Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Какво става сега, майко? — пита тя. — Моля ви, кажете ми. Стоите заключена цял ден. Лоши вести ли получихте?

— Да — казвам. — Кажи ми, чувала ли си реката да пее, както пееше в онази нощ, когато брат ми Антъни и синът ми Ричард Грей умряха?

Погледът ѝ се отдръпва от моя.

— Елизабет?

— Не както онази нощ — уточнява тя.

— Но чуваш нещо?

— Много слабо — казва тя, — много тихо, приглушено пеене като приспивна песен, като оплакване. Ти не чуваш ли нищо?

Поклащам глава.

— Не, но съм изпълнена със страх за Едуард.

Тя идва и слага ръка върху моята.

— Нова опасност ли заплашва клетия ми брат, дори в този миг?

— Така смятам. Мисля, че Бъкингамският херцог ще се обърне срещу нас, ако спечели тази битка срещу мнимия крал Ричард. Писах на вуйчовците ти, но не зная дали могат да го спрат. Бъкингамският херцог има голяма армия. Придвижва се по протежение на река Севърн в Уелс, а после ще влезе в Англия и аз не знам какво бих могла да направя. Не знам какво мога да направя оттук, за да опазя сина си в безопасност от него, да опазя всички ни от него. Трябва да му попречим да стигне до Лондон. Ако мога да го подмамя в капан в Уелс, ще го направя.

Тя придобива замислено изражение и отива до прозореца. Влажният въздух от реката полъхва в задушните стаи.

— Иска ми се да завали — казва тя безцелно. — Толкова е горещо. Толкова ми се иска да завали.

Хладен бриз повява с тих шепот в стаята, сякаш в отговор на желанието ѝ, а после се чува тихото потропване на дъждовни капки по обрамчените с олово стъкла на отворения прозорец. Елизабет разтваря прозореца по-широко, за да може да види небето и тъмните облаци, които се задават, тласкани от вятъра, надолу по речната долина.

Отивам да застана до нея. Виждам как дъждът пада по тъмната вода на реката — тлъсти дъждовни капки, които образуват първите няколко кръга като мехурчетата, вдигнати от някоя риба, а после още и още, докато гладката като коприна речна повърхност се покрива с падащи дъждовни капки, а после бурята връхлита толкова силно, че не виждаме нищо освен вихър от падаща вода, сякаш самите небеса се разтварят и се изсипват върху Англия. Засмиваме се и затваряме прозореца, за да се предпазим от бурята, по лицата и ръцете ни вече се стича вода, преди да успеем да спуснем резето. А после отиваме в другите стаи, затваряме прозорците и залостваме капаците срещу пороя, който се лее навън, сякаш моята скръб и тревога са буря, разразила се над Англия.

— Този дъжд ще донесе потоп — предричам и дъщеря ми кимва мълчаливо.

Вали цяла нощ. Елизабет спи в леглото ми, както правеше някога като дете, и ние лежим на топло и сухо, и слушаме потрепването на капките. Чуваме постоянното удряне на дъждовните струи в прозореца и плискането на реката. После канавките започват да преливат и водата от покривите потича със звук като от бълбукащи водоскоци, а ние заспиваме като две водни богини под звука на пороен дъжд и прииждаща вода.

Когато се събуждаме на сутринта, е тъмно почти като нощ и още вали. Настъпил е приливът, Елизабет слиза до шлюза и казва, че водата се е вдигнала над стъпалата. Всички плавателни съдове по реката са оставени на котва заради лошото време, а малобройните гребни лодки, които се осмеляват да излязат по търговски дела, се управляват от мъже, сгърбени срещу вятъра, с чували на главите, лъснали от дъжда. Момичетата прекарват сутринта на прозорците, докато гледат как преминават подгизналите лодки. Те се движат по-високо от обикновено, докато реката се пълни и започва да приижда, а после всички малки лодки са прибрани и завързани на кея или извлечени на суша — реката продължава да приижда и теченията са твърде силни. Палим огън, за да се стоплим в бурния ден; тъмно и влажно е като през ноември и аз играя карти с момичетата, и ги оставям да печелят. Как обичам звука на този дъжд.

Елизабет и аз заспиваме прегърнати, заслушани във водата, която се излива от покрива на абатството и пада като водопад върху настилката. В ранните часове на утринта започвам да долавям капещия звук на дъжд, който се процежда през плочестия покрив, и ставам, за да наклада отново огъня и да сложа съд, който да улавя капещата дъждовна вода. Елизабет отваря капака на прозореца и казва, че вали по-силно от всякога: изглежда, че ще вали цял ден.

Момичетата си играят на Ноевия ковчег, Елизабет им чете историята от Библията, а после подготвят жива картина с играчките си и с грубо напълнени възглавници, които изпълняват ролята на двойките животни. Ковчегът е преобърнатата ми маса, с чаршафи, завързани по протежение на краката ѝ. Позволявам им да вечерят в „ковчега“ и преди лягане ги успокоявам, че големият Потоп на Ной се е случил много, много отдавна и че Бог няма да прати друг, дори не и като наказание за коварство. Този дъжд няма да стори нищо, освен да задържи лошите мъже в къщите им, където те не могат да сторят нищо лошо. Един потоп ще задържи всички лоши мъже далече от Лондон и ние ще бъдем в безопасност.

Елизабет ме гледа с лека усмивка, а след като момичетата си лягат, взема свещ и слиза долу през катакомбите, за да види колко се е вдигнала речната вода.

Казва, че се е надигнала много повече от когато и да било преди. Смята, че ще залее коридора към стълбите — ще се надигне с няколко фута. Ако скоро не спре да вали, ще се вдигне дори по-високо. Не сме застрашени — до реката се слиза по два реда каменни стъпала — но бедните хора, които живеят по речните брегове, сигурно събират нещата си и оставят домовете си на водата.

На другата сутрин Джема влиза при нас, вдигнала нагоре роклята си, в кал до колене. Улиците в ниското са наводнени и водата отнася цели етажи от къщи, а нагоре срещу течението има разрушени мостове и откъснати от света села. Никой досега не е виждал такъв дъжд през септември, а той все още не спира. Джема казва, че на пазара няма пресни храни, тъй като много от пътищата са отнесени от водата и фермерите не могат да докарат стоката си. Хлябът е по-скъп поради липсата на брашно, а някои пекари не могат да запалят пещите си, защото имат само мокри дърва. Джема казва, че тази нощ ще остане при нас — страхува се да си тръгне през наводнените улици.

На сутринта още вали и момичетата, застанали отново на прозореца, съобщават за странни гледки. Бриджет се уплашва от една удавена крава, която се носи под прозореца, преобърната каруца е била завлечена във водите. Покрай нас се носят греди от някаква сграда, които потопът подмята и преобръща отново и отново, и чуваме тупването, когато нещо тежко се удря в стъпалата на шлюза. Тази сутрин шлюзът служи като вход единствено за водата: коридорът е наводнен и виждаме само най-горната част на железните части и късче дневна светлина. Реката сигурно се е вдигнала поне с десет фута, а приливът ще напълни с вода катакомбите и ще залее спящите мъртъвци.

Не гледам в очакване да видя пратеник от братята ми. Не очаквам някой да успее да се добере от западните графства до Лондон в такова време. Но не е нужно да получавам вести от тях, за да знам какво става. Реките са се надигнали срещу Бъкингам, приливът се е устремил срещу Хенри Тюдор, дъждът се излива върху техните армии, водите на Англия са придошли, за да защитят своя принц.

На мнимия крал Ричард, ужасѐн от измяната на своя голям приятел и човека, когото бе издигнал до поста на главнокомандващ, му е нужен само миг да осъзнае, че войската, събрана от Бъкингамския херцог, е достатъчна да победи и два пъти войниците, които го охраняват. Той трябва да събере армия, нареждайки на всички здрави мъже в Англия да се притекат на негова страна, изисквайки от тях да покажат верността, която му дължат като на техен крал. Повечето се вдигат в негова подкрепа, макар и бавно. Норфолкският херцог е потушил бунта в южните графства. Той е сигурен, че Лондон е в безопасност, но не се съмнява, че Бъкингам събира войска в Уелс и че Хенри Тюдор ще доплава от Бретан, за да се присъедини към него там. Ако Хенри доведе хиляда души, бунтовниците и армията на краля ще бъдат равностойни противници и никой няма да се осмели да предполага какъв ще е изходът. Ако доведе по-голям брой, Ричард ще се бори за оцеляването си при твърде неравностойни шансове и срещу армия, водена от Джаспър Тюдор, един от най-големите пълководци, които родът Ланкастър някога е имал.

Ричард потегля към Ковънтри и държи лорд Станли — съпруг на лейди Маргарет и пастрок на Хенри Тюдор — неотлъчно до себе си. Синът на Станли, лорд Стрейндж, не може да бъде открит вкъщи. Слугите му казват, че е събрал огромна армия от свои васали и арендатори и потегля да служи на господаря си. Тревогата на Ричард е в това, че никой не знае кой е този господар.

Ричард повежда войската си южно от Ковънтри, за да препречи пътя на коварния си приятел Бъкингам към нашите разбунтувани сили в южните графства. Според неговия план Бъкингам ще пресече река Севърн, за да влезе в Англия, и няма да намери съюзници, а вместо това — кралската армия, която го чака мрачно в поройния дъжд.

Войските се придвижват бавно надолу по разпенената кал на пътищата. Водата е отнесла мостовете и те трябва да изминават допълнителни километри, за да намерят брод. Конете на офицерите и конната стража затъват до гърди в дълбока кал, която заплашва да ги погълне; мъжете вървят със сведени глави, подгизнали до кости, а нощем, когато отдъхват, не могат да запалят огньове, понеже всичко е мокро.

С мрачно изражение, Ричард ги подтиква да продължават. До известна степен го радва мисълта, че човекът, когото обичаше и на когото се доверяваше повече, отколкото на всички други, Хенри Стафорд, херцог Бъкингам, също си проправя с усилие път през калта, през придошли реки, през непрестанен дъжд. Това време трябва да е доста лошо за набиране на бунтовници, мисли си Ричард. Това време трябва да е лошо за младия херцог, който не е опитен във военните кампании като Ричард. Това време сигурно е лошо за човек, който зависи от отвъдморски съюзници. Едва ли Бъкингам се надява, че Хенри Тюдор е потеглил на плаване в такива бури и няма да успее да получи вест за войските на Ривърс в южните графства.

После кралят научава добри новини. Бъкингам не само се е сблъскал с поройния дъжд, който така и не спира, той е постоянно атакуван от фамилията Вон в Уелс. Тази територия е тяхна и не обичат младия херцог. Той се е надявал, че те ще го оставят да се вдигне на бунт срещу Ричард, може би дори ще го подкрепят. Но те не са забравили, че именно той отдели Томас Вон от неговия господар, младия крал, и го екзекутира. На всеки завой на пътя има по половин дузина от тях, с насочени пушки, готови да стрелят по първата редица от мъже и да избягат. При всяка долина има скрити в дърветата мъже, които мятат камъни, пускат стрели, хвърлят дъжд от копия надолу през дъжда в изоставащата войска на Бъкингам, докато мъжете осъзнават, че дъждът и копията са едно и също и че се бият с враг, подобен на водата, от който няма измъкване, и който връхлита безмилостно, и не спира дори за миг.

Бъкингам не може да изпрати вестоносците си да влязат в Уелс, за да доведат уелсци, които са верни на Тюдорите. Съгледвачите му биват покосени още в мига, когато се отдалечават от главната колона, така че армията му не може да увеличи числеността си с опитни бойци, както му е обещала лейди Маргарет. Вместо това, всяка нощ и при всяко спиране, и дори посред бял ден, неговите хора се измъкват и бягат. Казват, че той е злощастен предводител и че неговата кампания ще бъде унищожена. Всеки път, когато се строяват за поход, те са по-малобройни: той вижда, че колоната по залятия от водата път вече не се простира надалеч. Когато язди нагоре и надолу по протежение на колоната, насърчавайки мъжете, обещавайки им победа, те не го поглеждат в очите. Стоят със сведени глави, сякаш неговата бодра реч и барабаненето на дъжда са един и същ безсмислен шум.

Бъкингам няма как да знае, но се досеща, че Хенри Тюдор, съюзникът, когото той възнамерява да предаде, също е победен от водната стена, която така и не спира. Той е заклещен в пристанището от същата буря, чийто вятър отблъсква армията на Бъкингам. Хенри Тюдор има пет хиляди наемници — огромна войска, непобедима войска, платена и въоръжена от херцога на Бретан — достатъчно, за да превземе Англия сам. Той има рицари и коне, и оръдия, и пет кораба: експедиция, която не може да се провали — ако не броим вятъра и поройния дъжд. Корабите се мятат и отклоняват от курса си: дори подслонени в пристанището, те се мятат и опъват въжетата, с които са завързани. Мъжете, наблъскани вътре за краткото плаване през Английско море, повръщат от морска болест, измъчени и страдащи в трюма. Хенри Тюдор кръстосва по кея като лъв в клетка, търсейки с поглед пролука в облаците, промяна във вятъра. Пороят се лее безжалостно върху меднокосата му глава. Хоризонтът е почернял от още дъждовни облаци, вятърът вее близо до брега, и разтърсва корабите му, притиснати към пристанищните стени.