— Магия — съгласява се тя, без да се смути. — Мощна магия за добра кауза. Напълно си струва риска. Идвай всеки ден и навивай конеца, по трийсетина сантиметра всеки път.

— Какво ще се покаже? — питам я. — В края на тази твоя въдица? Каква голяма риба ще уловя?

Тя ми се усмихва и слага ръка на бузата ми.

— Най-съкровеното ти желание — казва тя нежно. — Не съм те отгледала, за да бъдеш бедна вдовица.

Майка ми се обръща и отново прекосява моста, а аз дръпвам конеца, както ми каза, намотавам дванайсет инча от него, затягам го отново и тръгвам след нея.

— А за какво си ме отгледала тогава? — питам я, докато вървим редом една до друга към къщата. — Каква трябва да стана? Какъв е твоят велик план? В един воюващ свят, където, изглежда, въпреки твоята прозорливост и магии, сме застанали на губещата страна?

Новата луна изгрява — като мъничък сърп. Без да изречем и дума, и двете отправяме към нея желания, снишаваме се в поклон, и чувам лекото дрънчене, когато преобръщаме дребните монети в джобовете си.

— Отгледах те, за да станеш най-доброто, което можеш да бъдеш — казва тя простичко. — Не знаех какво ще е то, и все още не знам. Но не съм те отгледала, за да бъдеш самотна жена, тъгуваща за съпруга си, бореща се да опази синовете си; жена, спяща сама в студено легло, жена, пропиляваща красотата си заради пусти земи.

— Е, амин — отвръщам, приковала очи върху тънкия сърп. — Амин за това. И дано новата луна ми донесе нещо по-добро.

* * *

По пладне на другия ден съм облечена в обикновената си рокля, седнала в личната си стая, когато прислужницата се втурва забързано вътре да съобщи, че кралят се задава надолу по пътя към имението. Не си позволявам да изтичам до прозореца, за да го потърся с поглед, не си разрешавам да се втурна към огледалото от ковано сребро в стаята на майка ми. Оставям ръкоделието си и слизам по големите дървени стълби, така че когато вратата се отваря и той влиза в къщата, аз вървя съвсем спокойно надолу, сякаш съм била принудена да се откъсна от домашните си задължения, за да посрещна този изненадващ гост.

Отивам при него с усмивка, а той ме поздравява с вежлива целувка по бузата, и аз усещам топлината на кожата му и през полузатворените си очи виждам колко меки са къдриците по тила му. Косата му мирише слабо на подправки, а от кожата на врата му лъха аромат на чисто. Когато ме поглежда, разпознавам в лицето му израза на страстта. Той бавно пуска ръката ми, и аз неохотно се отдръпвам от него. Обръщам се и правя реверанс, докато баща ми и двамата ми най-големи братя, Антъни и Джон, излизат напред, за да се поклонят.

Разговорът по време на вечерята е изпълнен с надути фрази, както и трябва да бъде. Семейството ми се отнася почтително към този нов крал на Англия, но не може да се отрече, че ние заложихме живота и състоянието си в битка срещу него, а съпругът ми не беше единственият от нашето семейство и роднините ми по сватовство, който не се завърна у дома. Но така трябва да бъде във война, която нарекоха „войната на братовчедите“, защото брат се бие срещу брата, а след тях на смърт отиват и техните синове. Баща ми беше помилван, братята ми също, а сега победителят дели трапеза с тях, сякаш за да забрави, че тържествуваше над тях в Кале, и че баща ми се уплаши и побягна, оставяйки армията си в окървавения сняг при Тоутън.

Крал Едуард е спокоен и непринуден. Проявява чара си пред майка ми, след това забавлява братята ми Антъни и Джон, а когато Ричард, Едуард и Лайънъл се присъединяват към нас по-късно — и тях. Три от по-младите ми сестри са си у дома и се хранят мълчаливо, с широко отворени и изпълнени с възхищение очи, но твърде изплашени, за да кажат и дума. Съпругата на Антъни, Елизабет, седи, сдържана и елегантна, до майка ми. Кралят внимателно наблюдава баща ми и го разпитва за дивеча и земята, за цената на пшеницата и дали лесно се намират работници. Когато поднасят плодовото сладко и захаросаните плодове, той вече бъбри като приятел на семейството и аз мога да се облегна назад в стола си и да го наблюдавам.

— А сега да се залавяме за работа — казва той на баща ми. — Лейди Елизабет ми каза, че е изгубила земите, които ѝ се полагат според правото ѝ на вдовица.

Баща ми кимва:

— Съжалявам, че ви обременявам с това, но безрезултатно се опитахме да убедим лейди Ферърс и лорд Уорик. Бяха конфискувани след — той прочиства гърло — след Сейнт Олбънс, нали разбирате. Съпругът ѝ загина там. А сега тя не може да си получи обратно земите, които ѝ се полагат като вдовишки дял. Дори и да смятате съпруга ѝ за предател, самата тя е невинна и е редно да получи поне наследството, което ѝ се полага.

Кралят се обръща към мен:

— Написахте ли титлата си и искането за земите?

— Да — казвам аз. Подавам му листа и той му хвърля поглед.

— Ще говоря със сър Уилям Хейстингс и ще го помоля да се погрижи искането ви да бъде удовлетворено — казва простичко. — Той ще бъде ваш застъпник.

Изглежда толкова лесно. Едновременно ще бъда освободена от бедността и отново ще имам своя собственост; синовете ми ще имат наследство и вече няма да бъде бреме за семейството си. Ако някой ме поиска за жена, ще му донеса имущество. Вече не се налага да живея от чуждото милосърдие. Няма да се налага да съм признателна, че някой ми е направил предложение. Няма да е нужно да благодаря на някой мъж, че се е оженил за мен.

— Вие сте наистина великодушен, сир — казва непринудено баща ми и ми кимва.

Покорно се надигам от стола си и правя нисък реверанс.

— Благодаря ви — казвам. — Това е безкрайно важно и ценно за мен.

— Ще бъда справедлив крал — казва той, като поглежда баща ми. — Не бих искал никой англичанин да страда заради възкачването ми на престола.

Баща ми прави видимо усилие да потисне отговора, който напира в него: че някои от нас вече са пострадали.

— Още вино? — прекъсва го бързо майка ми. — Ваша светлост? Съпруже?

— Не, трябва да вървя — казва кралят. — Събираме войски из цял Нортхамптъншър и ги въоръжаваме — той отблъсква стола си назад и всички ние — баща ми и братята ми, майка ми, сестрите ми и аз — скачаме изведнъж като кукли на конци, за да се изправим, когато той става. — Ще ме разведете ли из градината, преди да си тръгна, лейди Елизабет?

— За мен ще бъде чест.

Баща ми отваря уста да предложи да ни придружи, но майка ми казва бързо: „Да, иди, Елизабет“, и двамата се измъкваме от стаята без придружител.

Когато излизаме от тъмния коридор, е топло като през лятото, той ми предлага ръката си и ние слизаме мълчаливо по стъпалата към парка, хванати под ръка. Тръгваме по пътеката, която заобикаля малката градина, засадена с храсти, оформени в причудливи форми, и с лъкатушене си проправяме път из нея, като разглеждаме подрязаните живи плетове и спретнатите бели камъни: но аз не виждам нищо. Той придърпва дланта ми малко по-плътно под ръката си, и усещам топлината на тялото му. Лавандулата започва да цъфти, и аз долавям уханието, сладко като портокалов цвят, остро като дъх на лимони.

— Имам много малко време — казва той. — Съмърсет и Пърси събират армия срещу мен. Сам Хенри ще излезе от замъка си и ще поведе армията си, ако е с ума си и може да командва. Бедният: съобщиха ми, че сега е с ума си, но може да го изгуби отново всеки момент. Кралицата сигурно планира да стовари на суша армия от французи в тяхна подкрепа, и ще трябва да се изправя пред мощта на Франция на английска земя.

— Ще се моля за вас — казвам.

— Смъртта е близо до всички ни — казва той сериозно. — Но тя е постоянен спътник на крал, който е спечелил короната си чрез битки, а сега отново потегля на бой.

Кралят спира за миг и аз спирам заедно с него. Съвсем тихо е, ако не се брои пеенето на една-единствена птица. Лицето му е мрачно.

— Може ли да изпратя един паж да ви доведе при мен тази вечер? — пита той тихо. — Изпитвам към вас копнеж, лейди Елизабет Грей, какъвто не съм изпитвал към никоя жена преди. Ще дойдете ли при мен? Отправям към вас тази молба не като крал, дори не и като войник, който може да загине в битка, а като обикновен мъж към най-красивата жена, която е виждал. Елате при мен, умолявам ви, елате при мен. Това може да е сетното ми желание. Ще дойдете ли при мен тази вечер?

Поклащам глава:

— Простете ми, ваша светлост, но аз съм почтена жена.

— Може да не ви помоля никога повече. Бог знае, че може никога вече да не помоля никоя жена. В това не може да има безчестие. Мога да умра другата седмица.

— Дори така да е.

— Не сте ли самотна? — толкова е близо до мен, че устните му почти докосват челото ми; усещам топлия му дъх върху бузата си. — И нима не изпитвате нищо към мен? Можете ли да кажете, че не ме желаете? Само веднъж? Не ме ли желаете сега?

Оставям очите си да се вдигнат, колкото може по-бавно към лицето му. Погледът ми се задържа за миг върху устата му, после вдигам очи.

— Мили Боже, трябва да ви имам — прошепва той.

— Не мога да бъда ваша метреса — казвам простичко. — По-скоро бих умряла, отколкото да опозоря името си. Не мога да навлека този срам на семейството си — правя пауза. Боя се да не звуча твърде обезсърчаващо. — Независимо от желанието на сърцето си — добавям много тихо.

— Но желаете ли ме? — пита той по момчешки нетърпеливо и аз го оставям да види топлината в лицето ми.

— Ах — изричам. — Не би трябвало да ви казвам…

Той чака.

— Не би трябвало да ви казвам колко много.

— Значи ще дойдете?

— Не.

— Нима тогава трябва да си вървя? Нима трябва да ви оставя? Не мога ли… — той навежда лице към мен, а аз повдигам моето. Целувката му е нежна като полъх, като докосване на перце върху устата ми. Устните ми се разтварят леко и усещам как той потрепва като кон, който държат на стегната юзда. — Лейди Елизабет… кълна се… трябва да…

Правя стъпка назад в този изящен танц и казвам:

— Ако само…

— Ще дойда утре — казва той рязко. — Вечерта. По залез-слънце. Ще ме чакате ли там, където ви видях за първи път? Под дъба? Ще ме чакате ли там? Искам да се сбогувам, преди да замина на север. Трябва да ви видя отново, Елизабет. Та дори да е само това. Трябва.

Кимвам мълчаливо и го проследявам как се обръща на пета и се упътва обратно към къщата. Виждам го как заобикаля и отива към двора на конюшнята, а няколко мига по-късно конят му препуска с грохот по пътеката, докато двамата му пажове пришпорват конете си, за да не изостават от него. Наблюдавам го, докато се изгубва от поглед, след което прекосявам мостчето над реката и намирам конеца, омотан около ясена. Грижливо намотавам конеца още малко и го завързвам. После си отивам у дома.

* * *

На вечеря на другия ден има нещо като семейно съвещание. Кралят е изпратил писмо да съобщи, че неговият приятел сър Уилям Хейстингс ще подкрепи моето искане за къщата и земята ми в Брадгейт, и аз мога да бъда сигурна, че ще си върна състоянието. Баща ми е доволен, но всичките ми братя — Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл — единодушно хранят подозрение към краля, с будната гордост, присъща на всички момчета.

— Той е всеизвестен развратник. Със сигурност ще настоява да се срещне с нея; със сигурност ще я повика в двора — заявява уверено Джон.

— Не ѝ е върнал земите просто от великодушие. Ще поиска заплащане — съгласява се Ричард. — В двора няма жена, с която не си е лягал. Защо да не пробва и с Елизабет?

— Привърженица на Ланкастър — казва Едуард, сякаш това е достатъчно да потвърди, че сме врагове, и Лайънъл кимва мъдро.

— Трудно се отблъсква такъв човек — казва замислено Антъни. Той е далеч по-светски и практичен човек от Джон: пътувал е из целия християнски свят и е учил при велики мислители, а и родителите ми винаги го слушат. — Елизабет, мисля, че може би ще се почувстваш злепоставена. Боя се да не смяташ, че си му задължена.

Свивам рамене.

— Ни най-малко. Нямам нищо освен собствеността, която си върнах. Поисках от краля справедливост и я получих, както е редно да я получи всеки молител, когато правото е на негова страна.

— Въпреки това, ако прати да те повикат, няма да отиваш в двора — казва баща ми. — Това е човек, който е прелъстил половината съпруги в Лондон, а сега се опитва да се добере и до дамите-привърженички на Ланкастър. Той не е свят човек като благословения крал Хенри.

„Нито пък слабоумен като благословения крал Хенри“, помислям си, но на глас казвам:

— Разбира се, татко, както наредите.

Той ме поглежда остро, изпълнен с подозрение, че се подчинявам толкова лесно.

— Не мислиш, че му дължиш благоволението си? Усмивките си? Нещо повече?

Свивам рамене.