Той поглежда потресеното ѝ лице.
— Майко, съжалявам за загубата ти.
Тя пребледнява.
— Ще му простиш.
— Сама виждаш, че не мога.
— Аз ти заповядвам това. Аз съм ти майка. Ще ми се подчиниш.
— Аз съм кралят. Той не може да ми се противопоставя. Трябва да умре.
Тя се нахвърля върху мен:
— Това е твое дело!
Разпервам ръце.
— Джордж сам предизвика смъртта си, почитаема майко. Не можете да вините мен, нито Едуард. Джордж не оставя на краля никакъв избор. Той е предател спрямо нашето управление и опасност за нас и децата ни. Знаете какво трябва да се случи с претендентите за престола. Така действа династията Йорк.
Тя мълчи. Отива до прозореца и обляга глава на дебелото стъкло. Гледам гърба ѝ и свитите ѝ рамене и се питам какво ли е да знаеш, че синът ти ще умре. Някога ѝ обещах болката на майка, която знае, че е изгубила сина си. Сега я виждам.
— Не мога да го понеса — казва тя с глас, натежал от мъка. — Това е синът ми, най-скъпият ми син. Как можете да ми го отнемете? Бих предпочела сама да умра, отколкото да доживея този ден. Това е моят Джордж, най-милият ми син. Не мога да повярвам, че ще го изпратите на смърт!
— Съжалявам — казва Едуард неумолимо. — Но не виждам изход от това освен смъртта му.
— Той може да избере начина? — иска да се увери тя. — Няма да го изправите пред палача?
— Той може да избере начина, но трябва да умре — казва Едуард. — Той направи така, че вече само един от двама ни може да остане жив. Разбира се, че трябва да умре.
Тя се обръща, без да каже и дума повече, и излиза от стаята. За миг, само за миг, ми дожалява за нея.
Джордж, глупакът, избира глупашка смърт.
— Иска да го удавят в бъчва с вино.
Брат ми, Антъни, идва от срещата на Частния съвет и ме намира да се люлея на стола си в детската стая с бебето Джордж в прегръдките си, изпълнена с желание всичко вече да е свършило и съименникът на моя малък принц вече да е мъртъв и изчезнал завинаги.
— Да бъдеш забавен ли се опитваш?
— Не, мисля, че той се опитва да бъде забавен.
— Какво иска да каже?
— Предполагам, именно каквото казва. Иска да бъде удавен в бъчва с вино.
— Наистина е казал това? Наистина го мисли?
— Тъкмо идвам от Частния съвет. Той иска да се удави във вино, щом трябва да умре.
— Пиянска смърт — казвам, отвращавайки се дори при мисълта за това.
— Предполагам, че това е неговият начин да осмее брат си.
Вдигам бебето към рамото си и го галя по гърба, сякаш искам да го защитя от жестокостта на света.
— Идват ми на ум и по-ужасни начини да умреш — отбелязва Антъни.
— Аз мога да се сетя за по-добри. Бих предпочела да ме обесят, отколкото да ме спуснат в бъчва с вино.
Той свива рамене.
— Навярно си мисли, че може да се подиграе с Едуард и смъртната присъда. Навярно мисли, че ще принуди Едуард да му прости, вместо да го екзекутира по този достоен за един пияница начин. Може би смята, че църквата ще възнегодува и ще предизвика отлагане, и той ще се отърве.
— Не и този път — казвам. — Пиянският му късмет свърши. Но щом държи, и той самият може да свърши като пияница. Къде ще го направят?
— В стаята му, в Тауър.
Потръпвам.
— Да му прости Господ — казвам тихо. — Това е ужасен начин да умреш.
Със задачата се заема палачът: оставя брадвата си настрани, но слага черната маска върху лицето си. Той е едър мъж със силни големи ръце, и води със себе си своя чирак. Двамата изтъркулват една бъчва с малвазия в стаята на Джордж и глупакът Джордж се шегува с това и се смее с широко отворена уста, сякаш вече се бори за въздух, докато лицето му побелява от страх.
Те отварят капака с лост и намират една кутия, върху която Джордж да стъпи, за да може да се наведе над горната част на бъчвата и да види как отражението на изплашеното му лице отвръща на погледа му в леко плискащата се повърхност на виното. Мирисът на виното изпълва стаята. Той промърморва „Амин“ в отговор на молитвите на свещеника, сякаш не осъзнава какво слуша.
Навежда се към рубинената повърхност на виното, сякаш полага глава на дръвника, и всмуква големи глътки от него, сякаш иска да изпие опасността. После разперва широко ръце в знак, че е готов, и двамата мъже хващат главата му и като го държат за косата и яката, го потапят дълбоко под повърхността, като почти го повдигат от пода, така че краката му ритат, сякаш плува, а виното се плиска шумно на пода, докато той се гърчи, опитвайки се да се измъкне. Виното се излива на големи струи около краката им, докато въздухът излиза на мехурчета от него в мощни разтърсващи викове. Свещеникът се отдръпва от червената локва и продължава да чете молитви, с овладян и благоговеен глас, а двамата екзекутори натискат мятащата се глава на най-глупавия потомък на Йорк дълбоко в бъчвата, докато краката му се отпускат и няма повече въздушни мехурчета, а стаята замирисва като голямата зала на стара кръчма.
Тази нощ, в полунощ, ставам от леглото си в двореца Уестминстър и отивам в гардеробната си. Върху един висок шкаф, където държа кожите си, има малка кутия с личните ми вещи. Отварям я. Вътре има стар сребърен медальон с капаче, толкова потъмнял от старост, че е черен като абанос. Отварям закопчалката. В него е старото късче хартия, откъснато от долния край на писмото на баща ми. Върху него, написано с кръв, с моята кръв, е името Джордж, херцог Кларънс. Смачквам листа между пръстите си, хвърлям го върху въглените от огъня и го гледам как се сгърчва в топла пепел, а после изведнъж избухва в ярък, висок пламък.
— Е, върви си — казвам, когато името на Джордж си отива заедно с издигащия се дим, и проклятието ми към него се е изпълнило. — Но нека ти си последният от династията Йорк, който умира в Тауър. Нека всичко свърши сега, както обещах на майка си, че ще стане. Нека свърши дотук.
Иска ми се да бях запомнила, както ме учеше тя, че е по-лесно да пуснеш злото на воля, отколкото да го призовеш обратно. Всеки глупак може да призове вятър, но кой може да знае накъде ще задуха той, или кога ще спре?
Лятото на 1478 г.
Викам моето момче Едуард, сина си Ричард Грей и брат си Антъни да дойдат в личните ми покои, за да се сбогувам с тях. Би било непоносимо за мен да се разделя с тях пред всички. Не искам никой да ме види как плача, когато си тръгват. Навеждам се да притисна Едуард към себе си, сякаш никога няма да се отделя от него, а той ме поглежда с топлите си кафяви очи, хваща лицето ми в ръчичките си, и казва:
— Не плачи, мамо. Изобщо няма за какво да плачеш. Ще дойда пак другата Коледа. А знаеш, че можеш и да ми идваш на гости в Лъдлоу.
— Знам — казвам.
— А ако доведеш Джордж, тогава ще го науча да язди — обещава ми той. — И знаеш, че можеш да повериш малкия Ричард на грижите ми.
— Знам.
Опитвам се да говоря ясно, но сълзите се долавят в гласа ми.
Ричард ме прегръща през кръста. Вече е висок колкото мен — млад мъж.
— Ще се грижа за него — уверява ме той. — Трябва да ни посещаваш. Доведи също братята и сестрите ми. Елате за лятото.
— Ще дойда, ще дойда — казвам и се обръщам към брат си Антъни.
— Повярвай ни, можем да се грижим за себе си — казва той, още преди да успея да започна да изреждам нещата, които ме карат да се страхувам. — И ще го доведа жив и здрав при теб у дома догодина. И няма да го оставя, дори не и заради Йерусалим. Няма да го оставя, докато той не ми нареди да си тръгна. Разбрано?
Кимвам, примигвайки, за да прогоня сълзите. Нещо в мисълта Едуард да остави Антъни да си отиде ме тревожи. Сякаш върху нас е паднала сянка.
— Не знам защо, просто винаги се боя за него толкова много, всеки път, когато трябва да се сбогувам с вас тримата. Почти непоносимо ми е да го оставя да замине.
— Ще го пазя с цената на живота си — обещава Антъни. — Той ми е по-скъп от самия живот. Нищо лошо няма да му се случи, докато е под моите грижи. Имаш думата ми.
Той се покланя и се запътва към вратата. Едуард, до него, повтаря със съвършена точност изящния жест. Синът ми Ричард допира юмрук до гърдите си в поздрава, който означава: „Обичам те“.
— Бъди спокойна — казва Антъни. — При мен момчето ти е в безопасност.
После те си отиват от мен.
Пролетта на 1479 г.
Синът ми Джордж, който винаги е бил крехко бебе, започва да отпада, преди да достигне втория си рожден ден. Лекарите не знаят нищо, жените от детската стая могат да предложат само овесена каша и прясно мляко, които да му се дават на всеки час. Опитваме, но той не укрепва.
Елизабет, тринайсетгодишната му сестра, си играе с него всеки ден, хваща ръчичките му и му помага да ходи на тънките си крачета, измисля приказка за всяка, хапка храна, която той изяжда. Но дори тя вижда, че той не заяква. Той не расте, а ръчичките и крачетата му са като клечки.
— Можем ли да доведем лекар от Испания? — питам Едуард. — Антъни винаги казва, че сред маврите се срещат най-големите мъдреци.
Лицето му е изпито от тревога и тъга заради това дете, заради този толкова желан син.
— Можеш да повикаш когото искаш, отвсякъде — казва той. — Но, Елизабет, любов моя, бъди смела! Той е крехко малко момче и беше миниатюрно бебе. Истински успех беше, че го задържа при нас досега.
— Не казвай това — изричам бързо, клатейки глава. — Той ще се оправи. Ще дойде пролетта, а сетне — и лятото. През лятото той със сигурност ще се поправи.
Прекарвам часове в детската стая с малкото си момченце на скута, като сипвам капчици каша в мъничката му уста, притискайки гърдите му към ухото си, за да чуя слабото тупкане на сърцето му.
Казват ми, че сме благословени да имаме двама силни и здрави сина: напълно сигурно е, че ще има кой да наследи трона на Йорк. Не казвам нищо в отговор на тези глупаци. Не се грижа за него заради династията Йорк: грижа се за него от обич. Искам да расте добре, не за да бъде принц. Искам да расте добре, за да стане силно момче.
Това е невръстното ми момченце. Непоносимо ми е да го загубя, както загубих сестра му. Не мога да понеса той да умре в ръцете ми, както тя умря в ръцете на майка ми и двете си отидоха заедно. Често навестявам детската стая през деня, дори нощем идвам да го гледам как спи, но съм сигурна, че той не става по-силен.
Един ден, през март, той спи на скута ми, и аз го люлея в стола, и съм започнала, без да се усетя, да тананикам една песничка: полузабравена бургундска приспивна песен от моето детство.
Песента свършва, и се възцарява тишина. Спирам да люлея стола и навсякъде е тихо. Допирам ухо до малките му гърди, за да чуя биенето на сърцето му, и не го чувам. Допирам буза до носа му, до устата му, за да почувствам топлината на дъха му. Няма дихание. Той е още топъл и мек в ръцете ми, топъл и мек като птиче. Но моят Джордж си е отишъл. Изгубила съм сина си.
Отново чувам звука на приспивната песен — тихо, тихо като вятъра, и знам, че Мелузина го люлее сега, и моето момче Джордж вече го няма. Изгубила съм сина си.
Казват ми, че все още имам сина си Едуард, че имам късмет, задето красивото ми осемгодишно момче е толкова силно и расте така добре. Казват ми да се радвам за Ричард, неговия петгодишен брат. Усмихвам се, защото се радвам и на двете си момчета. Но това не променя факта, че съм загубила Джордж, моя малък Джордж със сините очи и кичурчето руса коса.
Пет месеца по-късно съм се оттеглила в усамотение, очаквайки раждането на ново дете. Не очаквам момче. Не си въобразявам, че едно дете може да замести друго. Но малката Катрин идва точно в подходящия момент, за да ни утеши, в люлката отново има принцеса от династията Йорк, детската стая на рода Йорк е пълна и оживена, както обикновено. Минава още година, и аз раждам ново бебе: моето момиченце Бриджет.
— Мисля, че това ще бъде последното — съобщавам със съжаление на Едуард, когато излизам от усамотението си.
Страхувам се, че той ще отбележи, че остарявам. Но вместо това той ми се усмихва, сякаш все още сме млади влюбени, и целува ръката ми.
— Никой мъж не би могъл да иска повече — казва ми нежно. — И никоя кралица не е полагала по-големи усилия. Ти ме дари с голямо семейство, любов моя. И се радвам, че това ще е последното ни дете.
— Не искаш ли още едно момче?
Той поклаща глава.
— Искам да те обладавам за удоволствие, и да те държа в прегръдките си от страст. Искам да знаеш, че желая целувката ти, а не още един наследник за трона. Да знаеш, че те обичам изцяло заради самата теб, когато идвам в леглото ти, а не защото си кобилата за разплод на Йорк.
"Бялата кралица" отзывы
Отзывы читателей о книге "Бялата кралица". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Бялата кралица" друзьям в соцсетях.