Филипа Грегъри - Бялата кралица

Слагам ръце върху корема си, сякаш за да предпазя детето да не чува такива мрачни предсказания.

— Недей, Антъни. Не говори такива неща.

— Верни са — казва той мрачно. — Династията Йорк ще падне, каквото и да сторим ти или аз, защото нейните членове ще се самоизядат.

* * *

Влизам в затъмнената си спалня за шестседмичното оттегляне преди раждането, като оставям въпроса все още неуреден. Едуард не може да измисли какво може да се направи. Един нелоялен кралски брат не е нещо ново в Англия, не е нищо ново и за тази фамилия, но е истинско мъчение за Едуард.

— Остави нещата така, докато изляза — казвам му на самия праг на покоите си. — Навярно той ще се вразуми и ще помоли за прошка. Когато изляза, можем да вземем решение.

— А ти бъди смела — той хвърля поглед към потъналата в сенки стая зад мен, затоплена от малък огън, с бели стени, защото са свалили всички изображения, които могат да се отразят на формата на бебето, което предстои да се роди. Едуард се навежда напред.

— Ще идвам да те посещавам — прошепва.

Усмихвам се. Едуард винаги нарушава правилото родилната стая да бъде запазена територия само за жени.

— Носи ми вино и захаросани плодове — казвам, назовавайки забранените храни.

— Само ако ме целунеш сладко.

— Едуард, как можеш!

— Веднага щом излезеш тогава.

Той отстъпва назад и официално ми пожелава всичко добро пред придворните. Покланя ми се, аз му правя реверанс, а после се дръпвам назад и те затварят вратата пред лицата на усмихнатите придворни, и аз оставам сама с бавачките в малкия апартамент, без да имам какво друго да правя, освен да чакам новото бебе да се появи.

* * *

Раждането е продължително и трудно, но накрая идва и съкровището: момче. Той е сладко малко дете от рода Йорк, с рехава светла косица и очи, сини като яйце на червеношийка. Дребен и лек е и когато го слагат в ръцете ми, за миг ме пробожда страх, защото изглежда толкова миниатюрен.

— Ще порасне — казва акушерката успокоително. — Дребните бебета растат бързо.

Усмихвам се и докосвам крехката му ръчичка, и виждам как обръща глава и присвива устни.

Кърмя го сама през първите десет дни, а после наемаме едра дойка, която влиза и нежно го поема от мен. Когато я виждам седнала в ниското столче и нежността, с която го поднася към гърдите си, съм сигурна, че ще се грижи за него. Кръщаваме го Джордж, както обещахме на вероломния му чичо, а аз се пречиствам в църква и излизам от затъмнените си родилни покои на ярката слънчева светлина в средата на август, за да открия, че в мое отсъствие новата блудница, Елизабет Шор, се разпорежда почти като кралица в двора ми. Кралят се е отказал от запоите и задяването на жени из лондонските обществени бани. Купил ѝ е къща близо до двореца Уайтхол. Дели с нея трапезата и леглото си. Наслаждава се на компанията ѝ и дворът знае това.

— Тя си тръгва тази вечер — казвам рязко на Едуард, когато, облечен в пищна алена мантия, бродирана със злато, той идва в покоите ми.

— Коя? — пита той невинно, като отива с чаша вино до огнището ми: най-невинният съпруг на света. Махва с ръка и слугите излизат бързо от стаята, съзнавайки много добре, че се заражда някаква беда.

— Тази жена Шор — казвам простичко. — Не помисли ли, че някой ще ме посрещне с клюката в мига, щом изляза от усамотението си? Чудното е, че са си държали езиците толкова дълго. Едва бях излязла от параклиса и те вече се препъваха един в друг в бързината си да ми съобщят. Маргарет Боуфорт прояви особено голямо съчувствие.

Едуард се засмива.

— Прости ми. Не знаех, че постъпките ми представляват такъв голям интерес.

Не казвам нищо в отговор на тази лъжа. Просто чакам.

— Ах, любима, това беше доста дълго време — казва той. — Знам, че се беше оттеглила в очакване на раждането, а после дойдоха родилните ти мъки и сърцето ми се изпълваше със съчувствие към теб, но въпреки това един мъж се нуждае от топло легло.

— Вече излязох от усамотението си — казвам бързо. — А твоето легло ще бъде леденостудено — ще бъде като възглавница от скреж, като снежна завивка — ако тя не си е отишла до утре сутрин.

Той протяга ръка към мен и аз отивам да застана до него. Когато се навеждам да го целуна по шията, познатото докосване и ароматът на кожата му изведнъж ме замайват.

— Кажи, че не си ми ядосана, скъпа — прошепва ми той: тонът на гласа му е като успокояващо гукане.

— Знаеш, че съм.

— Тогава кажи, че ще ми простиш.

— Знаеш, че винаги ти прощавам.

— Тогава кажи, че можем да отидем в леглото и отново да бъдем щастливи, че сме заедно. Ти се справи толкова добре, като ни дари с още едно момче. Такава наслада си за окото, когато си закръглена и току-що завърнала се при мен. Желая те толкова много. Кажи, че можем да бъдем щастливи.

— Не. Ти ми кажи нещо.

Дланта му се плъзва нагоре по ръката ми и обхожда лакътя ми под ръкава на нощницата. Както винаги, докосването му е интимно като правене на любов.

— Всичко, каквото пожелаеш. Какво би искала да ти кажа?

— Кажи, че тя си отива утре.

— Да, отива си — казва той с въздишка. — Но знаеш ли, ако само склониш да се срещнеш с нея, ще я харесаш. Тя е жизнерадостна млада жена, начетена и весела. Добра е за компания. И е едно от най-добродушните момичета, които съм срещал.

— Тя си отива утре — повтарям, пренебрегвайки чара на Елизабет Шор, сякаш ме е грижа дали е начетена. Сякаш и Едуард го е грижа. Сякаш е в състояние да каже истината за една жена. Той тича след жените като възбуден пес след разгонена кучка. Убедена съм, че не знае нищо за тяхната начетеност или нрав.

— Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре, скъпа. Първото нещо.

През юни Едуард нарежда да арестуват Джордж за държавна измяна и го изправя пред съвета. Само аз знам какво струваше на съпруга ми да обвини брат си, че крои заговор за смъртта му. Той държи скръбта и срама си скрити от всички други. На събранието на Частния съвет не се представят доказателства: доказателства не са необходими. Сам кралят заявява, че е извършена държавна измяна, а никой не може да спори с краля по подобно обвинение. А и наистина, няма нито един човек, когото Джордж да не е хващал за ръкава и придърпвал в някой тъмен коридор, за да му нашепва безумните си подозрения. Няма човек, който да не е чувал обещанието за издигане, ако стане съучастник в заговор срещу Едуард. Няма човек, който да не е виждал Джордж да отказва всякаква храна, приготвена в готварницата по моя заръка, или да хвърля сол през рамо, преди да седне да се храни на трапезите ни, или да стисва юмрук в знака срещу магьосничество, когато минавам покрай него. Няма човек, който да не знае, че Джордж е сторил всичко, освен сам да напише обвинението си в държавна измяна и да подпише собствените си признания. Но никой от тях, дори сега, не знае какво иска да направи Едуард по въпроса. Намират Джордж за виновен в измяна, но не определят наказание. Никой от тях не знае какво е готов да стори кралят срещу брата, когото още обича.

Празнуваме Коледа в Уестминстър, но това е една странна Коледа, когато Джордж, херцог Кларънс, отсъства от мястото си в голямата зала, а лицето на майка му е като буреносен облак. Джордж е в Тауър, обвинен в държавна измяна. Прислужват му добре, храни се добре, пийва си добре — не се и съмнявам — но съименникът му е в нашата детска стая, а истинското му място е при нас. Около мен са всичките ми деца, което ми дарява цялата радост, която бих могла да си пожелая: Едуард се е прибрал от Лъдлоу заедно с Ричард, Томас се е завърнал от гостуване в бургундския двор, другите деца са здрави и силни, новото бебе Джордж е в детската стая.

През януари празнуваме най-голямата и бляскава сватба, която Англия е виждала — обричането на моя малък Ричард на наследницата Ан Моубри. По време на сватбеното им празненство вдигат четиригодишния принц и малкото момиче върху масата в прекрасните им миниатюрни дрехи и те се държат за ръце като двойка малки кукли. Ще живеят отделно, докато пораснат достатъчно, за да се оженят, но е важно, че осигурих такова състояние за малкото си момче: той ще бъде най-богатият принц, който Англия е виждала някога.

Но след Дванайсетата нощ Едуард идва при мен и казва, че Частният му съвет го притиска да вземе окончателно решение относно съдбата на брат си Джордж.

— Какво мислиш? — питам. Имам лошо предчувствие. Мисля си за моите момчета от фамилията Йорк: отново Едуард, Ричард и Джордж. Ами ако те се обърнат един срещу друг, както сториха тези?

— Мисля, че трябва да действам — казва той печално. — Наказанието за държавна измяна е смърт. Нямам избор.

— Не можеш дори да си помислиш, че ще го екзекутираш.

Майката на Едуард профучава покрай мен и влиза в личните покои на Едуард в бързината си да говори със сина си.

Надигам се и ѝ правя съвсем малък реверанс.

— Почитаема майко — казвам.

— Майко, не знам как трябва да постъпя — Едуард се отпуска на едно коляно за благословията ѝ и тя полага длан върху главата му разсеяно, със заучен жест. Свекърва ми не храни нежност към Едуард; не мисли за никой друг освен за Джордж. Тя също ми прави едва забележим реверанс и се обръща отново към сина си.

— Той е твой брат. Помнѝ това.

Едуард свива рамене с нещастно изражение.

— Всъщност самият той казва, че не е — изтъквам. — Джордж твърди, че е само полубрат на Едуард, тъй като настоява, че Едуард е копеле, което ви е направил един английски стрелец. Той позори и вас, както и нас. Не пести клеветите. Не се колебае да клевети когото и да било от нас. Мен нарича вещица, но вас нарича блудница.

— Не вярвам, че казва нещо подобно — заявява тя безцеремонно.

— Майко, казва го — отвръща Едуард. — И обижда мен и Елизабет.

Видът ѝ говори, че това не е чак толкова лошо нещо.

— Той подкопава устоите на рода Йорк с клеветите си — казвам. — И е наел магьосник да урочаса краля.

— Той е твой брат: ще трябва да му простиш — заявява тя на Едуард.

— Той е предател: ще трябва да умре — казвам простичко. — Какво друго? Нима е простимо да кроиш заговор за смъртта на краля? Тогава защо да не го прави победеният род Ланкастър? Защо да не го правят шпионите от Франция? Защо да не може всяка отрепка от пътищата да връхлети с нож срещу най-прекрасния ви син?

— Джордж преживя разочарование — казва тя настойчиво на Едуард, без да ми обръща внимание. — Ако му беше позволил да се ожени за момичето от Бургундия, както той искаше, или го беше оставил да вземе шотландската принцеса, нищо от това нямаше да се случи.

— Не можех да му се доверя — отвръща Едуард простичко. — Майко, не се съмнявам, че ако той имаше собствено кралство, щеше да нахлуе в моето. Ако разполагаше със състояние, щеше да го използва единствено да събере армия, за да ми отнеме трона.

— Той е роден за величие — заявява тя.

— Той е роден като трети син — избухва Едуард, най-накрая предизвикан да ѝ каже истината. — Той може да владее Англия само ако аз умра и моят син и наследник също умре, а после и вторият ми син Ричард, а сетне — и новороденият ми син Джордж. Това ли бихте предпочели, майко? Нима желаете аз да съм мъртъв, а също и тримата ми скъпи синове? Толкова ли е голямо благоволението ви към Джордж? Нима ми желаете злото като наетия от него магьосник? Ще наредите ли да сложат счукани стъкла в храната ми, и стрит цвят от напръстник във виното ми?

— Не — казва тя. — Не, разбира се, че не. Ти си син и наследник на баща си и си спечели трона. Синът ти трябва да те наследи. Но Джордж е мой син. Изпитвам състрадание към него.

Едуард стиска зъби, за да не изрече нещо прибързано, обръща се към огнището и стои мълчаливо, с прегърбени рамене. Всички чакаме мълчаливо, докато кралят най-сетне проговаря:

— Всичко, което мога да направя за теб и за него, е да му позволя да избере как да умре. Той трябва да умре, но ако иска френски палач, който да го обезглави с меч, ще доведа такъв. Освен това не е нужно да го обезглавява палачът. Може да умре от отрова, ако желае; може да я вземе насаме. Може да бъде кинжал, сложен на масата му на вечеря, и той може да го направи сам. И ще бъде насаме: няма да има тълпа, нито дори свидетели. Може да стане в стаята му в Тауър, ако желае. Може да си легне и да пререже китките си. Може да не присъства никой, освен свещеника, ако Джордж пожелае.

Тя ахва. Не е очаквала това. Аз съм напълно тиха и неподвижна, докато наблюдавам и двамата. Не мислех, че Едуард ще стигне толкова далече.