Филипа Грегъри - Бялата принцеса

После, след Великден, докато майка ми и двете ми сестри шият бебешки дрешки в приемната на Нейна светлост майката на краля, един пратеник, покрит с прах от пътя, влиза с цялата си мръсотия чак до прага, като казва, че носи спешно съобщение от Негова светлост краля.

Поне този път тя не вирва дългия си нос, за да изтъкне собственото си величие, и не го отпраща да се преоблече. Хвърля един зашеметен поглед към мрачното му лице, веднага го пуска в личната си стая и влиза след него, като затваря сама вратата, така че никой да не може да подслушва и да чуе новините, които той носи.

Иглата на майка ми е увиснала неподвижно над ръкоделието ѝ, докато тя вдига глава и проследява как човекът минава покрай нея. После въздъхва леко, като жена, изпълнена със сдържано доволство от своя свят, и се връща към работата си. Двете със Сесили се споглеждаме неспокойно.

— Какво има? — питам майка ми, тихо като дихание.

Сивите ѝ очи са сведени, приковани върху работата ѝ.

— Откъде да зная?

Вратата към личните покои на Нейна светлост дълго време остава затворена. Пратеникът излиза, минава бързо покрай всички нас, дамите, сякаш му е наредено да не казва нищо, а вратата остава все така затворена. Едва когато става време за вечеря, Нейна светлост излиза и заема мястото си на големия стол под балдахина. С мрачно изражение, тя чака мълчаливо управителят на нейното домакинство да ѝ съобщи, че вечерята е поднесена.

Архиепископът, Джон Мортън, идва и застава до нея, явно готов да произнесе бърза благословия над вечерята, но тя седи със сурово изражение, без да казва нищо, дори и когато той се навежда, сякаш за да долови и най-тихия шепот.

— Всичко наред ли е с Негова светлост краля? — пита майка ми с непринуден и любезен тон.

Нейна светлост сякаш би предпочела да не отговори.

— Обезпокоен е от някакви прояви на нелоялност — казва тя. — Съжалявам да кажа, че в кралството все още има изменници.

Майка ми повдига вежди и леко цъка с език, сякаш също съжалява, и не казва нищо.

— Надявам се, че Негова светлост е в безопасност? — питам предпазливо.

— Онзи глупак и изменник Франсис Лъвъл е злоупотребил с убежището, което му бе дадено, излязъл и събрал армия срещу сина ми! — заявява лейди Маргарет във внезапен, грозен изблик на ярост. Цялата се тресе, лицето ѝ е обляно в руменина. Сега, когато си е позволила да заговори, не може да се въздържи, и крещи, от устата ѝ хвърчат пръски слюнка, думите се изливат като водопад, диадемата ѝ трепери в яростта ѝ, докато тя стиска страничните облегалки на стола си, сякаш за да се задържи седнала. — Как е могъл? Как се осмелява? Той се скри в убежище, за да избегне наказанието след поражението, а сега изпълзя от дупката си като лисица.

— Да му прости Господ! — възкликва епископът.

Не успявам да се сдържа и ахвам. Франсис Лъвъл бе приятел на Ричард от детинство и негов най-скъп другар. Потегли в битка редом с него, а когато Ричард загина, той избяга в убежище. Може да е излязъл само с основателна причина. Той не е глупак, никога не би потеглил да защитава изгубена кауза. Лъвъл никога не би излязъл от убежището и не би вдигнал знамето си, без да знае, че има подкрепа. Сигурно има кръг от мъже, познаващи се само помежду си, които са чакали този момент — може би още щом Хенри е оставил зад гърба си безопасността на Лондон. Сигурно са били готови да се изправят срещу него. И едва ли ще тръгнат срещу него сами, сигурно имат предвид крал, който да го замести. Сигурно имат някого, когото да поставят на негово място.

Майката на краля ме гледа гневно, сякаш аз също мога да избухна в пламъците на бунта, търси знаци за измяна, сякаш може да види на челото ми белега на Каин.

— Като пес — казва язвително. — Не го ли наричаха така? Песът Лъвъл4? Излезе от колибката си като псе и се осмелява да нарушава мира на сина ми. Хенри ще бъде съкрушен! А аз не съм с него! Ще бъде толкова потресен!

— Бог да бъде с него — промърморва архиепископът, докосвайки златното разпятие върху перления наниз на кръста си.

Майка ми е олицетворение на загрижеността.

— Събрал армия? — повтаря тя. — Франсис Лъвъл?

— Ще съжалява за това — зарича се Нейна светлост. — Той и Томас Стафорд. Ще съжаляват, че са отправили предизвикателство срещу мира и величието на моя син. Сам Бог доведе Хенри в Англия. Едно въстание срещу моя син е бунт срещу Божията воля. Те са както предатели, така и еретици.

— И Томас Стафорд? — пита невинно майка ми. — Един Стафорд също вдига оръжие?

— И вероломният му брат! И двамата! Предатели! Всичките!

— Хъмфри Стафорд? — възкликва тихо майка ми. — Също и той? А двамата Стафорд заедно могат да призоват под знамената си толкова много мъже! Двама синове на такъв изтъкнат род! А Негова светлост кралят ще потегли ли срещу тях? Събира ли войските си?

— Не, не — лейди Маргарет пренебрегва въпроса с леко, пърхащо махване на ръка, сякаш никой няма да се усъмни в храбростта на краля, ако тя държи той да се скрие в Линкълн и да остави някой друг да води битките. — Защо да потегли? Безсмислено е да го прави. Писах му, за да му заръчам да не потегля. Чичо му, Джаспър Тюдор, ще поведе хората му. Хенри е събрал хиляди войници за армията на Джаспър. И е обещал помилване на всеки, който се предаде. Писа ми, че гонят бунтовниците на север, към Мидълхам.

Това беше любимият замък на Ричард, домът от детството му. Във всички северни графства мъжете, които бързат да се присъединят към Франсис Лъвъл, неговия най-скъп приятел и другар от детинство, сигурно ще са познавали Ричард и Франсис, още когато са живели там като деца. Франсис познава цялата околност около Мидълхам, ще знае къде да устройва засади и къде да се крие.

— Небеса — изрича майка ми спокойно. — Трябва да се молим за краля.

Майката на краля ахва облекчено при това предложение.

— Разбира се, разбира се. Дворът ще отиде в параклиса след вечеря. Това ваше предложение е много добро, ваша светлост. Ще поръчам специална литургия — тя кимва на архиепископа, който се покланя и излиза, сякаш за да съобщи на Бог за намерението ѝ.

При тези думи Маги, братовчедка ми, се размърдва леко на мястото си. Тя знае, че една специална литургия, поръчана от Нейна светлост за безопасността на сина ѝ, ще продължи най-малко два часа. Нейна светлост майката на краля веднага премества суровия си поглед към малката ми братовчедка.

— Изглежда, че все още има някои порочни глупци, които подкрепят изгубената династия Йорк — казва тя. — Въпреки че с династията Йорк е свършено ѝ всичките ѝ наследници са мъртви.

Нашият братовчед Джон дьо ла Поул е жив наследник, макар и заклел се да служи на Хенри; братът на Маги, Едуард, е наследник по пряка линия; но никой няма да изтъкне това пред Нейна светлост. Братът на Маги е на сигурно място в детската стая засега, а погледът на Маги е насочен решително към дъските на пода под обутите ѝ в пантофи крака. Тя не казва нищо.

Майка ми се надига и се отправя грациозно към вратата, спирайки за миг, за да застане пред Маги, защитавайки я от гневния поглед на Нейна светлост.

— Ще отида да си донеса броеницата и молитвеника — казва тя. — Желаете ли да ви донеса требника от олтара в покоите ви?

Вниманието на Нейна светлост майката на краля веднага се отклонява.

— Да, да, благодаря ви. И повикайте в параклиса и хористите. Всички трябва да си донесат броениците — казва тя. — След вечеря ще отидем право в параклиса.

* * *

Докато се молим, се опитвам да си представя какво става, сякаш притежавам ясновидската дарба на майка си и мога да видя събитията нагоре по Големия северен път, чак до замъка Мидълхам в Йоркшър. Ако Лъвъл успее да влезе зад онези солидни стени, той ще може да удържи с месеци, може би години. Ако Северът се вдигне в негова подкрепа, ще превишават по численост каквато и да е армия на Тюдорите под командването на Джаспър. Северът винаги пламенно е подкрепял династията Йорк, в Мидълхам обичаха Ричард като техен добър господар, олтарът в параклиса на Мидълхам винаги е обкичен с бели рози, навярно и сега. Хвърлям кос поглед към майка ми, която е олицетворение на набожността, на колене, със затворени очи, с извърнато нагоре лице: сноп светлина осветява ведрата ѝ красота, тя е прелестна като ангел без възраст, сякаш вглъбена в мисли за греховете на света.

— Знаехте ли за това? — прошепвам, навеждайки глава над мърдащите си пръсти, сякаш броя прехвърлените зърна на броеницата.

Тя не отваря очи, нито обръща глава, докато устните ѝ се движат, сякаш изрича молитва.

— Отчасти. Сър Франсис ми изпрати съобщение.

— За нас ли се бият?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че ще победят?

Мимолетна усмивка преминава по лицето ѝ.

— Може би. Но зная едно.

— Какво?

— Изплашили са Тюдорите почти до смърт. Видя ли ѝ лицето? Видя ли архиепископа ѝ, когато избяга от стаята?

Първия признак за смут по улиците, който забелязвам, е силното скърцане, когато дузини мъже шумно затварят грамадните външни врати на двореца Уестминстър, а после гръмотевичният трясък, с който портите се хлопват и застават неподвижно. После чувам тежкия глух звук, когато гредата с противотежестите е издърпана и наместена в подпорите, за да задържи портите затворени. Барикадираме се в кралския дворец; кралската фамилия на Англия толкова се страхува от лондончани, че се затваряме под ключ, за да се скрием от Лондон.

С ръка върху големия си корем, отивам в покоите на майка си. Тя стои на прозореца и гледа над стените към улиците отвъд тях, с братовчедка ми Маги от едната страна и сестра ми Ан от другата. Почти не се обръща, когато влизам, но Маги казва през рамо:

— Удвояват стражата по стените на двореца. Можеш да ги видиш как търчат от караулното помещение да заемат местата си.

— Какво става? — питам. — Какво става там долу?

— Хората въстават срещу Хенри Тюдор — казва спокойно майка ми.

— Какво?

— Събират се пред двореца, трупат се, със стотици.

Чувствам как бебето се размърдва неспокойно в корема ми. Сядам и пресекливо си поемам дъх.

— Какво да правим?

— Ще останем тук — казва майка ми спокойно. — Докато успеем да видим пътя си.

— Какъв път? — питам нетърпеливо. — Къде ще сме в безопасност?

Тя поглежда назад, вижда пребледнялото ми лице и се усмихва.

— Успокой се, скъпа моя. Искам да кажа, ще останем тук, докато разберем кой е спечелил.

— Знаем ли изобщо кои се сражават?

Тя кимва и казва:

— Англичаните, които все още държат на династията Йорк, срещу новия крал. При всички положения сме в безопасност. Ако Лъвъл победи в Йоркшър, ако братята Стафорд спечелят своите битки в Устършър, ако тези граждани на Лондон превземат Тауър и после ни обсадят тук… тогава ще излезем.

— И ще направим… какво? — прошепвам. Разкъсвам се между нарастващото вълнение и пълния ужас.

— Ще си върнем трона — казва майка ми непринудено. — Хенри Тюдор се бори отчаяно да задържи короната, само девет месеца след като я спечели.

— Ще си върнем трона?

Гласът ми е станал писклив от ужас.

Майка ми свива рамене.

— Тронът не е изгубен за нас, докато Англия е мирна и обединена под властта на Хенри Тюдор. Това може да бъде просто още една битка от Войната на братовчедите. Хенри може да се окаже просто един епизод.

— Всички братовчеди са мъртви! — възкликвам. — Братята, които принадлежаха към династиите Ланкастър и Йорк, са мъртви — до един!

Тя се усмихва.

— Хенри Тюдор е братовчед на фамилията Боуфорт — напомня ми. — Ти си от династията Йорк. Имаш братовчед, Джон дьо ла Поул, синът на леля ти Елизабет. Имаш братовчед в лицето на Едуард, граф Уорик, синът на твоя чичо Джордж. Има ново поколение братовчеди — въпросът е само дали те ще поискат да тръгнат на война срещу този, който е сега на престола.

— Той е миропомазан крал! И мой съпруг! — повишавам тон, но нищо не я смущава.

Тя свива рамене.

— Значи печелиш и в двата случая.

— Виждате ли какво носят? — изписква развълнувано Маги. — Виждате ли знамето?

Надигам се от стола си и поглеждам над главата ѝ.

— Не мога да го видя оттук.

— Моето знаме — казва тя, с глас, треперещ от радост. — Това са мечката и тоягата на Уорик. И викат името ни. Викат: „За Уорик! За Уорик!“ Викат за Теди.

Поглеждам над сведената ѝ глава към майка ми.

— Призовават Едуард, наследника на Йорк — казвам тихо. — Искат момче от династията Йорк.

— Да — казва тя спокойно. — Разбира се, че искат.