Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Той се изсмива сурово, презрително.

— Ще се вмъкнете тайно в кралското ложе, също както навремето? Значи сте блудница, точно както си мислех. И ще ви обладая като блудница. Тук и сега.

— Баща ми… — прошепвам. — Седите в неговия стол, в стола на баща ми…

— Баща ви е мъртъв, а чичо ви не успя особено добре да защити честта ви — казва той и прихва, сякаш е искрено развеселен. — Хайде, давайте. Повдигнете роклята си и се качете върху мен. Яхнете ме. Вие не сте девица. Знаете как да го направите.

Държи ме здраво, докато аз бавно, се навеждам и повдигам полите на роклята си. С другата си ръка развързва панталона си отпред и се обляга назад на стола, разтворил крака, и аз се подчинявам на жеста му и подръпването на ръката ми, и пристъпвам към него.

Едната му ръка все така стиска китката ми, докато другата му ръка повдига изящно избродираното ми бельо, и той ме кара да го възседна, сякаш съм наистина блудница, както ме нарича. Придърпва ме надолу върху себе си, в стола, където е седнал, и прониква с не повече от дузина тласъци в мен. Горещият му дъх върху лицето ми има остър мирис от вечерята, и когато се притиска към мен, аз затварям очи и обръщам лице настрана, като сдържам дъха си. Не се осмелявам да мисля за Ричард. Помисля ли си за Ричард, който ме обладаваше с такъв възторг и в насладата си шепнеше името ми, ще повърна. За щастие най-сетне Хенри изпъшква, достигнал мига на удоволствието си, аз отварям очи и откривам, че се взира в мен със своите безизразни кафяви очи. Наблюдавал ме е, разкъсван като пленник от болката на желанието си, и е стигнал до удовлетворение, без да мигне.

* * *

— Не плачете — казва той, след като слизам от него и се бърша с края на фината си ленена долна риза. — Как ще излезете и ще се изправите пред майка си и моя двор, ако плачете?

— Причинихте ми болка — казвам с негодувание. Показвам му червеното петно на китката си, навеждам се и издърпвам надолу измачканата си фуста и покрилата се с гънки нова рокля във веселия зелен цвят на Тюдорите.

— Съжалявам — казва той с безразличие. — В бъдеще ще се опитам да не го правя. Ако не се дърпате, няма да ми се налага да ви държа толкова здраво.

— В бъдеще ли?

— Почетната ви дама, или очарователната ви сестра, или дори милата ви майка, ще ме пуска в покоите ви. Ще идвам при вас. Никога повече няма да бъдете в леглото на краля, така че не мислете за това. Можете да кажете на сестра си, или на която там спи с вас, че трябва да си ляга другаде. Ще идвам всяка вечер преди полунощ, в избрано от мен време. В някои нощи може да закъснея. Ще трябва да стоите будна и да ме чакате. Можете да кажете на майка си, че такова е вашето и моето желание.

— Тя никога няма да ми повярва — казвам раздразнено, като изтривам сълзите от лицето си и леко хапя устни, за да възвърна цвета им. — Никога няма да си помисли, че съм ви повикала от обич.

— Ще разбере, че искам плодовита невеста — казва той лукаво. — Ще разбере, че трябва да носите моето дете в сватбения си ден, иначе няма да има сватба. Няма да бъда такъв глупак, че да съм принуден да се оженя за ялова съпруга. Ние се споразумяхме за това.

— Ние? — повтарям. — Не сме! Аз не съм съгласна на това! Никога не съм казвала, че съм съгласна на това! А майка ми никога не би повярвала, че съм склонила да бъда опозорена от вас, че сме решили това заедно. Веднага ще разбере, че това не е мое желание, а ваше, и че сте ме принудили.

Той се усмихва за първи път:

— Ах, не, разбирате ме погрешно. Като казах „ние“, нямах предвид вие и аз. Не мога да си представя да говоря за вас и мен като за „ние“. Не; исках да кажа, аз и майка ми.

Преставам да оправям полата си и се обръщам да го погледна в лицето, с отворена уста.

— Майка ви се е съгласила да ме изнасилите?

Той кимва.

— Защо не?

Заеквам:

— Защото тя каза, че ще ми бъде приятелка, защото каза, че е видяла съдбата ми! Защото каза, че ще се моли за мен!

Той изобщо не се смущава от това: не вижда никакво противоречие в нежността ѝ към мен и нареждането ѝ да бъда изнасилена.

— Разбира се, че смята това за ваша съдба — казва. — Всичко това — жестът му обхваща насинената ми китка, зачервените ми очи, унижението ми, болката в слабините ми, и страданието в сърцето ми. — Всичко това е Божията воля, такава, каквато я вижда майка ми.

Толкова съм ужасена, че не мога да сторя нищо, освен да се взирам в него.

Той се засмива и се изправя, за да прибере ленената си риза обратно в панталона и да завърже връзките отпред.

— Създаването на принц за трона на Тюдорите е Божие дело — казва той. — Майка ми би приела това почти като тайнство. Колкото и болезнено да е.

Изтривам рязко сълзите от лицето си.

— Тогава вие служите на един суров Бог и на още по-сурова майка — изсъсквам.

Той се съгласява.

— Знам. Именно тяхната решителност ме доведе тук. Това е единственото нещо, на което мога да се осланям.

* * *

Той спазва обещанието си и ме посещава, като човек, който посещава аптекаря за пиявици или лекарство, неизменно, но неохотно, всяка нощ. Майка ми, без да каже каквато и да било, сменя спалнята ми с друга, по-близо до уединените стълби, които водят надолу към градините и кея за баржата. Казва на Сесили, че трябва да спи при сестрите си, а аз вече ще спя сама. Побелялото ѝ от гняв лице възпира всякакъв коментар или въпроси, дори от Сесили, която е обезумяла от любопитство. Почитаемата ми майка лично пуска Хенри през незалостената външна врата и го придружава в ледено мълчание до стаята ми. Никога не му казва дори дума за поздрав; завежда го и го отвежда от вратата като враг, високо вдигнала глава в знак на презрение. Чака го в личния си кабинет със запалена свещ и едва пламтящ огън. Когато той си тръгва, не му казва дори дума за сбогом, а му отваря вратата и я заключва след него в безмълвна ярост. Той сигурно притежава желязна решителност, за да влиза и излиза в стаята ми покрай изпълнената ми с безмълвна омраза майка, със сивия ѝ поглед, прогарящ като желязо за жигосване слабия му гръб.

В стаята си аз също мълча, но след първите няколко посещения той става по-уверен, като сяда да изпие чаша вино, преди да се залови за работа, пита ме какво съм правила през деня, разказва ми за собствените си дела. Започва да сяда в стола пред огнището и да хапва по малко бисквити, сирене и плодове, преди да развърже панталона си и да ме обладае. Докато седи, загледан в пламъците, той ми говори като на равна нему, като на някой, който може да прояви интерес как е минал денят му. Съобщава ми новините от двора, разказва ми за многото мъже, на които прощава и които се надява да подчини на властта си, и плановете си за страната. Против волята си, макар да започвам вечерта в гневно мълчание, откривам, че разказвам, без да ме пита, как е постъпвал баща ми в едно или друго графство, или какво е планирал Ричард да направи по време на царуването си. Той слуша внимателно и понякога казва: „Добре, благодаря ви, че ми казахте това, не го знаех.“

Той смутено си дава сметка, че е прекарал живота си в изгнание, говори английски с чужд акцент — отчасти бретонски, отчасти френски — и че не знае нищо за страната, която нарича своя, освен онова, на което са го научили преданият му чичо Джаспър и наеманите от него възпитатели. Има ярък, изпълнен с обич спомен за Уелс от времето, когато е бил малко момче и повереник на Уилям Хърбърт, един от най-големите приятели на баща ми; но всичко друго знае от учители, от чичо си Джаспър и от обърканите и зле нарисувани карти на изгнаници.

Има един силен и ясен спомен, който разказва като легенда — за това как отишъл в двора на лудия крал, когато баща ми беше кралят в изгнание, а майка ми, сестрите ми и аз бяхме затворени като в капан за първи път в мрака и студа на убежището. Той си спомня това като върховия момент на детството си, когато майка му била сигурна, че всички ще бъдат възстановени на власт и ще бъдат част от кралското семейство завинаги, и той внезапно ѝ повярвал, и разбрал, че Бог я направлява да осъществи съдбата на фамилията Боуфорт, че тя има винаги право.

— О, гледахме ви как минавате край нас с баржата си — казвам, спомняйки си. — Видях ви по огряната от слънцето река, когато плавахте покрай нас към двора, докато всички ние бяхме затворници и креехме в мрака.

Той казва, че коленичил и бил благословен от Хенри VI и почувствал, при този лек допир на кралската десница върху главата му, че е бил докоснат от светец.

— Той беше по-скоро свят човек, отколкото крал — казва ми настойчиво, като проповедник, който иска някой да повярва. — Човек можеше да почувства това у него, той беше светец, беше като ангел — после внезапно млъква, сякаш спомняйки си, че това е човекът, който бе убит в съня си от родния ми баща, когато лудият крал прояви лекомислието на малко дете и се довери на съмнителната почтеност на династията Йорк. — Светец и мъченик — изрича обвинително. — Умря, след като беше прочел молитвите си. Умря с чиста душа. От ръката на онези, които не бяха много повече от еретици, предатели, кралеубийци.

— Предполагам — промърморвам аз.

Изглежда, че всеки път, когато говорим, си напомняме взаимно за някакъв конфликт; самото ни докосване оставя кървави следи по двама ни.

Той осъзнава, че е извършил нещо изключително долно, обявявайки за начало на царуването си деня преди битката, в която погуби Ричард. Така всеки, сражавал се на страната на миропомазания крал в онзи ден, може да бъде обявен за изменник и законно екзекутиран. Това означава да преобърне наопаки правосъдието и да започне царуването си като тиранин.

— Никой преди не е вършил подобно нещо — отбелязвам. — Дори кралете на Йорк и Ланкастър приеха, че става дума за съперничество между двете династии и че човек може почтено да избере едната или другата страна. Това, което вие сторихте, е да наречете предатели хора, които само са страдали. Превръщате ги в предатели, само защото са загубили. Заявявате, че прав е този, който спечели.

— Изглежда жестоко — признава той.

— Изглежда като двуличие. Как могат да бъдат обявени за изменници, когато са защитавали миропомазания крал от нашествие? Това противоречи на закона, и на здравия разум. Трябва да е и против Божията воля.

Той се усмихва, сякаш нищо не е по-важно от това царуването на Тюдорите да бъде утвърдено вън от всякакво съмнение.

— О, не, със сигурност не е против волята Божия. Майка ми е изключително свята жена, и не мисли така.

— А тя ли ще бъде единствената, която ще дава преценка? — питам остро. — На Божията воля? На закона на Англия?

— Със сигурност нейната преценка е единствената, на която се доверявам — отвръща той. Усмихва се. — Със сигурност бих предпочел нейните съвети пред вашите.

Изпива чаша вино, а после ме вика в леглото с престорено весел тон, за който вече мисля, че прикрива собственото му смущение от онова, което върши. Лежа по гръб, неподвижна като камък. Дори не си свалям роклята, дори не му помагам, когато я издърпва нагоре, за да не му пречи. Позволявам му да ме обладае без никакви възражения, и обръщам лице към стената, така че първия път, най-първия път, когато той се навежда да ме целуне по бузата, целувката попада върху ухото ми, и аз я пренебрегвам, сякаш е лекото докосване на бръмчаща муха.

След като това продължава цели три седмици, отивам при майка си.

— Пропуснах месечното си кървене — казвам безцеремонно. — Предполагам, че това е знак.

Възторгът, изписал се по лицето ѝ, е достатъчен отговор.

— О! Скъпа моя!

— Той трябва да се ожени за мен веднага, няма да допусна да бъда опозорена публично.

— Няма да има причина да отлага. Те искаха тъкмо това. Представи си, да си толкова плодовита! Но аз бях съвсем същата, а също и майка ми. Ние сме жени, благословени да имат много деца.

— Да — казвам. Не мога да придам радост на гласа си. — Не се чувствам благословена. Едва ли може да се каже, че това бебе е заченато в обич. Дори не и в брачното ложе.

Тя пренебрегва мрачната нотка в гласа ми и напрегнатото изражение на бледото ми лице. Притегля ме към себе си и полага длан върху корема ми, който е плосък както винаги.

— Това е благословия — уверява ме. — Ново бебе, може би момче, може би принц. Няма значение, че е бил заченат под принуда; важното е да порасне силен и здрав и да го възпитаме като един от нас, една роза на Йорк на престола на Англия.

Не помръдвам под докосването ѝ, като покорна кобила за разплод, и знам, че е права.

— Вие ли ще му съобщите, или аз?