Филипа Грегъри - Бялата кралица

Точно отвъд морето, знае той, се решава съдбата му. Ако Бъкингам победи Ричард без него, Хенри е наясно, че няма да има шанс да заеме трона. Един узурпатор ще бъде заменен с друг, а той все така ще бъде в изгнание. Трябва да участва в битката и да убие онзи, който излезе победител. Знае, че трябва да отплава веднага, но не може да опъне платна: дъждът се лее поройно. Той не може да отиде никъде.

Бъкингам не може да знае това: той не знае нищо. Животът му се е свел до продължителен поход в пороен дъжд и всеки път, щом погледне назад през рамо, зад него има все по-малко и по-малко войници. Те са изтощени, от дни не са яли топла храна, препъват се в кал до колене, а когато той им казва: „Скоро ще бъдем на брода, на брода към Англия и към сушата, слава Богу“, те кимат, но не му вярват.

Пътят им минава по един завой към брода на река Севърн, където водите са достатъчно плитки и широки, та армията да влезе в Англия и да се изправи срещу врага си, вместо да се бори с природните стихии. Всички познават този брод — Бъкингам го обещава от цели мили насам. Речното корито е твърдо и каменисто, твърдо като път, а водата навсякъде е само по няколко сантиметра дълбока. Хората пресичат на това място на път към Уелс и на връщане вече от векове: това е входът към Англия. Откъм уелската страна на реката има хан, а откъм английската страна — малко селце. Те очакват, че бродът ще е залят от водата, че реката ще е станала по-дълбока. Може би на прага на хана дори ще има торби с пясък, но когато чуват рева на водите, спират като един човек, в пълен ужас.

Брод няма. Не се вижда суша. Ханът в Уелс е залят от водата, селото в далечния край е напълно изчезнало. Няма дори река: тя е излязла така бурно от бреговете си, че сега е езеро, водна пустош. Те не виждат другия бряг, брега на Англия. Дори не виждат долно и горно течение. Това вече не е река, а вътрешно море с вълни и собствени бури. Водата е превзела сушата, погълнала я е, сякаш тя никога не е съществувала. Това не е Англия или Уелс, това е вода, тържествуваща вода. Водата е превзела всичко и никой човек няма да дръзне да я предизвика.

Със сигурност никой не може да я пресече. Те напразно търсят с поглед познати ориентири, пътеката, която се спускаше във водните плитчини, но тя е дълбоко под водата. На някои им се струва, че виждат нещо в течението, и с потръпване осъзнават, че това са корони на дървета. Реката е удавила цяла гора: самите дървета на Уелс като обезумели се мъчат да си поемат въздух. Светът не е същият като някога. Армиите не могат да се срещнат: водата се е намесила и е завладяла всичко. Бунтът на Бъкингам е приключил.

Бъкингам не казва нито дума; не издава никаква заповед. Прави лек жест с ръка, сякаш се предава; махва с вдигната нагоре длан: не към войниците си, а към този потоп, който го е унищожил. Сякаш признава победата на водата, на силата на водата. Обръща коня си и се отдалечава от огромните ѝ разбунени дълбини, а войниците му го оставят да си отиде. Те знаят, че всичко е приключило. Знаят, че бунтът е приключен, потушен от водите на Англия, надигнали се, сякаш призовани от самата богиня на водата.

Тъмно е, почти единайсет часът. Коленичила съм за молитва преди сън до леглото, когато чувам леко почукване на голямата външна врата. Сърцето ми мигом подскача, мигом си помислям за сина си Едуард, за сина си Ричард, мигом си помислям, че те са се върнали у дома при мен. С усилие се изправям на крака, намятам пелерина върху нощницата си, покривам косата си с качулката и изтичвам до вратата.

Долавям, че сега улиците са тихи, макар че цял ден бяха изпълнени с оживление заради завръщането на крал Ричард в Лондон и неспирно се говореше по какъв начин ще отмъсти той на бунтовниците; дали ще наруши правото на убежище и ще тръгне срещу мен сега, когато разполага с доказателства, че съм вдигнала страната на бунт срещу него. Той знае това, познава и съюзниците, които избрах: лейди Маргарет и вероломния херцог Бъкингам.

Никой не може да ми каже дали моите сродници са в безопасност, пленени или мъртви: моите трима обични братя и синът ми Томас Грей, които тръгнаха с бунтовниците в Хампшър и Кент. Чувам всякакви слухове: че са избягали да се присъединят към Хенри Тюдор в Бретан, че са били намерени мъртви в някаква нива, че са екзекутирани от Ричард, че са станали изменници и са се присъединили към него. Както всички в страната, и аз трябва да чакам достоверни новини.

Дъждовете са отнесли пътища, унищожили са мостове, откъснали са от света цели градове. Новините пристигат в Лондон на вълнуващи приливи и никой не може да бъде сигурен кое е вярно. Но бурята е изчерпала силите си: дъждът вече е спрял. Когато реките се оттеглят обратно в бреговете си, ще получа вести за близките си и за битките, които водят. Моля се да са се измъкнали от Англия. Планът в случай на поражение беше да отидем при сестрата на Едуард, Маргарет, в Бургундия, да намерим сина ми Ричард в неговото скривалище и да продължим войната отвъд морето. Сега крал Ричард ще приклещи страната в своята власт на тиранин, сигурна съм в това.

На вратата се тропа повторно и някой разтърсва резето. Това не е изплашен беглец, не е моето момче. Отивам до големия дървен портал, плъзвам назад решетката на портичката на вратаря, и поглеждам навън. Това е мъж, по-висок от мен, качулката му е спусната напред, за да скрие лицето му.

— Да? — казвам кратко.

— Трябва да видя вдовстващата кралица — прошепва той. — Нося много важно съобщение.

— Аз съм вдовстващата кралица — казвам. — Предайте ми съобщението си.

Той хвърля поглед надясно, после наляво.

— Сестро, пусни ме да вляза — казва той.

Дори за миг не помислям, че това е някой от братята ми.

— Не съм ваша сестра. Кой си мислите, че сте?

Той отмята назад качулката и вдига факлата, която носи, така че виждам красивото му смугло лице. Не брат ми, а моят девер, моят враг, Ричард.

— Мисля, че съм кралят — казва той иронично.

— Е, аз пък не мисля така — казвам, без да се усмихна: но това го разсмива.

— Достатъчно — съветва ме той. — Свършено е. Аз съм миропомазан и коронясан, а твоят бунт беше напълно потушен. Аз съм крал, независимо от това какво ти се иска на теб. Аз съм сам и невъоръжен. Пусни ме да вляза, сестро Елизабет, за доброто на всички ни.

Въпреки всичко случило се аз се подчинявам. Плъзвам резетата на малката странична врата, отварям я и той се шмугва вътре. Залоствам я зад гърба му.

— Какво искаш? — питам. — Имам един слуга съвсем наблизо. Между теб и мен стои пролята кръв, Ричард. Ти уби брат ми, уби и сина ми. Никога няма да ти простя за това. Проклех те заради това.

— Не очаквам прошка от теб — казва той. — Дори не я искам. Знаеш колко далеч стигнаха заговорите ти срещу мен. Щеше да ме убиеш, ако имаше тази възможност. Между нас се водеше война. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. И ти имаш своето отмъщение. И ти, и аз знаем какви страдания ми причини. Ти ми направи магия и гърдите ме болят, а ръката ми изневерява неочаквано. Ръката, с която държа меча — напомня ми той. — Какво би могло да бъде по-лошо за мен? Ти прокле ръката, с която държа меча. По-добре се молѝ никога да не стане нужно да те защитавам.

Вглеждам се внимателно в него. Той е само на трийсет и една години, но сенките под очите му и бръчките по лицето му са като на по-възрастен човек. Изглежда като преследван от призраци. Представям си как се бои, че ръката ще му изневери в битка. Цял живот се е трудил усърдно, за да бъде толкова силен, колкото по-високите си, по-мускулести братя. Сега нещо разяжда силата му. Свивам рамене.

— Ако си болен, трябва да те види лекар. Ти си като дете: приписваш собствената си немощ на магия. Може би всичко е плод на въображението ти.

Той поклаща глава.

— Не дойдох да се оплаквам. Дойдох за нещо друго — той прави пауза и ме поглежда. Има онзи искрен поглед на рода Йорк: има прямия поглед на моя съпруг. — Кажи ми, скрила ли си сина си Едуард на безопасно място? — пита ме той.

Усещам как от болка сърцето ми забива глухо.

— Защо питаш? Тъкмо ти? Ти, който го отведе?

— Може ли просто да отговориш? Скрила ли си Едуард и Ричард на безопасно място?

— Не — казвам. Идва ми да надам вой като сломена майка, но не и пред този човек. — Защо? Защо питаш?

Той въздиша, отпуска се тежко в стола на вратаря, и притиска глава между ръцете си.

— Не ги ли държиш в Тауър? — питам го аз. — Моите момчета? Не ги ли държиш затворени там под ключ?

Ричард поклаща глава.

— Изгуби ли ги? Изгуби ли моите синове?

Все още безмълвен, той кимва и казва:

— Молех се да си ги измъкнала тайно. В името Божие, кажи ми! Ако си го направила, няма да ги преследвам, няма да им сторя зло. Можеш да избереш някоя реликва, върху която да се закълна. Ще се закълна да ги оставя там, където си ги изпратила. Няма дори да питам къде. Просто ми кажи, че ги държиш на безопасно място, за да знам. Трябва да знам. Подлудява ме това, че не знам.

Безмълвно поклащам глава.

Той разтрива лицето си, очите си, сякаш го бодат от недоспиване.

— Отидох право в Тауър — казва той, говорейки през пръстите си. — В минутата, когато се върнах в Лондон. Страхувах се. Всички в Англия говорят, че те са мъртви. Хората на лейди Маргарет Боуфорт са казали на всички, че принцовете са мъртви. Бъкингамският херцог превърна вашата армия в своя, бореща се да завземе трона за него, като каза на войниците, че принцовете са мъртви, загинали от моята ръка, и че те трябва да ми отмъстят. Каза им, че ще ги поведе да отмъстят за смъртта на принцовете.

— Значи не си ги убил?

— Не съм — казва той. — Защо да го правя? Помисли! Обмисли го внимателно. Защо да ги убивам? Защо сега? Когато вашите хора нападнаха Тауър, накарах да скрият момчетата по-навътре. Пазеха ги денонощно — не бих могъл да ги убия, дори да исках. През цялото време имаха пазачи, някой от тях щеше да разбере и щеше да каже. Аз ги обявих за незаконородени и опозорих теб. Синовете ти не са за мен по-голяма заплаха, отколкото братята ти — все победени хора.

— Уби брат ми Антъни — изсъсквам му.

— Той беше заплаха за мен — отвръща Ричард. — Антъни можеше да събере армия и умееше да командва войници. Беше по-добър войник от мен. Синовете ти не са. Дъщерите ти не са. Те не ме застрашават. Аз не ги застрашавам. Не ги убивам.

— Тогава къде са те? — надавам вопъл аз. — Къде е моят син Едуард?

— Дори не знам дали са мъртви, или живи — казва той измъчено. — Нито кой е наредил смъртта или залавянето им. Мислех си, че ти може да си ги измъкнала тайно. Затова дойдох тук. Ако не ти — тогава кой? Упълномощила ли си някого да ги вземе? Възможно ли е някой да ги вземе без твое знание? Да ги държи като заложници?

Поклащам глава: не мога да мисля. Това е най-тежкият въпрос, пред който ще се изправя в живота си, а съм оглупяла от мъка.

— Не мога да мисля — казвам отчаяно.

— Опитай се — казва той. — Ти знаеш кои са съюзниците ти. Тайните ти приятели. Моите скрити врагове. Знаеш какво могат да направят. Ти знаеш какво са ти обещали, какви заговори си кроила с тях. Мисли!

Притискам ръце към главата си и правя няколко крачки нагоре-надолу. Може би Ричард ме лъже и е убил Едуард и клетия малък паж, и е дошъл да хвърли вината върху други. Но толкова неща говорят срещу това предположение — както самият Ричард казва — той няма причина да го прави, а и освен това защо да не го признае, и да се държи дръзко? Кой изобщо би възразил сега, когато той потуши бунта срещу себе си? Защо да идва тук при мен? Когато моят съпруг уби крал Хенри, показа тялото му на народа. Устрои му хубаво погребение. Целият смисъл да го убие беше да покаже на света, че родът е прекъснат. Ако Ричард беше убил синовете ми, за да сложи край на рода на Едуард, щеше да го оповести, сега, когато се върна победоносно в Лондон, и да ми даде телата да ги погреба. Би могъл да каже, че са се разболели. И което би било по-добре за него — можеше да каже, че Бъкингам ги е убил. Можеше да хвърли вината върху Бъкингам, и можеше да им устрои кралско погребение, и никой нямаше да може да стори нищо, освен да скърби за тях.

Следователно може би Бъкингамският херцог е наредил да ги убият — може би това е истината зад мълвата за смъртта им? След смъртта на двете момчета той би бил с две стъпки по-близо до трона. А може би лейди Маргарет бе наредила да ги убият, за да разчисти пътя за сина си Хенри Тюдор? Както Тюдор, така и Бъкингам имат най-голяма облага от смъртта на синовете ми. Те са следващите в реда на престолонаследието, ако моите момчета са мъртви. Възможно ли е лейди Маргарет да е наредила да убият синовете ми, докато твърдеше, че е моя приятелка? Възможно ли е да е отишла срещу набожната си съвест, за да извърши подобно нещо? Възможно ли е Бъкингам да е убил собствените си племенници, макар да се закле, че ще ги освободи?