Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Лейди Маргарет пребледнява от ярост. Приисква ми се да дръпна майка си за ръкава, за да ѝ напомня да не я тормози. Тя накара лейди Маргарет да се стресне при споменаването на принц от династията Йорк, но ние сме молители в този нов кралски двор и няма полза да разгневяваме най-високопоставената жена в него.

— Не е необходимо да обяснявам наследствените права на сина си на вас, чиито собствени брак и титла бяха възстановени едва от нас, след като бяхте обявена за прелюбодейка — заявява лейди Маргарет безцеремонно. — Уведомих ви за приготовленията за сватбата, няма да ви задържам повече.

Майка ми се усмихва с вдигната глава.

— А аз ви благодаря — казва тя царствено. — Толкова много.

— Синът ми ще се срещне с принцеса Елизабет — лейди Маргарет кимва на един паж. — Заведете принцесата в личните покои на краля.

Нямам друг избор освен да мина през свързващата стая до покоите на краля. Като че ли те двамата никога не допускат да ги дели нещо повече от една врата. Той седи на маса, която веднага разпознавам. В този дворец я ползваше моят любим Ричард, а беше изработена за баща ми, крал Едуард. Толкова е странно да видя Хенри, разположил се в бащиния ми стол, да подписва документи върху масата на Ричард, сякаш сам е крал — но после си спомням, че той наистина е крал, а бледото му, тревожно лице е ликът, който ще бъде гравиран върху монетите на Англия.

Хенри диктува на писар, чийто пулт за писане е окачен на преметнат през врата каиш, в едната си ръка той държи перо, друго е затъкнал зад ухото си. Но когато ме вижда, Хенри ми отправя широка приветствена усмивка, отпраща човека с махване на ръка, а стражите затварят вратата след него и оставаме сами.

— Фучат ли като котки върху покрив на обор? — Той се изкисква. — Не се обичат много, а?

Толкова съм облекчена да го почувствам като съюзник, че за момент едва не отговарям на топлото му държание, после се възпирам.

— Майка ви се разпорежда за всичко, както обикновено — казвам студено.

Веселата усмивка изчезва от лицето му. Намръщва се при най-малкия намек за критика към нея.

— Трябва да разберете, че тя е чакала този момент цял живот.

— Сигурна съм, че всички знаем това. Тя наистина го разказва всички.

— Дължа ѝ всичко — казва той със смразяващ тон. — Не бих търпял и дума срещу нея.

Кимвам.

— Знам. И това го разказва на всички.

Той се надига от стола си, заобикаля масата и идва към мен.

— Елизабет, вие ще бъдете нейна снаха. Ще се научите да я уважавате, да я обичате и цените. Знаете, че през всичките години, когато баща ви беше на трона, майка ми нито за миг не се отказа от надеждите си.

Стисвам зъби.

— Зная — казвам. — Всички знаят. Тя разказва на всички и това.

— Трябва да се възхищавате на това.

Не мога да се заставя да кажа, че ѝ се възхищавам.

— Майка ми също е жена, притежаваща голяма твърдост — казвам предпазливо. Тайно си мисля: „Но не я боготворя, сякаш съм още малко дете, нито пък съм единственото, за което тя говори, сякаш няма в живота си нищо друго освен едно разглезено дете.“

— Сигурен съм, че сега са изпълнени с жлъч, но преди бяха приятелки и дори съюзници — напомня ми той. — Когато се оженим, ще се сближат отново. И двете ще имат внук, когото да обичат.

Той прави пауза, сякаш се надява, че ще кажа нещо за внука им.

Неуслужливо мълча.

— Добре ли сте, Елизабет?

— Да — казвам кратко.

— И месечното ви кървене не се е възобновило?

Стискам зъби от гняв, че се налага да обсъждам с него нещо толкова интимно.

— Не.

— Това е хубаво, това е толкова хубаво — казва той. — Това е най-важното! — Гордостта и вълнението му биха ми доставили такова удоволствие, ако бяха проявени от един любящ съпруг, но у него ме изпълват с раздразнение. Поглеждам го с неприкрита враждебност и запазвам мълчание.

— Е, Елизабет, само исках да ви кажа, че сватбата ни ще бъде на празника на света Маргарет Унгарска. Майка ми е подготвила всичко, не е нужно да правите нищо.

— Освен да мина по пътеката в църквата и да се съглася — подхвърлям. — Предполагам, дори майка ви ще признае, че трябва да дам съгласието си.

Той кимва и добавя:

— Да се съгласите и да изглеждате щастлива. Англия иска да види изпълнена с радост невеста, а също и аз. Ще ми угодите за това, Елизабет. Това е желанието ми.

Света Маргарет Унгарска е била принцеса като мен, но живяла в манастир в такава нищета, че издъхнала от глад. Изборът на нейния празник за сватбата ми от моята свекърва не ми убягва.

— Смирена и разкаяна — напомням му за девиза, който майка му ми избра. — Смирена и каеща се като света Маргарет.

Той има благоприличието да се подсмихне.

— Можете да бъдете смирена и разкаяна, колкото искате — усмихва се и ме поглежда така, сякаш му се иска да вземе ръката ми и да ме целуне. — Никога не можете да бъдете прекалено смирена за нас, скъпа.

Аз съм зимна булка, а утрото на сватбата ми е така смразяващо студено, както и сърцето ми. Когато се събуждам, виждам цветя от скреж по прозорците ми, и Бес, която влиза в стаята, ме моли да остана в леглото, докато разпали огъня и сложи бельото ми да се топли пред него.

Измъквам се от леглото, тя изхлузва нощницата ми през главата, а после ми поднася бельото, цялото ново и украсено с бяла копринена бродерия върху белия лен на подгъва, после — червената ми копринена рокля с прорези на ръкавите и отвори отпред, за да се вижда черната долна фуста от дамаска коприна. Суетейки се, тя завързва връзките под ръцете, докато другите две придворни дами връзват тези на гърба. Малко по-тясна ми е, отколкото когато най-напред ми взеха мярка за нея. Гърдите ми са наедрели, а талията ми започва да се налива. Забелязвам промените, но все още никой друг не ги вижда. Губя тялото, което моят любим обожаваше, момичешката гъвкавост, която той някога обвиваше около каленото си от битки тяло. Вместо това ще придобия формата, желана от майката на съпруга ми: закръглена като круша, плодовита жена, съд, който да поеме семето на Тюдорите, делва.

Стоя като детска кукла, обличана, сякаш съм направена от буци слама, натъпкани в чорап, безжизнено отпусната в ръцете им. Роклята е мрачно великолепна, придава на косата ми златист отблясък, а кожата ми сияе студено бяла на фона на скъпия тъмен плат. Вратата се отваря и влиза майка ми. Вече е в кремавата си рокля, обточена със зелено и сребристо и с панделки, с коса, вързана хлабаво отзад; по-късно ще я навие на кок под тежката си диадема. За първи път забелязвам, че сред русото има разпръснати едва забележими сиви косми; тя вече не е златна кралица.

— Изглеждаш прекрасно — казва тя, като ме целува. — Той знае ли, че ще носиш червено и черно?

— Майка му наглеждаше пробите на роклята — казвам безизразно. — Тя избра материята. Разбира се, че той знае. Тя знае всичко, и му го казва.

— Не пожелаха ли зелено?

— Червеното на рода Ланкастър — казвам с горчивина. — Червено за мъченица, червено като за блудница, кървавочервено.

— Тихо — нарежда тя. — Това е денят на твоя триумф.

Докосването ѝ кара гърлото ми да се стегне и сълзите, които замъгляваха зрението ми цяла сутрин, бликват по бузите ми. Тя нежно ги изтрива с длан — първо едната буза, после другата.

— А сега стига — заповядва тихо. — Не може да се направи нищо друго, освен да се подчиняваме и да се усмихваме. Понякога печелим; понякога губим. Главното е винаги, винаги да продължаваме.

— Ние, династията Йорк? — питам я скептично. — Защото тази сватба обединява Йорк и Тюдор. Това не е победа за нас, а окончателното ни поражение.

Тя ми отправя потайната си усмивка и ме поправя:

— Ние, дъщерите на Мелузина. Баба ти беше дъщеря на водната богиня, от кралската фамилия на Бургундия, и никога не забрави, че е както кралска особа, така и вълшебно създание. Когато бях на твоята възраст, не знаех дали тя може да призове буря или пък всичко беше просто късмет и преструвки, за да постигне своето. Но тя ме научи, че на света няма нищо по-могъщо от жена, която знае какво иска и върви устремено право към него.

— Няма значение дали го наричаш магия или решителност. Няма значение дали правиш заклинание или заговор. Трябва да решиш какво искаш, и да имаш куража да отдадеш цялото си сърце, за да го постигнеш. Ти ще бъдеш кралица на Англия, твоят съпруг е кралят. Чрез теб родът Йорк си възвръща престола на Англия, който му принадлежи по право. Премини през тъгата си, дъще моя, това едва ли ще има значение, стига да извървиш пътя дотам, където искаш да бъдеш.

— Изгубих мъжа, когото обичам — казвам горчиво. — А тъкмо днес ще се омъжа за неговия убиец. Не мисля, че някога ще стигна дотам, където искам да бъда. Не мисля, че в Англия все още съществува такова място. Мисля, че на света вече не съществува такова място.

Тя едва ли не се разсмива в непринудената си увереност.

— Разбира се, че сега мислиш така! Днес ще се омъжиш за човек, когото презираш; но кой знае какво ще стане утре? Не мога да предсказвам бъдещето. Родена си в самото сърце на смутните времена. Сега ще се омъжиш за един крал, и може би ще го видиш как се изправя пред предизвикателства, може и да го видиш да пада. Може би ще видиш Хенри да рухва в калта и да загива под копитата на армия от предатели. Откъде мога да знам? Никой не би могъл да знае. Но знам едно: днес можеш да се омъжиш за него и да станеш кралица на Англия. Можеш да донесеш мир там, където той воюваше. Можеш да защитиш приятелите и близките си и да поставиш на трона едно момче с кръвта на Йорк. Затова върви на сватбата си с усмивка.

* * *

Той стои пред стъпалата пред олтара, когато влизам през западната врата на Уестминстърското абатство, посрещната от внезапно изсвирване на сребърни фанфари. Вървя сама; една от ирониите на тази сватба е, че ако имаше мъж от моето семейство, който да ме придружава, тогава Хенри нямаше да е крал на Англия и да ме чака там със свенлива усмивка. Но баща ми, кралят, е мъртъв, двамата ми чичовци от рода Йорк са мъртви, малките ми братя Едуард и Ричард са изчезнали, вероятно мъртви. Единственото живо със сигурност момче от династията Йорк е малкият Едуард Уорик, който свежда глава към мен в смешно царствен жест, сякаш ми дава позволението си, когато минавам край църковните тронове, където стои, пазен от сестра си, Маргарет.

Пред мен Хенри пламти в златисто. Майка му е решила да пожертва елегантността за сметка на показността, и той е облечен от глава до пети в златен брокат, сякаш е току-що изваяна златна статуя, един нов Крез. Смятала е, че той ще изглежда величествен, като позлатен бог, и че аз ще изглеждам скучна, тъмна и скромна. Но на фона на безвкусната му яркост моята тъмна рокля в черно и червено сияе от сдържана властност. Мога да видя как майка му ядосано мести поглед от него към мен, и не може да проумее защо аз изглеждам царствена, а той прилича на евтин измамник.

Роклята е скроена богато, с много плат, набран отпред, и така все още никой не може да види, че коремът ми е наедрял. Бременна съм отскоро, но само кралят, майка му и моята майка знаят. Отправям безмълвна молитва да не са казали на никого.

Архиепископът ни чака, молитвеникът му е разтворен, старото му лице се свежда с усмивка към нас, докато вървим към него, застанал на стъпалата към олтара. Той е мой сродник, Томас Баучър, и ръцете му треперят, когато взема ръката ми и я слага в топлите пръсти на Хенри. Той е коронясал баща ми преди близо двайсет и пет години, коронясал е и майка ми, коронова Ричард и тогавашната му съпруга, Ан, и ако бебето, което нося, се окаже син, тогава несъмнено той ще го кръсти Артур, а после ще короняса мен.

Кръглото му набраздено от бръчки лице ме гледа, грейнало от простичко добросърдечие, когато заставам пред него. Той щеше да ръководи службата и на сватбата ми с Ричард, аз щях да стоя тук в бяла рокля, украсена с бели рози и да бъда омъжена и коронясана в една прекрасна церемония и да бъда обичана съпруга и щастлива кралица.

Когато милите му стари очи се спират върху лицето ми, усещам как потъвам в унес, почти припадам, сякаш съм влязла в някой от сънищата си, застанала тук на олтарните стъпала в сватбения си ден, точно както се надявах, че ще бъде. Замаяна, вземам ръката на Хенри и повтарям думите, които мислех, че ще кажа на друг мъж:

— Аз, Елизабет, вземам теб, Х… Х… Х… — заеквам. Сякаш не мога да изрека това погрешно име, не мога да се събудя за тази смущаваща действителност.

Ужасно е, не мога да изрека нито дума повече, не мога да си поема дъх, ужасният факт, че не се обричам на Ричард, е заседнал в гърлото ми. Започвам да се давя, след миг ще повърна. Чувствам как се потя, чувствам как се олюлявам, краката ми поддават под тялото. Не мога да се заставя да изрека името на друг мъж, не мога да се принудя да се обрека на никой друг, освен на Ричард. Опитвам отново. Стигам до: „Аз, Елизабет, вземам теб…“, но пак се задавям и млъквам. Безнадеждно е, не мога да го изрека. Издавам лека, подобна на вопъл кашлица и вдигам очи към лицето на Хенри. Не мога да се сдържа, мразя го като враг, не мога да се възпра да не мечтая за врага му, не мога да кажа името му, невъзможно е да се омъжа за него.