Но Хенри, прозаичен и реален, разбира точно какво се случва, и рязко ощипва с пръсти меката ми длан, за да се опомня. Забива нокти в плътта ми, аз изписквам от болка, суровият му кафяв поглед изплува от мъглата и аз виждам намръщеното му лице. Задъхано си поемам въздух.

— Кажи го! — промърморва той яростно.

Овладявам се и изричам отново, този път правилно:

— Аз, Елизабет, вземам теб, Хенри…

* * *

Сватбеното угощение е в двореца Уестминстър. Поднасят ми храната на едно коляно, като на кралица, макар Нейна светлост майката на краля да споменава един-два пъти, сякаш между другото, че може да съм съпруга на краля, но все още не съм коронована. След пиршеството има танци и кратка пиеса, представена от няколко опитни актьори. Представят се акробати, хористите пеят, шутът на краля пуска няколко пиперливи шеги, а после майка ми и сестрите ми идват да ме придружат до спалнята ми.

Тя е затоплена от отдавна стъкнат огън от тлеещи пънове и поръсени с благоухания борови шишарки в огнището, а майка ми ми дава глътка специално приготвен сватбен ейл.

— Притеснена ли си? — пита Сесили, с глас, сладък като медовина. Все още не е насрочена дата за сватбата ѝ, и тя се старае никой да не забрави, че трябва да е следващата. — Сигурна съм, че аз ще съм притеснена в първата си брачна нощ. Знам, че ще съм притеснена булка, когато ми дойде редът.

— Не — казвам кратко.

— Защо не помогнеш на сестра си да си легне? — предлага майка ми, и Сесили отмята завивките и ме побутва нагоре, за да се кача във високото легло. Облягам се на възглавниците и преглъщам безпокойството си.

Чуваме как кралят и приятелите му се приближават към вратата. Архиепископът влиза пръв, за да поръси със светена вода и да се помоли над брачното ложе. Зад него идва лейди Маргарет, здраво стиснала в ръце голямо разпятие от слонова кост, а зад нея се задава Хенри, който изглежда поруменял и усмихнат сред тълпа мъже, които го тупат по гърба и му казват, че е спечелил най-красивия трофей в цяла Англия.

Един смразяващ поглед от лейди Маргарет предупреждава всички, че няма да има непристойни шеги. Пажът отмята завивките, кралските камериери свалят тежката му, украсена със скъпоценни камъни мантия, Хенри в украсената си с красива бродерия бяла ленена нощна риза се вмъква между чаршафите до мен, и двамата седим в леглото и отпиваме от сватбения си ейл, като послушни деца по времето за лягане, докато архиепископът приключва молитвите си и отстъпва назад.

Гостите излизат неохотно, майка ми набързо ми се усмихва за сбогом и подбира със себе си сестрите ми. Лейди Маргарет си тръгва последна и докато отива към вратата, я виждам как поглежда назад към сина си, сякаш се възпира да не се върне вътре, за да го прегърне още веднъж.

Спомням си как той ми разказа за всичките години, когато си лягал да спи без нейната целувка или благословия, и че сега тя обича да го изпраща вечер в леглото. Виждам я как се колебае на прага, сякаш ѝ с непоносимо да го остави, и ѝ се усмихвам, протягам длан и я отпускам на рамото на сина ѝ — леко, собственическо докосване.

— Лека нощ, почитаема майко — казвам. — Лека нощ и от двама ни — оставям я да ме види как улавям с пръсти фината ленена яка на сина ѝ, яката, която тя сама е избродирала с бяла нишка върху бял плат, и я държа така, сякаш е повод на ловно куче, което изцяло ми принадлежи.

За момент тя стои и ни наблюдава, с леко отворена уста, поемайки си дъх, и докато стои там, аз накланям глава към Хенри, сякаш ще я отпусна на рамото му. Той се усмихва гордо, с поруменяло лице, мислейки си, че тя се наслаждава на гледката на сина си, обожавания си единствен син, в брачното му ложе, с красива съпруга, истинска принцеса, до него. Само аз разбирам, че видът ми, наклонила буза към рамото му, усмихната в леглото му, я кара да се разяжда от ревност, сякаш вълк е забил зъби в корема ѝ.

Лицето ѝ е разкривено, когато затваря вратата зад нас, и щом ключалката щраква и се затваря и чуваме как стражите отпускат тежко пиките си на пода, и двамата въздъхваме облекчено, сякаш сме чакали този миг, когато ще бъдем най-сетне сами. Вдигам глава и свалям ръка от рамото му, но той я улавя и притиска пръстите ми към ключицата си.

— Не спирайте — казва.

Нещо в изражението ми го предупреждава, че това не е ласка, а преструвка.

— Какво правехте все пак? Това някаква противна момичешка хитрост ли е?

Прибирам ръката си.

— Нищо — казвам упорито.

Той се накланя застрашително към мен, и за момент аз се уплашвам, че съм го разгневила, и той ще настои да утвърди брака, като сподели легло с мен, предизвикан от гнева, с желанието да ми отмъсти с болка за това, което му причиних. Но после си спомня детето, което нося, и че не може да ме докосва, докато съм бременна, и се изправя, наежен от обида, намята прекрасната си сватбена мантия на раменете и разбърква огъня, придърпва една писмена маса до стола и запалва свещта. Осъзнавам, че този момент е развалил целия му ден. Може да твърди, че цял един ден е бил съсипан от една злощастна минута, и ще запомни минутата, а ще забрави деня. Винаги е обзет от такава тревожност, че търси разочарованието — то потвърждава песимизма му. Сега ще помни всичко — катедралата, церемонията, пиршеството, миговете, на които се е насладил — през воал от негодувание, до края на живота си.

— А пък аз, какъвто съм глупак, си мислех, че проявявате обич към мен — казва той кратко. — Мислех, че ме докосвате нежно. Мислех си, че брачните ни клетви са трогнали сърцето ви. Мислех, че облягате глава на рамото ми като любяща жена. Какъв съм глупак.

Не мога да отвърна. Разбира се, че не проявявах обич към него. Той е мой враг, убиецът на моя любим годеник. Той е мой похитител. Как би могъл да си представи, че между нас някога може да има привързаност?

— Можете да заспивате — подхвърля той през рамо. — Ще прегледам някои молби. Светът е пълен с хора, които искат нещо от мен.

Изобщо не ме е грижа за лошото му настроение. Никога няма да си позволя да ме е грижа за него, да се интересувам дали е ядосан, или дори — може би както сега — наскърбен, и то от мен. Може да се успокои или да се цупи цяла нощ, както му е угодно. Придърпвам възглавницата под главата си, приглаждам нощницата върху закръгления си корем, и му обръщам гръб. Тогава го чувам да казва: „О, забравих нещо.“ Връща се до леглото, аз хвърлям поглед през рамо и виждам с ужас, че той държи в ръката си кама, извадена от ножницата, светлината на огъня хвърля отблясъци върху голото острие.

Замръзвам от страх. Помислям си: мили Боже, разгневила съм го толкова ужасно, че сега той ще ме убие за отмъщение, задето съм го направила рогоносец, и какъв скандал ще избухне, а не се сбогувах с майка ми. После си помислям без всякаква връзка, че дадох назаем една огърлица на малката Маргарет Уорик, за да я носи в сватбения ми ден, и бих искала да знае, че може да я задържи, ако ще умирам, а после, най-накрая, си казвам — о, Господи, ако ми пререже гърлото сега, ще мога да спя, без да сънувам Ричард. Помислям си, че може би ще има внезапна ужасна болка, а после няма вече да сънувам. Може би пробождането на кинжала ще ме тласне в обятията на Ричард, и ще бъда заедно с него в сладък смъртен сън, и ще видя любимото му усмихнато лице, а той ще ме прегърне и очите ни ще се затворят заедно. При мисълта за Ричард, за това да споделя смъртта с Ричард, се обръщам към Хенри и камата в ръката му.

— Нима не се страхувате? — пита той любопитно, взирайки се в мен, сякаш ме вижда за първи път. — Стоя над вас с кинжал, а въпреки това вие дори не трепвате! В такъв случай може би е вярно онова, което казват? Че сърцето ви е толкова сломено, та желаете смъртта?

— Няма да умолявам за живота си, ако на това се надявате — казвам горчиво. — Мисля, че изживях най-добрите си дни и не очаквам да бъда щастлива никога повече. Но не, грешите. Искам да живея. Бих предпочела да живея, вместо да умра, и бих предпочела да съм кралица, отколкото мъртва. Но не се плаша от вас или от вашия кинжал. Обещах си, че никога няма да ме е грижа за нищо, което казвате или правите. А ако се страхувах, по-скоро бих умряла, отколкото да ви позволя да разберете.

Той се изсмива късо и казва, сякаш говори на себе си:

— Упорита като муле, точно както предупредих почитаемата си майка… — после продължава на висок глас: — Не, няма да прережа прекрасната ви шия, а ще убода крака ви. Подайте ми крака си.

Неохотно протягам крак и той отмята назад скъпите завивки на леглото:

— Изглежда жалко — промърморва под нос. — Наистина имате много нежна кожа, а сводът на стъпалото ви е направо създаден за целувки — нелепо е, че някой би си го помислил, но на всеки мъж би му се приискало да ви целуне точно тук… — а после прави бърз, болезнен срез, който ме кара да трепна и да извикам от болка.

— Причинихте ми болка!

— Не мърдайте — казва той и стиска стъпалото ми над чаршафите, така че няколко капки кръв падат върху бялата повърхност, после ми подава парче ленен плат: — Можете да го превържете. На сутринта едва ли ще си личи, не е нещо повече от драскотина, а и бездруго ще обуете чорапи.

Завързвам плата около стъпалото си и го поглеждам.

— Няма нужда да изглеждате толкова наскърбена — казва той. — Това спаси репутацията ви. На сутринта ще погледнат чаршафите и ще видят петното, което показва, че в първата си брачна нощ сте кървили като девица. Когато коремът ви проличи, ще кажем, че бебето е било заченато в сватбената ни нощ, а когато се роди, ще кажем, че се е родил в осмия месец, че е подранил.

Докосвам с ръка корема си, където не мога да почувствам нищо повече от две шепи допълнителна тлъстина.

— Какво ли пък разбирате вие от бебета, родени в осмия месец? — питам. — Какво знаете вие за това какво ще личи по чаршафите?

— Каза ми майка ми — отвръща той. — Тя ми каза да ви порежа крака.

— Имам толкова много поводи да съм ѝ благодарна — отбелязвам горчиво.

— Би трябвало. Защото тя ми каза да направя това, за да излезе, че той е бебе, заченато през медения месец — казва Хенри с мрачно чувство за хумор. — Бебе, заченато през медения месец, благословено дете, а не кралско копеле.

Дворецът Уестминстър, Лондон

Февруари 1486 г.

Аз съм съпруга на краля на Англия, но не съм настанена в покоите на кралицата в двореца Уестминстър.

— Защото не сте кралица — казва Хенри простичко.

С извити надолу ъгълчета на устата, аз само го поглеждам враждебно.

— Не сте! А освен това майка ми работи с мен по държавните книжа и ни е по-лесно да имаме общи лични стаи. По-лесно е, ако покоите ни са съседни.

— Използвате тайния проход, който води от вашата спалня в нейната?

Той поруменява.

— Едва ли може да се каже, че е таен.

— Частен тогава. Баща ми поръчал да го направят, за да може да отива при майка ми в нейните покои, без да го придружава целият двор. Поръчал да го направят, за да може да си ляга с нея, без целият двор да знае, че е отишъл в покоите ѝ. Обичали да остават насаме, без всички да знаят за това.

Руменината се надига бързо до бузите му.

— Елизабет… какво ви става? С майка ми често вечеряме заедно, често разговаряме вечер, молим се заедно — казва той. — За нас е по-лесно така — тя да може да идва да ме види или ако на мен ми е необходимо, да се видя с нея.

— Държите всеки от вас да можете да влиза в покоите на другия, денонощно? — питам отново.

Той се поколебава, раздразнен. Научила съм се да разчитам изражението му и това стягане на устните и присвиване на очите му ми показва, че съм предизвикала у него смущение. Обичам да го виждам смутен, това е едно от малкото удоволствия в брака ми.

— Да разбирам ли, че искате да се преместите в покоите на кралицата, за да мога да влизам и излизам денонощно от спалнята ви, незабелязан? Нима вниманието ми е започнало да ви се нрави? Нима ме искате до себе си? В леглото ви? Да не би да искате да идвам тайно при вас от любов? От любов, която не цели създаването на деца, а е породена от страст? Като родителите ви с техните тайни срещи, подбудени от греховна страст?

Свеждам очи.

— Не — казвам нацупено. — Просто изглежда странно, че не разполагам с покоите на кралицата.

— Да не би нещо да не е наред с покоите, с които разполагате? Не са ли мебелирани по ваш вкус? Прекалено малки ли са?

— Не.

— Имате ли нужда от по-хубави гоблени по стените? Имате ли достатъчно музиканти? Или слуги? Гладувате ли, може би трябва да ви изпращат повече блюда от готварниците?

— Не е това.

— О, моля ви, кажете ми, може би умирате от глад? Може би сте самотна или премръзнала?