени и тихото плискане на водата ме успокоява, докато лежа на дивана и чакам да дойде времето ми за раждане.

Този град е построен около свещения извор на света Уинифред и докато слушам капещата във водоскока вода, посветена на нея, и чувам как камбаната отбелязва със звън часовете за молитва, си мисля за духовете, които се движат във водите на тази влажна земя — както езически, така и християнски; Мелузина и Уинифред; и как потоците, ручеите и реките говорят на всички хора, но навярно най-вече на жените, които познават по собствените си тела движението на водите на тази земя. На всяко свещено място в Англия има кладенец или ручей; кръщелните купели се пълнят със светена вода, която се връща, благословена, към земята. Тази страна е създадена за Мелузина и нейната жизнена среда е навсякъде: понякога — течаща в реките, понякога — скрита под земята, но винаги налице.

В средата на август започват болките, аз обръщам глава към водоскока и се вслушвам в капенето на тънката струйка, сякаш търся гласа на майка си във водата. Бебето идва лесно, както и си мислех, и е момче, както беше убедена майка ми.

Едуард влиза в стаята, макар че наблизо не бива да има мъже, докато не се пречистя в църква.

— Трябваше да дойда и да те видя — казва той. — Син. Още един син. Бог да ви благослови и да ви пази и двамата. Бог да те благослови, любов моя, и ти благодаря за болките, които изтърпя, за да ме дариш с още едно момче.

— Мислех, че за теб няма значение дали е момче, или момиче — подкачам го.

— Обичам момичетата си — казва той веднага. — Но династията Йорк се нуждаеше от още едно момче. Той може да бъде верен другар и спътник на брат си Едуард.

— Може ли да го наречем Ричард? — питам аз.

— Мислех си за Хенри.

— Хенри ще е следващият — казвам. — Да наречем това момче Ричард. Майка ми сама ми назова името му.

Едуард се навежда над люлката, където спи мъничкото момченце, а после проумява думите ми.

— Майка ти? Знаела е, че ще родиш момче?

— Да, знаеше — казвам с усмивка. — Или поне си даваше вид, че знае. Помниш майка ми. У нея винаги имаше една част магия и една част нелепи измислици.

— А последният ни син ли е това? Тя каза ли? Или мислиш, че ще има друг?

— Защо не и друг? — казвам лениво. — Тоест, ако все още ме искаш в леглото си. Ако не си ми се наситил и предпочиташ другите си жени.

Той се извръща от люлката и идва при мен. Ръцете му се плъзват под ключицата ми и ме повдигат към устата му.

— О, все още те желая — казва той.

Оказвам се права: това в никакъв случай не беше последното ми оттегляне преди раждане. Съпругът ми продължава да е все така плодовит като бик в крайречна ливада, с какъвто обвинително го сравнявах. През втората година след раждането на Ричард отново забременях и през ноември родих ново бебе — момиче, което нарекохме Ан. Едуард ме възнаграждава за родилните ми мъки, като удостоява сина ми Томас Грей с титлата „маркиз на Дорсет“, а аз го омъжвам за едно приятно момиче — наследница на много голямо състояние. Едуард се беше надявал на момче и бяхме обещали да го кръстим Джордж като комплимент към другия херцог на Йорк, и по този начин да има отново три момчета от династията Йорк на име Едуард, Ричард и Джордж, но херцогът не показва признаци на признателност. Той беше разглезено алчно момче и когато порасна, се превърна в разочарован, злонравен мъж. Сега той е в средата на двайсетте си години, и подобната му на розова пъпка уста е постоянно разкривена в злобна и презрителна усмивка. Когато беше вдъхващо надежди момче, той се перчеше с това, че е един от синовете на Йорк; оттогава е бил първият в редицата от наследници за трона на Англия като наследникът, избран от Уорик, а после — изместен, когато Уорик проявяваше благоволение към Ланкастър. Когато Едуард спечели отново трона, Джордж стана пръв в списъка на наследниците, но после беше изтикан на второ място при раждането на моето бебе, принц Едуард. След раждането на принц Ричард Джордж изпадна до трето място в списъка от наследници за трона на Англия. Всъщност всеки път, когато родя син, херцог Джордж се отдалечава на още една стъпка от трона и затъва все по-дълбоко в завист. И тъй като Едуард е известен със силната си обич към мен, а аз — прочута с плодовитостта си, вероятността Джордж да наследи трона е станала изключително неправдоподобна, и той е Херцогът на разочарованието.

Ричард, другият брат Йорк, изглежда не възразява на това, но се обръща срещу нас, след като фамилията Йорк се връща от Франция, спечелила мир, без да е водила война. Моят съпруг, кралят, и всеки разумен мъж и жена из цялата страна ликуват, че Едуард е сключил мир с Франция, който би трябвало да продължи с години, с договор, според който французите ще ни платят цяло състояние, за да не предявяваме претенции за земите си във Франция. Всички са възхитени, че ще избегнат една скъпа и мъчителна война в чужбина, освен херцог Ричард, момчето, което отрасна на бойното поле и сега се позовава на правата на англичаните над нашите земи във Франция, вкопчва се в спомена за баща си, който прекара по-голямата част от живота си, сражавайки се с французите, и почти нарича брат си, краля, ленив страхливец заради това, че не е повел още един скъп и опасен военен поход.

Едуард се смее с добродушния си смях и не обръща внимание на оскърблението, но Ричард гневно се оттегля в земите си на север, като взема със себе си своята покорна съпруга Ан Невил, и се установява там като дребен владетел, отказвайки да дойде на юг при нас, смятайки себе си за единствения истински Йорк в Англия, единственият истински наследник на баща си във враждата му с Франция.

Нищо не тревожи Едуард и той се усмихва, когато влиза да ме намери в конюшните, където оглеждам една нова кобила — подарък от краля на Франция, за да отбележи новите приятелски отношения между страните ни. Тя е красиво животно, но е нервна в новото обкръжение, и отказва дори да се приближи до мен, макар да държа в ръката си изкусителна ябълка.

— Брат ти дойде при мен днес, за да поиска разрешение да се отправи на поклонение и за известно време да остави Едуард на грижите на неговия полубрат, сър Ричард.

Излизам от конюшнята и внимателно затварям вратата зад гърба си, за да остане конят на сигурно място вътре.

— Защо? Къде иска да замине?

— Иска да отиде в Рим — отвръща Едуард. — Каза ми, че иска да прекара известно време далече от света — той ми отправя странна крива усмивка. — Изглежда, че в Лъдлоу е развил вкус към усамотението. Иска да бъде светец. Твърди, че иска да открие поета в себе си. Казва, че иска тишина и пуст път. Иска да намери тишина и мъдрост.

— О, глупости — казвам със сестринско пренебрежение. — Винаги е имал тази идея — да се махне. Още от момче възнамеряваше да отиде в Йерусалим. Той обича да пътува и си мисли, че гърците и мюсюлманите знаят всичко. Може и да иска да замине, но животът му и работата му са тук. Просто му откажи и го накарай да остане.

Едуард се поколебава.

— Той има силно желание да направи това, Елизабет. И е един от най-великите рицари в християнския свят. Не мисля, че някой може да го победи на арената за турнири, когато е в добра форма. А поезията му е по-прекрасна от всичко, писано от друг. Той е толкова начетен и с толкова обширни познания, и владее езици по-добре от всеки друг в Англия. Не е обикновен човек. Може би съдбата му е да замине надалече и да учи още. Той ни служи добре, по-добре от всеки друг, но ако Бог го е призовал да поеме на път, навярно трябва да го оставим да замине.

Кобилата идва и подава глава над горната част на хоризонтално разделената на две половини врата, за да подуши рамото ми. Стоя неподвижно, за да не я изплаша. Топлият ѝ дъх с мирис на овес полъхва по врата ми.

— Много си грижлив към талантите му — казвам с подозрение. — Защо изведнъж започна така да му се възхищаваш?

Той свива рамене и в този малък жест, както подобава на една съпруга, успявам да го разкрия. Пристъпвам напред и вземам двете му ръце в своите, за да не може да избегне критичния ми поглед.

— Е, коя е тя?

— Какво? За какво говориш?

— Новата. Новата блудница. Онази, която харесва поезията на Антъни — казвам хапливо. — Ти самият никога не я четеш. Никога преди не си имал толкова високо мнение за неговата начетеност и за предопределената му съдба. Значи някой ти е чел писанията му. Предполагам, че тя ти ги чете. И ако предположението ми е правилно, тази поезия ѝ е известна, защото той ѝ я е чел. Вероятно Хейстингс също я познава, и всички мислите, че тя е невероятно прекрасна. Но ти ще си легнеш с нея, а останалите ще душат наоколо като кучета. Имаш нова, привлекателна и благосклонна блудница и аз разбирам това. Но ако си мислиш, че ще споделяш глупавите ѝ мнения с мен, то тогава тя ще трябва да си отиде.

Едуард извръща поглед от мен — към ботушите си, към небето, към новата кобила.

— Как се казва? — питам. — Можеш да ми кажеш поне това.

Той ме притегля към себе си и ме взема в обятията си.

— Не се гневи, любима — прошепва в ухото ми. — Знаеш, че за мен съществуваш само ти. Винаги и само ти.