— Поисках от него кралска справедливост, а не услуга — отвръщам аз. — Не съм слуга, чиято служба може да бъде купена, или селянин, който може да бъде принуден да положи клетва като васал. Аз съм дама от добро семейство. Имам собствени чувства на вярност и задължения, които зачитам и уважавам. Те не са на негово разположение. Не са на разположение на никой мъж.

Майка ми навежда глава, за да скрие усмивката си. Тя е дъщеря на Бургундия, потомка на водната богиня Мелузина. Никога в живота си не се е смятала за длъжна да прави каквото и да е; никога не би си помислила, че дъщеря ѝ е длъжна да прави каквото и да било.

Баща ми премества погледа си от нея към мен и свива рамене, сякаш примирен с опърничавото чувство за независимост на упоритите жени. Кимва на брат ми Джон и казва:

— Отивам до селото Олд Стратфорд. Ще дойдеш ли с мен?

Двамата излизат заедно.

— Искаш ли да отидеш в двора? Възхищаваш ли му се? Въпреки всичко? — пита ме тихо Антъни, когато другите ми братя излизат от стаята.

— Той е крал на Англия — казвам аз. — Разбира се, че ще отида, ако ме покани. Какво друго бих могла да сторя?

— Например да не отидеш, защото татко и аз току-що те посъветвахме да не го правиш.

Свивам рамене.

— Да, чух ви.

— Как иначе може една бедна вдовица да си проправи път в един коварен свят? — подкача ме той.

— Наистина.

— Ще си глупачка, ако се продадеш евтино — предупреждава ме Антъни.

Поглеждам го изпод ресниците си.

— Аз изобщо не се предлагам за продан — казвам. — Не съм парче панделка. Не съм бут шунка. Не се продавам на никого.

* * *

По залез го чакам под дъба, скрита в зелените сенки. Изпитвам облекчение, когато чувам тропот само на един кон по пътя. Ако беше дошъл със стража, щях да се промъкна обратно до вкъщи, обзета от страх за безопасността си. Независимо колко нежен може да бъде в границите на бащината ми градина, не забравям, че той е така нареченият крал на йоркистката армия и че тези войници похищават жени и убиват съпрузите им, сякаш това е напълно в реда на нещата. Сигурно е закалил волята си да привикне да вижда неща, на каквито никой не би трябвало да става свидетел; навярно сам той е вършил неща, които са най-черни грехове. Не мога да му имам доверие. Независимо колко очарователна е усмивката му, и колко честни са очите му, независимо дали мисля за него като за момче, пламенно подтикнато от собствената си амбиция да се устреми към величието — не мога да му се доверя. Това не са времена на благородни постъпки; това не са времената на рицарите в тъмната гора и красивите дами в осветените от луната водоскоци и обещанията за любов, превърнати в балади, които ще се пеят вечно.

Въпреки това, когато кралят спира коня си и скача на земята с едно леко движение, той прилича именно на рицар, излязъл от някоя тъмна гора.

— Вие дойдохте! — възкликва той.

— Не мога да остана дълго.

— Толкова се радвам, че изобщо дойдохте — той се засмива тихо, почти озадачено. — Днес съм като момче — цяла нощ не можах да спя от мисли за вас, цял ден се питах дали изобщо ще дойдете, а сега вие дойдохте!

Той връзва юздите на коня си върху един клон на дървото и плъзва ръка около талията ми.

— Сладка лейди — прошепва в ухото ми. — Ще бъдете ли така добра да свалите диадемата си и да разпуснете коси?

Това е последното нещо, което ми е хрумвало, че ще поиска от мен, и съм толкова стресната, че мигновено се съгласявам. Ръката ми веднага се вдига към панделките на диадемата.

— Знам, че молбата ми е странна. Мисля, че ме подлудявате. Всичко, за което можех да мисля през целия ден, беше дали ще ми позволите да разпусна косите ви.

В отговор развързвам стегнатите връзки на конусовидната си диадема и я повдигам от главата си. Поставям я внимателно на земята и се обръщам към него. По-предпазливо и от придворна дама, той полага длан върху главата ми и издърпва фуркетите от слонова кост, като пъха всеки от тях в джоба на жакета си. Усещам как гъстата ми, копринено нежна коса се спуска по гърба ми и пада върху лицето ми. Тръсвам глава и я отмятам назад като гъста златиста грива, и го чувам как простенва от желание.

Кралят развързва наметалото си и го мята на земята в краката ми.

— Седнете при мен! — нарежда, макар да има предвид: „Легнете с мен!“ и ние и двамата знаем това.

Сядам предпазливо на крайчеца на наметката му, с прибрани колене, с обвити около тях ръце, и диплеща се около тялото фина копринена рокля. Той гали разпуснатата ми коса и пръстите му проникват все по-дълбоко и по-дълбоко, докато вече милва шията ми, а после обръща лицето ми към своето за целувка.

Внимателно се отпуска върху мен. Усещам как ръката му дърпа роклята ми, дърпа я нагоре, опирам двете си длани върху гърдите му и нежно го отблъсквам.

— Елизабет — гласът му прозвучава като стенание.

— Казах ви „не“ — изричам овладяно. — Наистина го мислех.

— Вие се срещнахте с мен!

— Вие ме помолихте. Да си вървя ли сега?

— Не! Стойте! Стойте! Не бягайте, кълна се, че няма… Само ми позволете да ви целуна отново.

Собственото ми сърце бие толкова силно и съм така готова за докосването му, че започвам да си мисля, че бих могла да си позволя това удоволствие само веднъж… но после се отдръпвам и казвам:

— Не. Не. Не.

— Да — казва той по-настойчиво. — Нищо лошо няма да ви се случи, кълна се. Ще дойдете в двора. Каквото поискате. Мили боже, Елизабет, позволете ми да ви имам, отчаяно копнея за вас. От мига, в който ви видях тук…

Усещам тежестта му върху мен: той ме притиска надолу. Извръщам глава, но устата му е върху шията ми, върху гърдите ми; задъхвам се от желание, а после, неочаквано, изпитвам внезапен прилив на гняв при осъзнаването, че той вече не ме прегръща, а ме насилва, притискайки ме надолу, сякаш съм някаква блудница зад купа сено. Вдига роклята ми, сякаш съм развратница; бута коляното си между краката ми, сякаш съм дала съгласието си, и гневът ми ме изпълва с такава яростна сила, че отново го отблъсквам, а после, върху дебелия му кожен колан, напипвам ръкохватката на кинжала му.

Той е вдигнал роклята ми, и припряно смъква късото си палто и тесните си панталони: след миг ще бъде твърде късно за оплаквания. Измъквам кинжала му от ножницата. При изсъскването на метала той стреснато пада назад на колене, и аз се извивам, отскубвам се от него и скачам: кинжалът е изваден от ножницата, острието е ярко и ужасно на последните лъчи на слънцето.

Той се изправя в миг, гъвкав и нащрек, истински боец.

— Нима измъквате кинжал срещу своя крал? — процежда той. — Давате ли си сметка, че вършите държавна измяна, мадам?

— Извадих нож срещу себе си — казвам бързо. Допирам острия връх до гърлото си и виждам очите му да се присвиват. — Кълна се, ако се приближите само на още една стъпка, ако се приближите само още на сантиметър, ще си прережа гърлото пред вас и ще умра от загуба на кръв тук, на земята, където се готвехте да ме обезчестите.

— Преструвки!

— Не. За мен това не е игра, ваша светлост. Не мога да бъда ваша държанка. Най-напред дойдох при вас за справедливост, а тази вечер дойдох от любов, но съм глупачка, задето правя това, и ви моля да ми простите за глупостта. Но аз също не мога да спя — и също не мога да мисля за нищо друго, освен за вас, и също можех само да се питам отново и отново дали ще дойдете. Но дори при това положение… дори при това положение вие не бива…

— Мога в един миг да изтръгна този нож от вас — заплашва той.

— Забравяте, че имам петима братя. От дете си играя със саби и кинжали. Ще си прережа гърлото, преди да стигнете до мен.

— Никога не бихте го направили. Вие сте жена, която не притежава нищо повече от женска смелост.

— Изпитайте ме! Изпитайте ме! Не знаете какъв е куражът ми. После обаче може да съжалявате за онова, което ще се случи.

Той се поколебава за секунда, докато собственото му сърце бие силно като чук в опасна смесица от гняв и похот, а после се овладява, вдига ръце в знак, че се предава, и отстъпва назад.

— Вие печелите — казва. — Вие печелите, мадам. И можете да задържите кинжала като трофей от победата си. Ето… — той сваля ножницата от колана си и я хвърля на земята. — Защо не вземете и проклетата ножница?

Скъпоценните камъни и емайлираното злато искрят в здрача. Без да откъсвам очи от него дори за миг, коленича и я вдигам.

— Ще ви придружа до дома ви — добавя кралят. — Ще се уверя, че сте стигнали благополучно до вратата си.

Поклащам глава:

— Не. Не мога да допусна да ме виждат с вас. Никой не трябва да знае, че сме се срещали тайно. Ще бъда опозорена.

За миг си помислям, че ще възрази, но той свежда глава.

— Вие тръгнете първа тогава — казва той, — а аз ще ви следвам отзад като паж. Ето че успяхте да ме направите на глупак. Е, можете да се наслаждавате на триумфа си.

Не мога да кажа нищо срещу гнева му, затова кимвам и тръгвам пред него, както той каза, че е редно да направя.

Вървим мълчаливо. Дочувам шумоленето на наметалото му зад мен. Когато стигаме до края на гората и вече могат да ни видят от къщата, спирам за миг и се обръщам към него.

— Вече съм в безопасност — казвам. — Моля ви още веднъж да ми простите за глупостта.

— Аз трябва да ви помоля да ми простите за силата, която използвах — отвръща той сковано. — Навярно съм твърде привикнал да постигам своето. Но трябва да ви кажа, че никога преди не съм бил отблъскван с острието на нож. Собственият ми нож при това.

Обръщам кинжала и му го подавам.

— Искате ли си го обратно, ваша светлост?

Той поклаща глава.

— Запазете го като спомен от мен. Това ще бъде единственият ми подарък за вас. Прощален подарък.

— Няма ли да ви видя отново?

— Никога — казва той простичко и се отдалечава с лек поклон.

— Ваша светлост! — повиквам го, той се обръща и спира.

— Не искам да се разделяме като врагове — казвам немощно. — Надявам се, че можете да ми простите.

— Вие ме направихте на глупак — отговаря той с леден глас. — Можете да се поздравите, че сте първата жена, която прави това. Но ще бъдете последната. И никога повече няма да се подиграете с мен.

Снишавам се в реверанс, а после до слуха ми стига шумът от отдалечаващите му се стъпки и шумоленето на наметалото му, когато се удря в храстите от двете страни на пътеката. Изчаквам, докато вече изобщо не го чувам, а после се изправям да си вървя у дома.

Тъй като съм млада жена, една частица от мен иска да изтичам вътре, да се хвърля на леглото си и да плача, докато заспя. Но не го правя. Не съм като някоя от сестрите си, които лесно се разсмиват и лесно избухват в плач. Те са момичета, на които се случват разни неща, и те го приемат тежко. Но аз се държа като нещо повече от глупаво момиче. Аз съм дъщеря на водна богиня. Аз съм жена с вода във вените, възпитана в сила и твърдост. Аз съм жена, която кара нещата да се случват, и още не съм победена. Не съм победена от едно момче с току-що завоювана корона, и никой мъж няма да си тръгне от мен, сигурен, че няма да се върне повече.

Затова все още не се прибирам у дома. Тръгвам по пътеката към мостчето над реката към мястото, където около ясеновото дърво е завързан конецът на майка ми. Правя нов клуп в конеца и го завързвам здраво, едва тогава си тръгвам към къщи, умислена под светлината на тънкия лунен сърп.

* * *

После чакам. Всяка вечер в продължение на двайсет и две вечери слизам до реката и подръпвам конеца като търпелива рибарка. Един ден го усещам как се удря в нещо и въдицата се изопва, когато предметът в края ѝ, какъвто и да е той, се освобождава от тръстиките досами водата. Дърпам леко, сякаш изтеглям на брега улов, после усещам как въдицата се отпуска и се чува лек плясък, когато нещо малко, но тежко, пада по-надълбоко, претъркулва се от течението, а после остава да лежи неподвижно сред чакъла на дъното на потока.

Прибирам се у дома. Майка ми ме чака край езерцето с шараните, загледана надолу в собственото си преобърнато отражение във водата, сребристо в сивия здрач. Образът ѝ прилича на продълговата сребриста риба, вдигаща леки вълнички в езерото, или на плуваща жена. Небето зад нея е препречено от облаци, подобни на бели пера върху бледа коприна. Луната изгрява — сега намаляла и нащърбена. Тази вечер водата се надига високо, плискайки се в малкия кей. Когато заставам до майка си и поглеждам надолу, бихте си помислили, че и двете се надигаме от водата като езерни духове.

— Всяка вечер ли го правиш? — пита ме тя. — Дърпаш ли въдицата?

— Да.

— Добре. Това е добре. Той изпрати ли ти някакъв знак? Някаква вест?