Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Ще ви оставя насаме — казва сър Едуард тактично.

Той се оттегля в стаята си и аз сядам в стола си до огъня, а моето момче придърпва едно ниско столче и сяда до мен, като от време на време се обляга на краката ми, за да мога да го милвам по косата, а от време на време се обръща да ми обясни нещо. Говорим за отсъствието му, за това какво е научил, докато е бил далече от мен. Не е водил живот на принц с кралска кръв, но са му дали добро образование — на сестрата на Едуард, Маргарет, може да се разчита за това. Тя е изпратила пари на монасите като издръжка за едно бедно момче; изтъкнала, че трябва да му се преподават латински и право, история и насоки на управлението. Заръчала е да го запознаят с географията и границите на познатия свят, а — спомняйки си за брат ми Антъни — е заръчала да го обучат и в аритметиката и арабските науки, и във философията на древните.

— А нейна светлост лейди Маргарет казва, че когато стана по-голям, ще се върна в Англия и ще се възкача на бащиния си трон — казва ми моето момче. — Тя казва, че други мъже са чакали по-дълго и с по-лоши шансове от мен. Казва ми да погледна Хенри Тюдор, който си мисли, че има шанс сега — Хенри Тюдор, който трябвало да избяга от Англия, когато бил по-малък от мен, а сега се връща с армия!

— Той е прекарал цял живот в изгнание. Дай Боже това да не се случи с теб.

— Ще видим ли битката? — пита той жадно.

Усмихвам се.

— Не, бойното поле не е място за едно момче. Но когато Ричард победи и потегли към Лондон, ние ще се присъединим към него и сестрите ти.

— И тогава мога да се върна у дома? Ще се върна ли в двора? И ще бъда ли с теб завинаги?

— Да — казвам. — Да. Ще бъдем отново заедно, както е редно да бъде.

Посягам и нежно отмятам перчема светла коса от очите му. Той въздъхва и отпуска шава на скута ми. За миг сме съвсем неподвижни. Чувам как старата къща скърца около нас, докато се готви за нощта, и някъде навън в тъмнината буха кукумявка.

— А брат ми Едуард? — пита той много тихо. — Винаги съм се надявал, че си го скрила някъде другаде.

— Лейди Маргарет не ти ли е казвала нищо? А сър Едуард?

— Казват, че не знаем, че не можем да сме сигурни. Мислех си, че ти сигурно знаеш.

— Боя се, че е мъртъв — казвам тихо. — Убит от хора, платени от Бъкингамския херцог и Хенри Тюдор. Страхувам се, че твоят брат е изгубен за нас.

— Когато порасна, ще отмъстя за него — казва той гордо: принц на династията Йорк във всяко отношение.

Нежно полагам длан върху главата му.

— Когато пораснеш и ако станеш крал, можеш да живееш в мир — казвам аз. — Аз ще съм постигнала отмъщение. Това не е твоя задача. Свършено е. Заръчах да отслужват литургии за душата му.

— Но не и за моята? — казва той с дяволитата си момчешка усмивка.

— Да, и за твоята, защото трябва да се преструвам точно както ти; трябва да се преструвам, че и ти си изгубен за мен, както и той, но когато се моля за теб, поне зная, че си жив и в безопасност и ще се прибереш у дома. И освен това, няма да ти навреди благочестивите жени от абатството в Бърмъндси да се молят за теб.

— Тогава могат да се молят да ме върнеш благополучно у дома — казва той.

— Те се молят. Всички се молим. Молех се за теб по три пъти на ден, откакто замина, и мисля за теб всеки час.

Той обляга глава на коленете ми и аз прокарвам пръсти през русата му коса. Отзад, зад ушите, тя е къдрава: мога да увивам къдриците около пръстите си като златни пръстени. Едва когато той изхърква леко като кученце, осъзнавам, че сме седели цели часове и той е дълбоко заспал. Едва когато усещам тежестта на топлата му главица върху коленете си, осъзнавам, че си е наистина у дома, принц, завърнал се в кралството си, и че, когато битката бъде проведена и спечелена, бялата роза на Йорк отново ще цъфти в зелените живи плетове на Англия.

Този нов роман, първият от поредица за Плантагенетите, се роди, когато открих една от най-интересните и провокиращи размисъл кралици на Англия: Елизабет Удвил. По-голямата част от историята, която разказвам за нея тук, е факт, а не художествена измислица — тя е водила живот, който е дори отвъд моето въображение! Наистина е била най-прочутата с красотата си потомка на херцозите на Бургундия, които вярвали в преданието, че произхождат от Мелузина, богинята на водата. Когато открих този факт, осъзнах, че в лицето на Елизабет Удвил, една доста незачитана и нехаресвана кралица, ще мога да пренапиша историята на една кралица на Англия, която е била също и потомка на богиня и дъщеря на жена, съдена и призната за виновна в магьосничество.

Предвид интереса ми към средновековната магия, към това какво ни казва тя за силата на жените и за предразсъдъците, с които се сблъскват силните жени, знаех, че това ще бъде богат терен за мен като изследовател и писател — и така и се оказа.

Знаем, че Елизабет за пръв път се явява пред Едуард с молба за финансова помощ и че се омъжва за него тайно, но срещата им на пътя, докато тя стои под един дъб (който все още расте в Графтън Реджис, Нортхамптъншър, днес), е популярна легенда и може да е вярна, а може и да не е. Това, че е измъкнала кинжала му, за да се спаси от похищение, е съвременен слух: не знаем дали е било исторически факт. Но за голяма част от живота ѝ с Едуард има достатъчно много писмени сведения и аз съм черпила от летописите и съм основала романа си върху фактите, там, където има такива. Разбира се, понякога се налагаше да избирам между съперничещи си и противоречиви версии, а понякога трябваше да запълвам историческите празнини с измислени от самата мен обяснения или разкази.

В този роман има по-голяма доза художествена измислица, отколкото в предишните ми книги, тъй като се връщаме по-назад във времето, отколкото с Тюдорите, и историческите сведения са по-накъсани. Освен това страната е била във война и много решения са се вземали в движение, без да остане документален запис за тях. Някои от най-важните решения са тайни заговори и често се налагаше да извличам от оцелелите доказателства причините за конкретни действия или дори какво се е случило. Например, нямаме надеждни доказателства за така наречения „Заговор Бъкингам“, но знаем, че лейди Маргарет Станли, синът ѝ Хенри Тюдор, Елизабет Удвил и Бъкингамският херцог са главните водачи на бунта срещу Ричард. Очевидно всички те са имали много различни причини да поемат тези рискове. Имаме известни сведения за посредниците и някаква представа за плановете, но точната стратегия и командната структура са били тайни и си остават такива. Разгледах оцелелите сведения и последствията от заговора и тук предполагам как може да е измислено всичко. Свръхестественият елемент в действително бушувалата буря, разбира се, е плод на въображението ми. Достави ми удоволствие да си го представям.

Също толкова неизвестно ни е дори сега (след стотици теории) точно какво се е случило с принцовете в Тауър. Изказвам предположението, че Елизабет Удвил вероятно е подготвила убежище за втория си син, принц Ричард, след като първият ѝ син, принц Едуард, ѝ е отнет. Искрено се съмнявам, че би изпратила втория си син в ръцете на човека, за когото подозира, че е взел в плен първия. Провокативното предположение от страна на мнозина сериозни историци, че принц Ричард може да е оцелял, ме наведе на мисълта, че тя може изобщо да не го е изпратила в Тауър, а да си е послужила с подменено момче, което да заеме мястото му. Трябва обаче да предупредя читателя, че няма солидни доказателства за това.

Отново няма категорични доказателства как са срещнали смъртта си момчетата — ако това се е случило — нито кой е дал заповедта и, разбира се, все още няма тела, категорично идентифицирани като тези на принцовете. Предполагам, че крал Ричард не би убил момчетата, тъй като е щял да спечели твърде малко и да изгуби твърде много, и не вярвам, че Елизабет Удвил би поверила дъщерите си на неговите грижи, ако го е смятала за убиец на синовете ѝ. Изглежда също и че е повикала сина си Томас Грей да се върне от двора на Хенри Тюдор, което може би показва, че е била разочарована от претендента на Тюдорите и е била в съюз с Ричард. Всичко това остава истинска загадка и аз просто добавям предположението си към многото други, изказани от историците, някои от които можете да намерите в книгите, изброени в библиографията.

Задължена съм на учения професор Дейвид Болдуин, автор на „Елизабет Удвил: майка на принцовете в Тауър“, както за ясното и изпълнено със симпатия изобразяване на кралицата в книгата му, така и за съветите му относно този роман, и съм признателна също и на многобройните историци и ентусиасти, чиито проучвания се основават на любовта им към този период, която сега аз споделям, а, надявам се, също и вие.

Повече информация за проучванията и написването на тази книга можете да намерите на моя уебсайт, www.PhilippaGregory.com, където има и подробности за семинари върху тази книга, които съм изнасяла по време на обиколки в Обединеното Кралство, в Съединените щати и по цял свят, и в обичайните представяния по интернет.

Балдуин, Дейвид. Elizabeth Woodville: Mother of the Princes in the Tower. Stroud, Glouchestershire: Sutton Publishing, 2002.

Балдуин, Дейвид. The Lost Prince: The Survival of Richard of York. Stroud, Glouchestershire: Sutton Publishing, 2007.

Гарднър, Джеймс. „Did Henry VII Murder the Princes?“ English Historical Review VI (1891): 444-464.

Гудман, Ънтънил. The Wars of the Roses: Military Activity and English Societ. 1452-97. London: Routhledge & Kegan Paul, 1981.

Гудман, Ънтънил. The Wars of the Roses: The Soldirs’ Experience London: Tempus, 2005.

Джоунс, Майкъл К. и Малкълм Г. Ъндъруд. The King’s Mother: Lady Margaret Beaufort, Countess of Richmond and Derby. Cambridge University Press, 1992.

Кастор, Хелън. Blood & Roses: The Paston Family in the Fifteenth Century. London: Faber and Faber, 2004.

Кендалл Пол Мъри. Richard the Third. New York: W. W. Norton, 1975.

Краймс, С. Б. Henry VII. London: Eyre Methuen, 1972.

Краймс, С. Б. Lancastrians, Yorkists, and Henry VII. London: Macmillan, 1964.

Кросланд, Маргарет. The Musterious Mistress: The Life and Legend of Jane Shore. Stroud, Glouchestershire: Sutton Publishing, 2006.

Купър, Чарлс Хенри. Memoir of Margaret, Countess of Richmond and Derby. Cambridge University Press, 1874.

Макгибън, Дейвид: Elizabeth Woodville (1437-1492): Her Life and Times. London: Arthur Baker, 1938.

Мансинус, Доминикус. The Usirpation of Richard the Third: Dominicus ad Angelum Catonem de occupatione Regni Anglie per Ricardum Tercium Libellus, translated and with an introduction by C. A. J. Armstrong. Oxford: Clarendon Press, 1069.

Маркам, Клемънтс Р. „Richard III: A Doubtful Verdict Reviewed“, English Historical Review VI (1891): 250-283.

Нийландс, Робин. The Wars of the Roses. London: Cassel, 1992.

Плаудън, Алисън. The House of Tudor. London: Weidenfeld & Nicolsin. 1976.

Полард, А. Дж. Richard III and the Princes in the Tower. Stroud, Glouchestershire: Sutton Publishing, 2002.

Престуич, Майкъл. Plantagenet England, 1225-1360. Oxford: Clarendon Press, 2005.

Рийд, Кониърс. The Tudors: Personalties and Practical Politics in Sixteenth Century England. Oxford University Press, 1936.

Рос, Чарлс. Edward IV. London: Eyre Methien, 1974.

Рос, Чарлс. Richard III. London: Eyre Methuen, 1981.

Саймън, Линда. Of Virtue Rare: Margaret Beaufort, Matriarch of the House of Tudor. Boston: Houghton Mifflin, 1982.

Сейнт Обин, Джайлс. The Year of Three Kings, 1483. London: Collins, 1983.

Сюърд, Дезмънд. A Brief History of the Hundred Years War: The English in France, 1337-1453. London: Constable and Company, 1978.

Сюърд, Дезмънд. Richard III, England’s Black Legend. London: Country Life Books, 1983.

Томас, Кийт. Religion and the Decline of Magic: Studies in Popular Beliefs in Sixteenth and Seventeenth Century England. London: Weidenfeld & Nicolson, 1971.

Уилсън-Смит, Тимъти. Joan of Arc: Maid, Myth and History. Stroud, Glouchestershire: Sutton Publishing, 2006.