Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Аз и още дузина други — казвам раздразнено, но не се отдръпвам от него. — Минават през спалнята ти като шествие за майския празник.

— Не — уверява ме той. — Наистина. Съществуваш само ти. Аз имам само една съпруга. Имам дузини блудници, навярно стотици. Но само една съпруга. Това означава нещо, нали?

— Твоите блудници са достатъчно млади да ми бъдат дъщери — казвам сърдито. — А ти ходиш из града да ги преследваш. И търговците от града ми се оплакват, че съпругите и дъщерите им не са в безопасност от теб.

— Не — казва съпругът ми със суетността на красив мъж. — Не са. Надявам се, че никоя жена не може да ми устои. Но никога не съм вземал никоя със сила, Елизабет. Единствената жена, която някога ми се е съпротивлявала, си ти. Помниш ли как измъкна онзи кинжал срещу мен?

Усмихвам се против волята си.

— Разбира се, че помня. И как ти изруга, че ще ми дадеш и ножницата, но това ще е последното нещо, което ще ми дадеш.

— Няма друга като теб — той целува челото ми, след това — затворените ми клепачи, а после — устните ми. — Няма друга освен теб. Никоя друга жена освен прекрасната ми съпруга, не държи сърцето ми в прекрасните си ръце.

— Е, как ѝ е името? — питам, докато той ме целува, за да се помирим. — Как е името на новата блудница?

— Елизабет Шор — казва той, с устни върху шията ми. — Но това няма значение.

* * *

Антъни идва в покоите ми веднага щом пристига в двора след пътуването от Уелс, а аз го посрещам с категоричен отказ да го пусна да замине.

— Не, наистина, скъпа моя — казва той. — Трябва да ме пуснеш да замина. Не отивам в Йерусалим, не и тази година, но искам да отида в Рим и да изповядам греховете си. Искам да бъда далече от двора за известно време и да мисля за неща, които наистина имат значение, а не за ежедневието. Искам да пътувам от манастир на манастир и да ставам призори, за да се моля, а когато няма религиозна обител, в която да пренощувам, искам да спя под звездите и да търся Бог в тишината.

— Няма ли да ти липсвам? — питам детински. — Няма ли да ти е мъчно за Бебето? И за момичетата?

— Да, и точно затова дори не обмислям да тръгна на кръстоносен поход. Не мога да понеса да отсъствам прекалено дълго. Но Едуард е добре настанен в Лъдлоу с другарите си за игра и възпитателите си, а младият Ричард Грей е чудесен другар и пример за него. Безопасно е да го оставя за малко. Изпитвам копнеж да пътувам по пусти пътища и трябва да го последвам.

— Ти си син на Мелузина — казвам, като се опитвам да се усмихна. — Звучиш като нея, когато е изпитала нужда да бъде свободна и да се върне във водата.

— Нещо такова е — съгласява се той. — Представи си, че ще отплувам, а после приливът ще ме върне обратно.

— Твърдо ли си решил?

Той кимва:

— Нуждая се от тишина, за да чуя Божия глас — казва. — И от тишина, за да пиша поезията, за да бъда себе си.

— Но ще се върнеш?

— След няколко месеца — обещава той.

Протягам ръце към него и той ги целува и двете.

— Трябва да се върнеш — казвам.

— Ще се върна — уверява ме той. — Дадох дума, че само смъртта ще ме отнеме от теб и семейството ти.

Той удържа на думата си и се връща от пътуването си до Рим навреме, за да се срещне с нас във Фодърингей през юли. Ричард е планирал и организирал тържествено повторно погребение на баща си и брат си Едмънд, които бяха убити в битка, осквернени и погребани съвсем набързо. Родът Йорк се събира за погребението и възпоменателната служба и аз се радвам, че Антъни се прибира у дома навреме, за да заведе принц Едуард да отдаде почит на дядо си.

Антъни е помургавял като мавър и пълнен с интересни истории. Измъкваме се тайно, за да се разходим в градините на Фодърингей. По пътя са го обрали; мислел си, че никога няма да се измъкне жив. Прекарал една нощ до поток в една гора, и не могъл да спи, защото бил сигурен, че Мелузина ще се появи от водите.

— И какво щях да ѝ кажа? — пита той жаловито. — Колко смущаващо щеше да е за всички ни, ако се бях влюбил в прабаба си.

Срещнал се със Светия отец, постил една седмица и имал видение, а сега е твърдо решен някой ден да потегли отново на поклонение, но този път да стигне по-далече. Иска да поведе поклонение към Йерусалим.

— Когато Едуард възмъжее и поеме в свои ръце владението си, когато стане на шестнайсет години, ще замина — казва той.

Усмихвам се.

— Добре — съгласявам се с лекота. — Дотогава има още много години. Десет години, считано от този момент.

— Сега изглежда много време — предупреждава ме Антъни. — Но годините ще минат бързо.

— Това мъдростта на пътуващия пилигрим ли е? — смея му се аз.

— Да — съгласява се той. — Преди да се усетиш, той ще бъде млад мъж, по-висок от теб, и ще трябва да се замислим какъв крал сме създали. Той ще бъде Едуард V и ще наследи трона по мирен път, ако е рекъл Господ, и ще бъде безспорният продължител на кралската династия Йорк.

Потръпвам без никаква причина.

— Какво има?

— Нищо. Не знам. Потръпване от студ, нищо особено. Знам, че от него ще стане прекрасен крал. Той е истински Йорк и истински син на рода Ривърс. Не може да има по-добро начало за едно момче.

Идва Коледа и скъпият ми син принц Едуард се прибира у дома в Уестминстър за празника. Всички се дивят колко е пораснал. Догодина навършва седем и е стройно, красиво, светлокосо момче със способност да разбира бързо, с образование, получено изцяло от Антъни, и с наченки на привлекателна външност и обаяние, които е наследил изцяло от баща си.

Антъни води при мен и двамата ми сина, Ричард Грей и принц Едуард, за да им дам благословията си, а после ги оставя да излязат, за да намерят братята и сестрите си.

— Липсвате ми и тримата. Толкова много — казвам.

— И ти на мен — казва той, като ми се усмихва. — Но изглеждаш добре, Елизабет.

Правя гримаса.

— За жена, на която ѝ прилошава всяка сутрин.

Той е във възторг.

— Отново чакаш дете?

— Отново, и като се има предвид гаденето, всички смятат, че ще е момче.

— Едуард сигурно е на седмото небе.

— Предполагам. Показва възторга си, като флиртува с всяка жена в обкръжение от сто мили.

Антъни се засмива.

— Такъв си е Едуард.

Брат ми е щастлив. Разбирам го веднага, по непринудената му поза и отпуснатите бръчки около очите му.

— А ти? Още ли ти харесва Лъдлоу?

— Младият Едуард, Ричард и аз подредихме нещата точно както искаме — казва той. — Ние сме двор, отдаден на учение, рицарство, турнири и лов. Това е съвършен живот и за трима ни.

— Той учи ли?

— Както ти съобщавам. Той е умно и сериозно момче.

— И не му позволяваш да се впуска в рискован лов?

Антъни ми се усмихва широко.

— Разбира се, че му позволявам! Да не искаш да възпитам страхливец за трона на Едуард? Той трябва да изпробва смелостта си на ловното поле и на арената за турнири. Трябва да познава страха, да го гледа в лицето, и да препуска към него. Трябва да бъде смел крал, а не страхлив. Ще направя много лоша услуга и на двама ви, ако го отклонявам от всички рискове и го уча да се бои от опасността.

— Знам, знам — казвам. — Просто той е толкова ценен…

— Всички сме ценни — заявява Антъни. — И всички трябва да водим рискован живот. Уча го да язди всеки кон в конюшнята и да влиза в битка, без да трепне. Това ще го опази по-добре, отколкото ако се опитваме да го оставяме да язди само безопасни коне и да го държим далеч от арената за турнири. А сега да преминем към далеч по-важни неща. Какво си ми приготвила за Коледа? И ще кръстиш ли бебето си на мен, ако родиш момче?

* * *

Дворът се готви за Коледа с обичайната си разточителност, Едуард поръчва нови дрехи за всички деца и за нас, като част от грандиозния блясък, който светът очаква от елегантното кралско семейство на Англия. Всеки ден прекарвам известно време с малкия принц Едуард. Обичам да седя до него, когато спи, и да слушам молитвите му, преди да си легне, и да го викам в покоите си за закуска всеки ден. Той е сериозно малко момче, вглъбено и замислено, предлага да ми чете на латински, гръцки или френски и аз съм принудена да призная, че неговата начетеност далеч превъзхожда моята.

Той е търпелив с малкия си брат Ричард, който го боготвори, следвайки го навсякъде с решително подтичване, и е нежен към невръстната Ан, когато се навежда над люлката ѝ и се диви на малките ѝ ръчички. Всеки ден съчиняваме пиеса или поетична драма, всеки ден ходим на лов, всеки ден има голяма тържествена вечеря и танци, и забавления. Хората казват, че династията Йорк има омагьосан кралски двор, омагьосан живот, и аз не мога да го отрека.

Само едно нещо хвърля сянка върху дните преди Коледа: Джордж, Херцогът на неудовлетворението.

— Наистина мисля, че брат ти става все по-странен с всеки изминал ден — оплаквам се на Едуард, когато идва в покоите ми в двореца Уайтхол, за да ме придружи на вечеря.

— Кой по-точно? — пита той лениво. — Защото знаеш, че в очите и на двамата, каквото и да направя, все е погрешно. Човек би казал, че ще се радват да имат един наследник на Йорк на трона, и мир в християнския свят, и едно от най-хубавите коледни празненства, които някога сме организирали, но не. Ричард заминава от двора, за да се върне на север, веднага щом празненството приключи, за да демонстрира възмущението си, че не се потим в битка с французите, а Джордж просто си е злонравен.

— Точно лошият нрав на Джордж ме тревожи.

— Защо, какво е направил сега? — пита той.

— Казал на слугата, който му поднася храната и питиетата, че няма да яде нищо, което му изпращат от нашата маса — обяснявам аз. — Казал му е, че ще се храни единствено насаме, в собствената си стая, след като останалите от нас са се нахранили. Когато му изпращаме някое блюдо като любезен жест, за да го опита, ще го откаже. Научих, че възнамерява да ни го изпраща обратно като открито оскърбление. Когато е с други хора, ще седи на трапезата с празна чиния пред себе си. Ще отказва и да пие. Едуард, ще трябва да говориш с него.

— Ако отказва пиене, тогава това е нещо повече от оскърбление, това е чудо! — усмихва се Едуард. — Джордж не може да откаже чаша вино, та ако ще да е предложена и от самия дявол.

— Не е смешно, ако използва трапезата ни, за да ни оскърби.

— Да, знам. Говорих с него — той се обръща към свитата от лордове и дами, които образуват редица зад нас. — Дайте ни един миг — казва и ме издърпва до една прозоречна ниша, където може да говори, без да го подслушат. — Всъщност има и по-лошо, Елизабет. Мисля, че той разпространява слухове срещу нас.

— Какво твърди? — питам. Омразата на Джордж към по-големия му брат не бе задоволена от пропадналия му бунт и от прошката. Надявах се, че ще се задоволи с това да бъде един от двамата най-изтъкнати херцози в Англия. Мислех си, че ще е щастлив със съпругата си, бледата и невзрачна Изабел, и нейното огромно състояние, макар да изгуби контрол върху балдъзата си Ан, когато тя се омъжи за Ричард. Но подобно на всеки подъл, амбициозен мъж, той брои по-скоро загубите, отколкото придобивките си. Той завиждаше на Ричард заради съпругата му, малката Ан Невил. Завиждаше му за състоянието, което тя му донесе. Не може да прости на Едуард, задето позволи на Ричард да се омъжи за нея, и следи зорко всяко дарение, което Едуард прави на семейството и родствениците ми, всеки акър земя, който Едуард дава на Ричард. Като че ли Англия е малка нива, в която той се бои да не изгуби дори една леха с грах — толкова силно е нервното му подозрение. — Какво може да каже той срещу нас? Ти проявяваш неспирна щедрост към него.

— Отново твърди, че майка ми изневерила на баща ми и че аз съм незаконороден — казва той, с уста, притисната към ухото ми.

— Какъв срам! Тази стара история! — възкликвам.

— И твърди, че е сключил споразумение с Уорик и Маргарет Анжуйска, което гласяло, че след смъртта на Хенри той ще стане крал. Така че сега е законен крал като предварително посочен наследник на Хенри.

— Но той лично уби Хенри! — възкликвам.

— Тихо, тихо. Не говори такива неща.

Поклащам глава и при нервното движение воалът от диадемата ми се разлюлява.

— Не. Не трябва да бъдеш деликатен и уклончив по този въпрос сега, не и когато двамата сме насаме. По онова време каза, че сърцето му е спряло, и това обяснение задоволи всички. Но Джордж не може да претендира, че е негов избран и назован наследник, когато всъщност беше негов убиец.