Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Най-лошото вече се случи — повтарям и приписвам тръпката, която преминава по гърба ми, на загубата на брат ми Антъни, най-скъпия ми брат, и на смъртта на сина ми Ричард Грей. — Най-лошото вече се случи. Вече не може да се случи нищо по-лошо от загубите, които понесохме.

Ричард поставя мръсната си ръка върху моята.

— Бъди готова да тръгнеш в мига, в който ти пратя вест — казва той. — Ще ти съобщя веднага щом измъкна благополучно принц Едуард.

— Ще бъда готова.

Чакам на прозореца, облечена в пътното си наметало, с ковчежето си за скъпоценности в ръка, заедно с момичетата, готова за тръгване. Мълчим: чакаме мълчаливо вече повече от час. Напрягаме слух да чуем нещо, каквото и да е, но няма нищо друго освен звукът от плискането на реката в стените и от време на време — изблик на смях или музика от улиците. До мен Елизабет е изопната като струна на лютня, пребледняла от страх.

После внезапно се разнася силен трясък, брат ми Лайънъл връхлита в убежището, затръшва и залоства вратата зад гърба си.

— Провалихме се — изрича той задъхано. — Братята ни са в безопасност, синът ти също. Измъкнаха се надолу по реката, а Ричард влезе по суша в улицата между Алдгейт и Тауър Хил, но не можахме да превземем Бялата Кула на Тауър.

— Видяхте ли момчето ми? — питам настойчиво.

Той поклаща глава:

— Държаха двете момчета затворени там. Чух да крещят заповеди. Бяхме толкова близо, че ги чувах как викат през вратата да отведат момчетата навътре, в по-сигурна стая. За Бога, сестро, прости ми. Само една дебела врата ме делеше от тях, но не можахме да я разбием.

Сядам, защото коленете ми се подгъват, и пускам кутията със скъпоценности на пода. Лицето на Елизабет е пепеляво. Тя се обръща и бавно започва да сваля наметките на момичетата, една по една, като ги сгъва, сякаш е много важно по тях да не останат гънки.

— Синът ми — изричам. — Моят син.

— Влязохме през шлюза, а после прекосихме оттам до първата алея, преди изобщо да ни видят. Точно започвахме да се качваме по стълбите, когато някой вдигна тревога, и макар че изтичахме нагоре по стъпалата до вратата на Бялата кула, те я затръшнаха. Само секунди ни деляха от нея. Томас стреляше в ключалките, хвърлихме се срещу нея, но чух как резетата се затръшват отвътре, а после те се изсипаха от помещението за стражите. Ричард и аз се обърнахме да ги посрещнем лице в лице и се бихме, за да ги задържим, докато Томас и хората на Станли се опитаха да разбият вратата или дори да я изтръгнат от пантите, но знаеш — тя е прекалено яка.

— Мъжете от семейство Станли бяха там, както обещаха?

— Бяха, а също и хората на Бъкингам. Никой с ливреята на техния дом, разбира се, но всички носеха бяла роза. Беше странно да видя отново бялата роза. И още по-странно да се сражавам, за да вляза на място, което е наше по право. Извиках на Едуард да не пада духом; че ще дойдем за него, че няма да го изоставим. Не знам дали чу. Не знам.

— Ранен си — казвам, внезапно забелязвайки порязаната място на челото му.

Той го потрива, сякаш кръвта му е просто мръсотия.

— Не е нищо особено, Елизабет. Бих предпочел да умра, отколкото да се върна без него.

— Не говорѝ за смърт — изричам тихо. — Моли се Богу той да е в безопасност тази вечер и да не е изплашен от станалото. Моли се Богу просто да го скрият в по-сигурна стая във вътрешността на Тауър, а не да решат да го отведат.

— Дори да е така, ще е само за още месец — казва ми той. — Ричард заръча да ти напомня за това. Твоите приятели се въоръжават. Крал Ричард се е отправил на север само с личната си стража. Бъкингам и Станли са в свитата му, ще го убедят да не се връща. Ще го насърчат да продължи към Йорк. Джаспър Тюдор ще доведе армия от Бретан. Следващата ни битка ще настъпи скоро. Когато узурпаторът Ричард е мъртъв, ще държим в ръце ключовете от Тауър.

Елизабет се изправя с пелерините на сестрите си, преметнати върху ръката ѝ.

— А имате ли доверие на всичките си нови приятели, майко? — пита тя студено. — Всички тези нови съюзници, които внезапно дойдоха на ваша страна, но не постигнаха успех? До един — готови да рискуват живота си, за да възстановят Едуард на престола, след като хапнаха добре и пиха до насита на коронацията на херцог Ричард само преди няколко седмици? Научих, че лейди Маргарет носела шлейфа на новата кралица Ан, точно както някога носеше вашия. Новата кралица я целунала по двете бузи. Били ѝ оказани почести по време на коронацията. Сега свиква хората си в наша защита? Сега е наша вярна съюзница? Херцог Бъкингам беше ваш повереник, който ви намрази, задето го оженихте за моята леля Катрин, и все още ви мрази. Ваши истински съюзници ли са тези хора? Или са верни слуги на новия крал, наумили си да ви заложат капан? Защото те играят и двете роли, и пътуват с него сега, и пируват в Оксфорд. Не се изложиха на опасност в Тауър, спасявайки брат ми.

Поглеждам я студено в отговор.

— Не мога да си подбирам съюзниците — казвам. — За да спася сина си, бих влязла в заговор и със самия дявол.

Тя ми отправя едва доловима кисела усмивка.

— Може би вече сте го направили.

Лятото става много горещо и Лайънъл се измъква от убежището си в Лондон, за да се присъедини към братята ни и съюзниците ни в бунта, който трябва да доведе до поражението на Ричард. Без него се чувствам много самотна. Елизабет е мълчалива и сдържана, нямам никого, с когото да споделя страховете си. Надолу по реката синът ми си остава пленник в Тауър, а Джема ни съобщава, че вече никой не вижда него или малкото момче, с което заменихме брат му, да играят в градините на крепостта. Упражняваха се в стрелба с лък на моравата, но сега никой не ги вижда при мишените. След нашия опит да ги измъкнем, техните пазачи ги държат затворени вътре и започвам да се боя от опасността от избухване на чума в налегнатия от жега град, мислейки за тях в онези малки тъмни стаи.

В края на август се чува викът на един от лодкарите по реката, аз отварям широко прозореца и поглеждам навън. Понякога ми носят подаръци, често пъти — само кошница с риба, но този човек държи в ръката си топка.

— Можете ли да ловите топка, ваша светлост? — пита той, като ме вижда на прозореца.

Усмихвам се.

— Да, мога — казвам.

— Тогава уловете я — казва той и подхвърля бялата топка нагоре към мен. Тя се издига през прозореца над главата ми, аз посягам и я улавям с две ръце, и се разсмивам за миг от удоволствието да играя отново. После виждам, че топката е увита в бяла хартия, и се връщам при прозореца, но човекът си е отишъл.

Развивам топката, оглаждам хартията и притискам ръка до сърцето си, а после я вдигам към устата си, за да заглуша вика си, защото разпознавам закръгления детински почерк на малкото си момче Ричард:

Моя най-скъпа госпожо майко,

Поздрави и благословии [започва внимателно той]. Не ми е позволено да пиша често, нито да ти кажа точно къде съм, в случай, че писмото бъде откраднато, освен да ти кажа, че пристигнах благополучно и тук всичко е съвсем наред. Те са мили хора и вече се научих как да карам гребна лодка, и те казват, че съм добър и сръчен. Не след дълго ще замина на училище, понеже тук не могат да ме научат на всичко, което е нужно да знам, но ще се връщам през лятото и ще ходя на лов за змиорки, които са много вкусни, когато свикнеш с тях, освен ако не мога да се върна при теб у дома.

Предай на сестрите ми моята обич, и обичта ми и предаността ми на моя брат, краля, и приеми почитта и любовта ми към теб.

Подпис,

твой син, Ричард, херцог Йорк

Макар че сега ме наричат Питър, и аз не забравям винаги да отговарям на името „Питър“. Жената тук, която е много добра и мила към мен, ме нарича своя малък Пъркин и аз нямам нищо против това.

Прочитам думите през сълзи, после избърсвам очи и ги прочитам отново. Усмихвам се при мисълта, че го хвалят за сръчността му, и се налага да си поема дъх, за да не изкрещя при мисълта, че го наричат „Пъркин“. Идва ми да заплача за това, че го отведоха от мен, толкова малък, такова малко момче, но все пак той е в безопасност. Би трябвало да се радвам за това: единственото от всичките ми деца, което е далече от опасността, надвиснала над него, понеже принадлежи към тази фамилия в тази страна, в тези войни, които ще започнат отново. Момчето, което сега отговаря на името „Питър“, ще ходи кротко и спокойно на училище, ще учи езици и музика и ще чака. Ако победим, той ще се върне у дома като принц по кръв; ако загубим, той ще бъде оръжието, което те не знаят, че притежаваме — укритото момче, принцът в очакване, възмездието на техните амбиции и моето отмъщение. Той и неговите близки ще преследват всеки крал, който дойде след нас, като призраци.

— Майко Богородице, бди над него — прошепвам с глава в ръцете си, със стиснати очи, за да възпра сълзите си. — Мелузина, закриляй момчето ни.

Всеки ден получавам новини за въоръжаването и подготовката на нашите хора не само в графствата, където действат братята ми, а из цялата страна. Докато из страната бавно се разнася вестта, че Ричард е узурпирал короната, все повече и повече обикновени хора, дребни земевладелци и търговци, и по-високопоставените от тях — началниците на гилдиите и дребните арендатори, и по-изтъкнатите мъже в страната питат: Как може един по-млад брат да вземе наследството на сина на мъртвия си брат? Как може човек да отиде спокойно при своя Създател, щом е възможно да се случи такова нещо и то без да е предизвикано? Защо човек да се бори цял живот да донесе величие на семейството си, щом малкият му брат, изтърсакът на котилото, може да го измести в мига, щом силите му отпаднат?

А има мнозина, на многото места, където ходехме някога, които помнят Едуард като красив и храбър мъж, а мен — като красивата му съпруга; хора, които помнят момичетата ни в тяхната хубост и нашите силни и умни малки момчета. Хора, които ни наричаха златно семейство, донесло мир на Англия и многобройни наследници на престола. Тези хора казват, че е истински позор да не бъдем в дворците си с нашето момче на трона.

Пиша на сина си, малкия крал Едуард, и му заръчвам да не пада духом, но писмата ми вече се връщат неотворени. Връщат се недокоснати, с неразчупени печати. Дори не ме шпионират. Сякаш отричат, че той изобщо е в кралските покои в Тауър. С вълнение чакам избухването на войната, която ще го освободи, и ми се иска да побързаме да я започнем, а не да чакаме бавния тщеславен поход на Ричард на север през Оксфордшър, после Глостършър, а след това — към Понтефракт и Йорк. В Йорк той коронясва сина си — слабото и болнаво момче — за Уелски принц. Дава на сина си титлата на моя Едуард, сякаш моето момче е мъртво. Прекарвам този ден на колене, молейки се на Бог да ми изпрати възмездие за това оскърбление. Не се осмелявам да мисля, че това може да е нещо по-лошо от обида. Непоносимо ми е да си мисля, че титлата е свободна, че синът ми е мъртъв.

Елизабет идва при мен, когато става време за вечеря, и ми помага да се изправя на крака.

— Знаеш ли какво е направил чичо ти днес? — питам я.

Тя извръща лице от мен.

— Знам — казва тя спокойно. — Градският глашатай крещеше вестта из целия площад. Чувах го от прага.

— Нали не си отваряла вратата? — питам нервно.

Тя въздиша.

— Не. Никога не отварям вратата.

— Херцог Ричард открадна короната на баща ти, а сега облече сина си в одеждите на твоя брат. Ще умре заради това — предричам.

— Не умряха ли вече достатъчно хора?

Хващам я за ръката и я обръщам към себе си, така че е принудена да ме погледне в лицето.

— Говорим за трона на Англия, който се полага на брат ти по силата на рожденото му право.

— Говорим за смъртта на цяло едно семейство — казва тя безцеремонно. — Ти имаш и дъщери, нали знаеш? Помисли ли за нашето рождено право? Крием се като плъхове тук цяло лято, докато ти по цял ден се молиш за отмъщение. Най-скъпият ти син е пленен или мъртъв — дори не знаеш кое от двете. Другия отпрати посред нощ. Не знаем къде е, нито дори дали е още жив. Жадуваш за трона, но дори не знаеш дали имаш син, който да поставиш на него.

Ахвам и отстъпвам назад.

— Елизабет!

— Иска ми се да пратиш вест на чичо ми, че приемаш управлението му — казва тя студено, а ръката ѝ в моята е като лед. — Иска ми се да му кажеш, че сме готови да приемем условия — всъщност всякакви условия, които реши да назове. Иска ми се да го убедиш да ни освободи и да ни позволи да бъдем обикновено семейство, да живеем в Графтън, далече от Лондон, далече от заговори и предателство, и смъртна заплаха. Ако се предадеш сега, може да върнем братята ми.