Подготвила съм го за този момент, но когато му казвам, че ще трябва да замине веднага, тази вечер, той е удивен, че времето е дошло толкова скоро. Цветът се отдръпва от бузите му, но живата му момчешка смелост го кара да изправи високо глава и да прехапе долната си устна, за да не се разплаче. Той е само на девет, но е възпитан да бъде принц от династията Йорк. Възпитан е да показва смелост. Целувам го по светлокосата глава и му казвам да бъде добро момче и да помни всичко, което са го учили да прави, а когато започва да се стъмва, го повеждам надолу през криптата, надолу по стълбите и още по-надълбоко, надолу в катакомбите под сградата, където трябва да минем покрай каменните саркофази и сводестите помещения на погребалните ниши с един фенер пред нас и един в малката му ръчичка. Светлината не потрепва. Той не се разтреперва дори когато минаваме покрай потъналите в сенки гробове. Крачи бързо до мен, с вдигната глава.

Пътят извежда до скрита желязна порта, а отвъд нея има каменен кей, простиращ се навътре в реката. Една полюшваща се гребна лодка е закотвена безмълвно до него. Тя е малка, наемана за плавания по реката, една от стотици. Надявах се да го изпратя на път с бойния кораб, командван от брат ми Едуард, с тежко въоръжени войници, заклели се да го защитават, но Бог знае къде е Едуард тази нощ, а флотът се обърна срещу нас и ще плава в подкрепа на херцог Ричард. Нямам бойни кораби на разположение. Ще трябва да се задоволим с това. Момчето ми трябва да замине без друга защита освен двама верни слуги и благословията на майка си. Един от приятелите на Едуард го чака в Гринич. Сър Едуард Брамптън, който обичаше Едуард. Така поне се надявам. Не мога да знам. Не мога да бъда сигурна в нищо.

Двамата мъже чакат мълчаливо в лодката, удържайки я срещу течението с въже, прокарано през халката на каменните стъпала, аз побутвам момчето си към тях, те го вдигат на борда и го слагат да седне на кърмата. Няма време за сбогувания, а и без друго не мога да кажа нищо освен молитва той да е в безопасност, която засяда в гърлото ми, сякаш съм погълнала кинжал. Лодката потегля, отблъсната с веслата, аз вдигам ръка да му помахам и виждам побелялото му личице под голямата шапка да гледа назад към мен.

Заключвам желязната порта зад гърба си, а после се качвам обратно по каменните стъпала, безмълвна през безмълвните катакомби, и поглеждам навън през прозореца. Лодката се влива в движението по реката; двамата мъже са на веслата, момчето ми — на кърмата. Никой няма причина да ги спре. Има десетки, стотици такива лодки, които кръстосват реката, поели по собствените си дела — двама работници заедно с едно момче, тръгнали да изпълнят някаква поръчка. Отварям прозореца си, но няма да го повикам. Няма да го повикам обратно. Просто искам да може да ме види, ако вдигне очи. Искам да знае, че не съм го оставила да замине с леко сърце, че съм го търсила с поглед до последно, до най-последния миг. Искам да ме види как го гледам през здрача и да знае, че ще бдя за него до края на живота си, ще бдя за него до смъртния си час, ще бдя над него и след смъртта си, а реката ще нашепва името му.

Той не вдига очи. Прави каквото му е казано. Той е добро момче, смело момче. Не забравя да държи главата си сведена, а шапката — смъкната на челото, за да крие светлата му коса. Трябва да запомни да отговаря на името Питър и да не очаква да му прислужват на едно коляно. Трябва да забрави живите картини и кралските пътувания, лъвовете в Тауър и шута, който се премята презглава, за да го разсмее. Трябва да забрави тълпите от хора, които викат радостно името му, и красивите си сестри, които си играеха с него и го учеха на френски и латински, дори на малко немски. Трябва да забрави обожавания си брат, който бе роден да бъде крал. Трябва да бъде като птица, лястовица, която зиме влита под водите на реките и замръзва неподвижна и безмълвна и не излита отново, докато не дойде пролетта, за да размрази водите и да ги пусне да потекат. Той трябва да влезе като мила малка лястовица в реката, под грижите на своята прародителка Мелузина. Трябва да вярва, че реката ще го скрие и ще го пази, защото аз вече не мога да правя това.

Гледам лодката от прозореца си и отначало още го виждам на кърмата, полюляващ се, докато малката лодка се движи с равномерни тласъци, когато лодкарят натиска веслата. После течението улавя лодката, те поемат по-бързо, виждат се други лодки, баржи, рибарски лодки, търговски кораби, фериботи, увеселителни корабчета, дори два огромни сала, които влачат дървени трупи, и вече не мога да виждам момчето си, то е отишло при реката, а аз трябва да го поверя на Мелузина и водата, и оставам без него, изоставена, без последния си син, застанала като вкоренена на брега на реката.

* * *

Порасналият ми син, Томас Грей, заминава същата нощ. Измъква се през вратата към задните улички на Лондон, облечен като коняр. Имаме нужда от човек навън, който да научава новините и да събере войски за нас. Има стотици мъже, които са ни верни, и хиляди, които са готови да се бият срещу херцога. Но те трябва да бъдат събрани и организирани и Томас трябва да направи това. Не е останал никой друг, който може да го стори. Той е на двайсет и седем години. Знам, че го изпращам в опасност, може би — на смърт.

— Късмет — пожелавам му. Той коленичи пред мен и аз полагам ръка върху главата му за благословия. — Къде ще отидеш?

— На най-безопасното място в Лондон — казва той с печална усмивка. — Място, където обичаха твоя съпруг и никога няма да простят на херцог Ричард, задето го предаде. Където упражняват единствения честен занаят в Лондон.

— Кое място имаш предвид?

— Публичния дом — казва той с широка усмивка. После потъва в мрака и изчезва.

* * *

На другата сутрин, рано, Елизабет води при мен малкия паж. Той беше на служба при нас в Уиндзор и се съгласи да ни служи отново. Елизабет го държи за ръката, защото тя е мило момиче, но той мирише на конюшните, където спи.

— Ще отговаряш на името Ричард, херцог на Йорк — казвам му. — Хората ще се обръщат към теб с „милорд“ и „сир“. Няма да ги поправяш. Няма да казваш нито дума. Просто кимай.

— Да, г’спожо — промърморва той.

— И ще ме наричаш „почитаема майко“ — казвам.

— Да, г’спожо.

— Да, почитаема майко.

— Да, почитаема майко — повтаря той.

— И ще се изкъпеш и ще си сложиш чисти дрехи.

Уплашеното му личице рязко се вдига към мен.

— Не! Не мога да се къпя! — протестира той.

Елизабет изглежда ужасена.

— Всички ще разберат веднага — казва тя.

— Ще кажем, че е болен — хрумва ми. — Ще кажем, че има простуда или възпалено гърло. Ще му вържем челюстта с парцал и ще му увием шал около устата. Ще му кажем да мълчи. Това е само за няколко дни. Само за да спечелим време.

Тя кимва.

— Аз ще го изкъпя — казва.

— Накарай Джема да ти помогне — казвам. — А някой от мъжете вероятно ще трябва да го държи във водата.

Тя успява да се усмихне, но в погледа ѝ се чете притеснение.

— Майко, наистина ли мислите, че чичо ми, херцогът, ще стори зло на собствения си племенник?

— Не знам — казвам. — И затова отпратих своя обичан кралски син, а синът ми Томас Грей трябваше да потъне в мрака. Вече не знам какво може да направи херцогът.

* * *

Слугинята Джема пита дали може да излезе в неделя следобед, за да види как блудницата Шор изпълнява покаянието си.

— В какво се стои това покаяние? — питам аз.

Тя прикляква в реверанс с ниско сведена глава, но толкова отчаяно иска да отиде, че е готова да рискува да ме оскърби.

— Съжалявам, мадам, ваша светлост, но тя ще трябва да мине през града само по фуста, като носи запалена висока свещ, и всички ще я видят. Тя трябва да се покае за греха си, за това, че е блудница. Помислих си, че ако идвам по-рано всеки ден в течение на следващата седмица, може би ще ми позволите…

— Елизабет Шор?

Джема леко повдига лице.

— Прословутата блудница — повтаря тя чутото. — Лорд-протекторът е наредил да се покае публично за плътските си грехове.

— Можеш да идеш да гледаш — казвам рязко. Още един втренчен поглед в тълпата няма да е от голямо значение. Мисля си как тази млада жена, която Едуард обичаше, която Хейстингс обичаше, върви боса, по фуста, понесла висока свещ, заслонила потрепващия ѝ пламък, докато хората крещят оскърбителни думи или я заплюват. Едуард не би одобрил това и заради него, ако не заради нея, бих го спряла, ако можех. Но не мога да направя нищо, за да я защитя. Херцог Ричард се е изпълнил със злоба и дори една красива жена трябва да страда, задето е била обичана.

— Тя понася наказание единствено заради своята външност — брат ми Лайънъл слуша на прозореца одобрителното мърморене на тълпата, докато Елизабет Шор обикаля централната част на града. — И защото сега Ричард я подозира, че укрива брат ти Томас. Той нападна къщата ѝ, но не можа да намери Томас. Тя го опази на сигурно място, скрит от хората на Глостър, а след това го отпрати.

— Бог да я благослови за това — казвам.

Лайънъл се усмихва.

— Очевидно с това наказание Ричард така и не постига целта си. Никой не говори лошо за нея, докато минава — казва той. — Един от лодкарите ми извика, когато бях на прозореца. Той казва, че жените я осъждат, а мъжете просто ѝ се възхищават. Не се случва всеки ден да видят такава прекрасна жена само по фуста. Казват, че прилича на гол ангел, прекрасен и паднал.

Усмихвам се.

— Е, Бог да я благослови, независимо дали е ангел или блудница.

Брат ми, епископът, също се усмихва.

— Мисля, че нейните грехове са извършени от любов, а не от злина — казва той. — А в тези тежки времена навярно именно това е най-важното.

17-ти юни 1483 г.

Изпращат моя сродник, кардинал Томас Баучър, и още половин дузина лордове от Частния съвет да ме убедят и аз ги посрещам като кралица, окачила на шията си кралските диаманти, измъкнати от съкровищницата и седнала на великолепен стол, който ми служи като трон. Надявам се, че изглеждам царствена и изпълнена с достойнство, но всъщност се чувствам способна да убивам. Това са лордовете от Частния съвет. Те заемат постовете, които им даде моят съпруг. Той ги направи това, което са днес, а сега те се осмеляват да дойдат при мен и да ми кажат какво иска херцог Ричард от мен. Зад мен стоят Елизабет и другите ми четири дъщери, подредени в редица. Не присъства никой от синовете или братята ми. Не отбелязват, че синът ми Томас Грей е избягал от убежището и е на свобода в Лондон, а аз определено не привличам внимание към отсъствието му.

Съобщават ми, че са провъзгласили херцог Ричард за протектор на кралството, регент и настойник на принца и ме уверяват, че се готвят за коронацията на сина ми Едуард. Искат по-малкият ми син Ричард да се присъедини към брат си в кралските покои в Тауър.

— Херцогът ще бъде протектор само за броени дни, само до коронацията — обяснява ми Томас Баучър с толкова искрено изражение, че трябва да му се доверя. Това е човек, който е прекарал живота си, опитвайки се да донесе мир на тази страна. Той короняса Едуард като крал, а мен — като кралица, защото вярваше, че ние ще донесем мир на Англия. Зная, че говори от сърце. — Щом младият крал бъде коронясан, цялата власт се възлага на него, а вие сте вдовстваща кралица и майка на краля — казва той. — Върнете се в двореца си, ваша светлост, и присъствайте на коронацията на сина си. Хората се чудят защо не ви виждат, а на чуждестранните посланици им изглежда странно. Позволете ни да сторим онова, в което всички се заклехме пред краля на смъртното му ложе — да поставим сина ви на трона и всички да работим заедно, забравяйки враждата. Нека кралското семейство се настани в кралските апартаменти в Тауър и нека се яви в целия си блясък за коронацията на своя син.

За миг се чувствам убедена. Нещо повече, изкушена съм. Навярно всичко може да завърши щастливо. После си спомням за брат ми Антъни и сина ми Ричард Грей, затворени заедно в замъка Понтефракт, и се поколебавам. Трябва да спра за миг и да помисля. Трябва да ги опазя. Докато съм в убежище, моята безопасност и тази на сина ми Ричард балансира тяхното пленничество — като тежести върху везни. Те са залог за доброто ми поведение, но със същата сила важи и това, че херцог Ричард не смее да ги докосне от страх да не предизвика гнева ми. Ако иска да се отърве от семейство Ривърс, Ричард трябва да държи всички ни във властта си. Като стоя извън неговия обсег, защитавам онези от нас, с които той все пак разполага, както и онези, които са свободни. Трябва да опазя брат си Антъни от враговете му. Трябва. Това е моят кръстоносен поход: като онзи, на който не му позволих да се отправи. Трябва да го опазя, за да бъде светлина на света — такъв, какъвто е сега.